Решение № 19586 от 30.10.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 19586 гр. С.., 30.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 151 СЪСТАВ, в публично заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Б В при участието на секретаря С В като разгледа докладваното от Б В Гражданско дело № 20251110123919 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

М. А. И. е предявил срещу „П..” ЕООД иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. първо и предл. трето ЗЗД, с който се иска да се прогласи нищожността на договор за потребителски кредит “П..“ № ..., сключен между ищеца и ответника на 20.11.2023 г. поради противоречие със закона и накърняване на добрите нрави.

Ищецът твърди, че на 20.11.2023 г. е сключил договор за потребителски кредит “П..“ № ... с „П..” ЕООД. Съгласно договора, кредиторът предоставил на потребителя кредит в размер на 3500 лв. и сума за рефинансиране в размер на 478, 24 лв. Посочва, че в договора било посочено, че ще ползва две допълнителни услуги - „Фаст“ и „Флекси“, за които следвало да заплати допълнителна такса, равняваща се на общо 4340 лв. Твърди, че уговореният в договора размер на възнаградителната лихва от 41 % противоречи на добрите нрави и надвишава трикратния размер на законната лихва. По отношение на годишния процент на разходите твърди, че в договора липсва ясно разписана методика за неговото формиране, като в него е следвало да се включат и сумите по допълнителните услуги, поради което посоченият в договора размер на годишния процент на разходите е по-нисък от действителния. Излага доводи и че клаузите, предвиждащи заплащането на възнаграждение за тези две услуги са нищожни. С оглед гореизложеното моли за уважаването на предявените искове.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, с който оспорва предявените искове. Не оспорва, че между страните е сключен договор за потребителски кредит, като твърди, че договорът отговаря на всички предвидени императивни законови изисквания. Сочи, че не е налице зависимост между размера на възнаградителната лихва и законната лихва, както и че двете лихви имат съвсем различна правна природа. Смята, че не е необходимо в договора да се посочва методика за определяне не годишния процент на разходите, тъй като лихвеният процент е фиксиран, а по отношение на възнаграждението за допълнителните услуги поддържа, че то не следва да се включва при изчисляване размера на годишния процент на разходите, тъй като тези разходи не са задължителни, а се заплащат само ако потребителят е поискал да се ползва от тях.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира за установено 1 от фактическа и правна страна следното:

По исковете с правна квалификация чл.26, ал.1, предл. първо и предл. трето ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже сключването на процесния договор за кредит с посоченото в исковата молба съдържание, както и че същият противоречи на закона и накърнява добрите нрави на твърдените в исковата молба основания.

В тежест на ответника е да докаже основателността на възраженията си, както и че на потребителя при сключването на договора е предоставена ясна и коректна информация, за да бъде в състояние последният да прецени икономическите последици от сключването на договора.

Съдът е обявил с доклада по делото, че служебно следи за неравноправност на клаузи от договора за потребителски кредит, за което е предоставил на страните при условията на състезателност възможност да ангажират доказателства за евентуалното наличие/липса на неравноправност на клаузи от договора.

От фактическа страна:

По делото е приет договор за потребителски кредит „П..“ № ..., сключен между страните на 20.11.2023 г., по силата на който ответното дружество е представило на ищеца заем в размер на 3500 лв. и сума за рефинансиране в размер на 478, 24 лв., а ищецът се е задължил да върне на кредитора така предоставените парични средства заедно с договорна възнаградителна лихва (годишен лихвен процент) в размер на 41 %, както и възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Фаст" в размер на 1575 лв. и допълнителна услуга „Флекси" в размер на 2765 лв. В договора е посочен годишен процент на разходите от 49, 09 %, общо задължение в размер на 10 441, 96 лв. и общ размер на месечната вноска 290, 05 лв.

Съгласно чл. 15.1. от общите условия по кредита всеки клиент, пожелал и закупил допълнителна услуга „Фаст“, получава приоритетно разглеждане и становище на искането за отпускане на кредит преди кредитоискателите, които не са закупили такава услуга и в рамките на 1 час, считано от постъпване на искането за отпускане на кредита. Съгласно чл.

15.2. от общите условия всеки клиент, пожелал и закупил допълнителна услуга „Флекси“, получава право да променя едностранно погасителния си план при изпълнение на съответни, подробно описани специфични изисквания.

