Определение № 1480 от 24.03.2026, Върховен касационен съд
- Съд
- Върховен касационен съд
- Дело
- Касационно гражданско дело 4322/2025
- Вид
- Определение № 1480
- Подписан
- 24.03.2026
- В сила
- 24.03.2026
- Състав
- Мария Иванова, Иво Дачев, Даниела Стоянова
Цитирани разпоредби
- чл. 235, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 236, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 2, пр.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 281, т. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 287 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 288 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл.19, ал. 3 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 26, ал. 1, предл. 3 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 34 · Закон за задълженията и договорите
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1480 гр. София, 24.03.2026 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГО 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:
Председател: Мария Иванова
Членове:
Даниела Стоянова
Иво Дачев като разгледа докладваното от Иво Дачев Касационно гражданско дело № 20258002104322 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. Ф. Д., чрез адв. А. и адв. Ц., срещу въззивно решение № 112 от 17.06.2025 г., постановено по гр. д. № 52/2025 г. на Апелативен съд - Бургас, с което е потвърдено решение № 1071 от 17.12.2024 г. по гр. д. № 251/2023 г. на Окръжен съд – Бургас за отхвърляне на предявените от нея срещу Я. В. Щ. и Н. Я. Д. искове, съответно с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за замяна на недвижими имоти, сключен във формата на нотариален акт № *** том ***, нот. д. № ***/2001 г. поради противоречие с добрите нрави, и по чл. 34 ЗЗД за връщане на даденото по него.
В касационната жалба са релевирани оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на решението поради постановяването му в нарушение на материалния закон, на съдопроизводствените правила и необоснованост.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се сочат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, както и това по чл. 280, ал. 2, пр.3 ГПК за очевидна неправилност.
Като решени в противоречие с практиката на ВКС в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК се поставят следните въпроси:
1. „Въззивният съд ограничен ли е от посоченото във въззивната жалба във връзка с прилагането на императивна правна норма“. Твърди се разрешаването му в противоречие с постановките от т.1 на Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
2. По въпроса „за критерия за нееквивалентност на престациите по договор за замяна като основание за прогласяване на неговата нищожност поради 1 сключването му в противоречие с добрите нрави“ се поддържа въззивното решение да противоречи на приетото с решение № 277 от 26.01.2015 г. по гр. д. № 1962/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о., с което при съотношение в стойността на насрещните престации от 4:1 договор за замяна бил прогласен за нищожен.
3. За задължението на въззивния съд, съблюдавайки изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, в рамките на предмета на въззивната проверка, да обсъди събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните и да изложи в решението си ясни, пълни и безпротиворечиви мотиви“. Според жалбоподателката, въззивното решение е в противоречие със задължителната съдебна практика, формирана с тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.2, както и с казуалната практика на ВКС, израз на която са решение № 419 от 27.06.2024 г. по гр. д. № 1262/2023 г. на ІІІ г.о., решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ІV г.о., решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ІV г.о., решение № 55 от 03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на І т.о. и решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ІІ т.о.
4. По въпроса “следва ли въззивният съд да обсъди всички относими доказателства и всички направени от страните доводи и възражения, както и да обоснове защо приема едни и не приема други относими към спора доказателства“ са изложени съображения за несъобразяване на въззивния съд с многобройната цитирана в изложението съдебна практика.
Като попадащи в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, се поставят и въпросите:
1.„Кога е значително несъответствието на престациите при договор за замяна“, с оглед ясното установяване на количествен критерий, който да регламентира максимално допустимото, над което несъответствието ще се счита за значително.
2. „Чия е доказателствената тежест за установяване целта за сключване на договор за замяна при значителна нееквивалентност на престациите“ и „какви са последиците, ако съдът счете за недоказана целта за сключване на договора“. Допускането на касационното обжалване по този въпрос е аргументирано с отсъствие на съдебна практика по неговото решаване.
3.Отново при твърдения за липса на практика е поставен и въпросът за „възможността на съда да обяви за частично нищожен сключен в нарушение на добрите нрави договор за замяна“.
Ответниците по касация Я. В. Щ. и Н. Я. Д., чрез пълномощника си адв. Т., оспорват касационната жалба по съображения, изложени в депозирания писмен отговор по чл. 287 ГПК.
Върховният касационен съд, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, съобрази следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което са отхвърлени исковете за нищожност на атакувания договор за замяна поради нееквивалентност на престациите, накърняваща добрите нрави, и за връщане на даденото по него, въззивният съд е приел от фактическа страна, че на 11.06.2001 г. с нотариален акт за замяна № ***/2001 г. бащата на ищцата Б. Д.
2
– Ф. Д. (починал през 2021 г.), заедно с нейната баба Д. Д. (починала през 2003 г.) и първият ответник Н. Д., прехвърлили на втория ответник Я. Щ. собствената си четириетажна сграда в [населено място] и дворното място, в което е построена, съобразно притежаваната от всеки част, а в замяна получили незастроен имот в [населено място], общ. К., като договорили Щ. да доплати 101 379.50 лв. като уравнение. Относно твърдяната липса на еквивалентност между така уговорените престации съдът е съобразил заключението на вещото лице по приетата съдебно-техническа експертиза, според което към датата на замяната сградата в [населено място] и мястото, в което е построена, са били с данъчна оценка от 102 364.50 лв. и пазарна цена от 623 985 лв., а замененият имот в [населено място] е с данъчна оценка от 985 лв. и пазарна цена в размер на 4 460 лв. Като взел предвид размера на уговореното доплащане от заменителя Щ., съдът е констатирал, че замяната, сключена по данъчните оценки на двата имота, би била приблизително равноценна, а по пазарните им цени стойностното съотношение помежду им е 6:1. Същото съотношение на пазарната цена между имотите по двете престации е определено и в заключението на съдебно-икономическата експертиза. Възражението, че уговореното доплащане не е било извършвано, съдът е отхвърлил като неоснователно, тъй като то касае изпълнението на един валиден договор, а не недействителността му.
От правна страна въззивният съд е препратил към разясненията, дадени с тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, че добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, неписани правила, които съществуват като общи принципи или произтичат от тях, един от които е принципът на справедливостта. Приел е, че правните последици на процесната замяна са съвместими с него, тъй като в случая е налице нееквивалентност на престациите, но тя не е драстична. Посочил е, че еквивалентността на престациите не е единственият критерий, който следва да бъде съобразен при преценката за действителността на договора, а следва да се вземат предвид и целта, която страните са преследвали с него, както и дали той удовлетворява допустими от закона техни интереси. В тази връзка въззивният състав е намерил свидетелските показания на св. Щ., с които ответниците се домогвали да установят дарствено намерение при замяната, за неубедителни. Аргументирал е подробно защо не възприема и показанията на св. А., която си обяснява разликата в цената на имотите със задължения на прехвърлителката Д. към търговска банка по онова време. В заключение е достигнал до извод, че от установеното по делото не следва еднозначен извод за нищожност на договора за замяна на предявеното правно основание – чл.
26, ал. 1, пр.3 ЗЗД поради нееквивалентност на престациите, която не е драстична.
При тези изводи на въззивния съд настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради следните съображения:
Обжалваното решение не е очевидно неправилно. Хипотезата чл. 280, ал. 2 ГПК на очевидна неправилност е налице, когато неправилността на решението е толкова съществена, че може да се установи несъмнено и единствено от 3 съдържанието на съдебния акт, без да е необходимо да се преценяват съображенията на плоскостта на чл. 281, т. 3 ГПК. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или когато е приложена несъществуваща /вкл. отменена/ правна норма, както и при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В конкретния случай такива квалифицирани форми на неправилност не се установяват. Съдът се е произнесъл по иска за нищожност така, както е предявен – до размера на дела от заменения имот, който ищцата би получила по наследство от своя баща. Съдът не е разглеждал хипотезата на частична недействителност, нито е формирал извод, че сделка, която противоречи на морала, може да бъде нищожна само отчасти. Въззивният съд в съответствие с трайната съдебна практика е отчел, че с процесния договор за замяна всеки от тримата съсобственика е прехвърлил своите части от съсобствения имот в [населено място] и въз основа на това правилно е приел, че за ищцата, като наследник на един от тях, е налице правен интерес да води иск за нищожност само до размера на своите права на собственост, но не и по отношение на частите на останалите съсобственици, тъй като в тази част атакуваният договор не засяга нейни материални права. Когато само един от съсобствениците предяви иск за нищожност на целия договор, този иск, като предявен в нарушение на императивната процесуална забрана на чл. 26, ал. 2 ГПК, а следователно - и поради липса на признат от закона правен интерес, е недопустим в частта му, с която нищожността се претендира досежно идеалните части на останалите съсобственици, които не са предявили иска като обикновени другари (в този смисъл са решение № 314 от 16.04.2009 г. по гр. д. № 6430/2007 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 296 от 05.11.2013 г. по гр. д.
№ 48/2013 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 397 от 03.10.2012 г. по гр. д. № 1604/2011 г. на ВКС, ІV г.о. и др.).
От въпросите, за които се твърди противоречие с практиката на ВКС, първият, третият и четвъртият следва да бъдат разгледани заедно в тяхната съвкупност, тъй като и трите са процесуалноправни, а са и релевантни за изхода на спора.
Те касаят пределите на компетентност на въззивната съдебна инстанция при ограничен въззив, както и задължението на въззивния съд да обсъди събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните и да изложи в решението си ясни, пълни и безпротиворечиви мотиви.
Последователната и непротиворечива (вкл. цитираната в изложението) практика на ВКС приема, че въззивният съд не е ограничен от посоченото в жалбата, когато трябва да приложи императивна правна норма. Той разглежда спора по същество, като е длъжен да изложи собствени мотиви, в които да обсъди всички относими и допустими доводи и възражения на страните, като посочи кои от тях са основателни и кои не са. Въззивното решение не се отклонява от това разбиране. Съдът е обсъдил подробно възраженията във въззивната жалба и е обосновал изводите си, като е взел предвид всички събрани по делото доказателства, които е подложил на самостоятелна преценка и задълбочен анализ. Несъгласието на жалбоподателката с формираните крайни изводи не представлява основание за допускане на касационно обжалване, а се свежда до оплаквания за неправилност, попадащи 4 в хипотезата на чл. 281, т. 3, предл. 1 ГПК, които не могат да бъдат разглеждани в селективната фаза на касационното производство по реда на чл.
288 ГПК.
Въззивното решение не противоречи на решение № 277 от 26.01.2015 г. по гр. д. № 1962/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о., в което не е разглеждан въпросът за критериите, според които нееквивалентността на престациите по договор за замяна може да е основание за прогласяване на неговата нищожност поради сключването му в разрез с добрите нрави. С цитираното решение е даден отговор на въпроса, следва ли да се обяви за окончателен предварителен договор, който е сключен от продавач, който не е собственик на имота, предмет на договора, като със същото е отхвърлен иск по чл.19, ал. 3 ЗЗД.
Разпечатката съдържа 35 от 49 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/8c29ec67-bcb5-47c4-bd1d-054f93283929