От правна страна:

Предвид датата на сключване на процесния договор за кредит приложение намира Законът за потребителския кредит, обн. ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г. Договорът за заем е неформален, реален и комутативен, като за да е налице валидно заемно правоотношение, е необходимо да се установи предаването на заемната сума от заемодателя на заемателя, с което за последния възниква задължението да върне заетата сума в същата валута и размер.

Между страните не се спори, че ищецът е получил заемната сума в размер на 3500 лв.

Съдът намира, че предвидените в договора възнаграждения за допълнителните услуги „Фаст“ и „Флекси“ следва да бъдат включени в годишния процент на разходите. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В тази връзка, уговореното възнаграждение за допълнителните услуги е разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото де факто се явява за потребителя разход, пряко свързан с кредита - допълнително възнаграждение, дължимо наред и едновременно с погасителните вноски по кредита, формално извън договорната лихва и все на кредитодателя. Последното несъмнено води до съществено и необосновано оскъпяване на кредита и обременяване на разходите по същия, които се възлагат в тежест на потребителя. В аспекта на изложеното следва да се приеме, че 2 след като възнаграждението за допълнителните услуги не е включено като разход по кредита в обявения в договора за кредит ГПР, то и този договор не съдържа реалния размер на процента на разходите. Същият привидно не нарушава изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, но в случай че бъдат включени, то процентът на разходите надхвърля допустимия съгласно императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК размер, тъй като общата стойност на възнагражденията за двете допълнителни услуги – 4340 лв. надвишава значително размера на главницата по договора.

Следва да се даде отговор на въпроса дали това обуславя нищожност на целия договор за кредит, доколкото същият не съдържа посочване на реалния ГПР. Както се посочи и понапред, след като възнаграждението за допълнителните услуги не е включено като разход по кредита в обявения в договора за кредит ГПР, то и този договор не съдържа реалния размер на процента на разходите. Същият привидно не нарушава изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, но в случай че тези вземания бъдат включени, то процентът на разходите надхвърли допустимия съгласно императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК размер. Следователно с процесния договор за кредит се явява нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, предвид че в договора за кредит не е посочен реалният размер на ГПР, приложим към кредитния продукт. Годишният процент на разходите е част е същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В този смисъл е и решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 на СЕС, според което за да осигури поголяма защита на потребителите законодателят на Съюза е възприел широко определение на понятието "общи разходи по кредита за потребителя" /§ 40/. Разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието "общи разходи по кредита за потребителя" по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието "годишен процент на разходите" по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. Когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива (чл. 3, буква „ж“ на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета) разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.

Последицата, свързана с неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е уредена в нормата на чл. 22 ЗПК, която предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.

1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен, поради което доводите на ответника в обратен смисъл се явяват неоснователни, а предявеният отрицателен установителен иск следва да бъде уважен.

По разноските:

При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени направените разноски за адвокатско възнаграждение, като съдът намира за основателно възражението на ответника за прекомерност на претендираното възнаграждение от 480 лв. Справедливият размер на възнаграждението в конкретния случай е 200 лв. по следните съображения. С Решение от 28.07.2016 г. по дело C-57/2015 Съдът на 3

ЕС дава принципни тълкувания и разяснения относно приложението на института на съдебните разноски в светлината на правото на ЕС. В пар. 21 е посочено, че член 14 от Директива 2004/48 прогласява принципа, че направените от спечелилата делото страна разумни и пропорционални съдебни разноски по принцип се поемат от загубилата делото страна, освен ако това е недопустимо поради съображения за справедливост. В пар. 23 и 24 изрично е посочено, че от съображение 17 от Директива 2004/48 се установява, че предвидените в нея мерки, процедури и средства за защита следва да се определят във всеки случай по такъв начин, че да отчитат надлежно специфичните особености на случая, при все това член 14 от Директива 2004/48 налага на държавите членки да гарантират възстановяването единствено на "разумни" съдебни разноски. Правната уредба следва да цели да гарантира разумния характер на подлежащите на възстановяване разноски, като се вземат предвид фактори като предмета на спора, неговата цена или труда, които следва да понесе загубилата делото страна, трябва да бъдат "пропорционални". Въпросът дали тези разноски са пропорционални обаче не би могъл да се преценява отделно от разноските, които спечелилата/загубилата делото страна действително е понесла. Съответстваща на правото на ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки случай, в който прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до резултат, който се счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този режим. В Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и C-428/16 Съдът на ЕС, излагайки сходни съображения, достига до крайния извод, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба като разглежданата в главните производства, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат — под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката — да договорят възнаграждение в понисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет (Б..), и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС.