Решение № 258 от 01.06.2026, Районен съд - Пещера

РЕШЕНИЕ

№ 258 гр. Пещера, 01.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЕЩЕРА, III ГР. СЪСТАВ, в публично заседание на седми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Милуш Р. Цветанов при участието на секретаря Евелина Н. Генинска като разгледа докладваното от Милуш Р. Цветанов Гражданско дело № 20255240101018 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба от Е. С. Х., с която са предявени срещу „Сити Кеш“ ООД обективно кумулативно съединение искове: за признаване за установено, че конкретни клаузи (чл. 5 и чл.11, ал.1) от сключен между страните договор за потребителски кредит (№ 973267/30.11.2023г.) са нищожни.

Ищцата твърди, че е сключил със „Сити Кеш“ ООД договор за потребителски кредит, съгласно който й се предоставя кредит в размер до 1500 лв. Изтъква се, че с клаузите съответно на чл. 5 и чл. 11, ал.1 от договора са предвидени: неустойка в размер 1356,58 лв. за неосигурено в срок обезпечение, както и конкретните условия, на които обезпечението следва да отговаря. Поддържа се, че тези клаузи предизвикват значителна нееквивалентност на насрещните престации по договора, поради което е налице противоречие на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал.1, пр.3 от ЗЗД. Твърди се, че същите клаузи са неравноправни съобразно чл. 143, ал.2, т.5 от ЗЗП и са в противоречие с разпоредбите на чл. 10а, ал.2, чл.

33, ал.1, чл.11 и чл. 19, ал.4 от ЗПК. Предвид изложеното се иска от съда да постанови решение, с което да прогласи нищожност на клаузите на чл.5 и чл. 11, ал.1 от сключения между страните потребителски договор. Претендират се деловодни разноски.

В подадения в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК отговор ответникът „Сити Кеш“ ООД оспорва предявените срещу него искове като неоснователни. Поддържа, че в съответствие с чл. 11. ал.1, т.9 и т.10 ЗПК - в процесния договор за кредит са коректно посочени лихвения процент, както и ГПР, отговарящ по размер на изискванията на чл.19, ал.4 от ЗПК, като предвиденото в чл. 11, ал.1 от договора плащане на неустойка би било дължимо след, а не към момента на сключването на договора, затова не се включва при изчислението на ГПР.

Твърди се, че клаузата, уреждаща неустойката по договора, е действителна - под предлог, че по аргумент от чл. 11, т.18 от ЗПК се допуска такава; а при посочване на законово 1 гарантираното правомощие на ищцата (по чл. 29, ал.1 от ЗПК) - да се откаже от договора в 14-дневен срок, се прави извод за равновесие между страните и защита в пълна степен на правата на потребителя. Възразява се с неустоечните клаузи да е нарушен и принципът на добрите нрави, като се изтъква, че съответното вземане е имало „предварително определен начален и краен момент“ и е било с фиксирани параметри за срока на договора, ясно отразени и в погасителния план. Оспорва се и ищцовото твърдение за неравноправност на клаузата, при съображения - че тя не се припокрива с хипотезите на чл. 143 ЗЗП, индивидуално уговорена е, и е съставена по прозрачен начин. Предвид изложеното се твърди, че всички платени от ищцата суми по договора за кредит са получени на валидно правно основание, с оглед което се моли за отхвърляне на исковете като неоснователни.

Претендират се разноски.

От страна на „Сити Кеш“ ООД са предявени насрещни искови претенции, по които се излагат твърдения, че Е. С. Х. е усвоила, по сключения с дружеството договор за потребителски кредит № 973267/30.11.2023г, сумата от 1500 лв., която е следвало да върне в срок до 15.08.2024г. при фиксиран лихвен процент от 44,50%. Сочи се, че за периода от 29.02.2024г. до 27.02.2025г. Е. С. Х. е погасила свои задължения по договора в размер на общо 816,75 лева, като й останало общо задължение в размер на 3289,13 лв., от които 1500 лв. – главница и 288,42 лв. – възнаградителна лихва, 849,22лв. – договорна неустойка и 651,49 лева - такси. Предвид това се претендира Е. С. Х. да бъде осъдена да заплати на „Сити Кеш“ ООД на основание сключения договор - сумата от 683,25 лв. – като частичен иск от считаните за общо дължими за главница 1500 лв., ведно със законна лихва от датата на депозиране на насрещния иск – 17.12.2025г. При условията на евентуалност се претендира Е.

Х. да бъде осъдена да заплати на „Сити Кеш“ ООД сумата от 683,25 лв.– като невърнат остатък от чистата стойност (главницата) по договора, ведно със законна лихва от датата на депозиране на насрещния иск – 17.12.2025г. Претендират се и деловодни разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност и съобразявайки становището на страните, съгласно изискванията на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Правната квалификация на първоначалано претендираните права е: по чл. 124 ГПК вр. с чл. 26, ал.1 от ЗЗД, чл. 143, ал.1 и чл. 146, ал.1 ЗЗП, а на предявените насрещни искове – по чл. 79, ал. 1 ГПК във вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 9 ЗПК, и по чл. 23 от ЗПК.

Отделено е за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че: между Е. С. Х. и „Сити Кеш“ ООД е сключен договор за потребителски кредит № 973267/30.11.2023г., по който ищцата е получила сумата от 1500 лева, а предвидената в чл. 11, ал.1 вр. с чл. 5 от този договор неустойка в размер на 1356,58 лв., не е била включена в посочения в съдържанието на договора годишен процент на разходите/ГПР/.

Приложеният по делото договор за потребителски кредит (№ 973267/30.11.2023г., е потребителски (чл. 9 ЗПК) – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Затова и договорът се 2 подчинява на правилата на ЗПК и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличие на които съдът следи служебно. С клаузите на чл.11, ал.1 вр. с чл.5, ал.1 т.1 и т.2 на приложения договор се урежда задължение за неустойка в размер на 1356,58 лв.

В изпълнение на служебните си задължения по чл.7, ал.3 ГПК, съдът констатира, че уговорените неустоечни клаузи са нищожни. Те накърняват добрите нрави. При тази преценка следва да се изхожда преди всичко от характерните особености на договора за заем и вида на насрещните престации. В случая неустойката обезпечава изпълнението не на основното задължение по договора, а именно - връщането на заетата сума и заплащане на възнаградителна лихва, а акцесорно такова - представянето на обезпечение, т.е. дължи се независимо изпълнението на главното задължение като размерът й надхърля този на отпуснатия заем. Следователно, уговорената по този начин тя излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, създава условия за неоснователно обогатяване на едната страна за сметка на другата и нарушава принципа за справедливост.

Процесната клауза, уреждаща задължение за неустойка, вменява на длъжника задължение да осигури обезпечение едва след като заемът вече е отпуснат от кредитора. Евентуалните вреди, които ще се компенсират с тази неустойка, са съотносими към риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. В чл.16, ал. 1 ЗПК обаче, е предвидено законово задължение за кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчна информация. При това положение се налага извод, че клаузите, освен че са в противоречие с целта на посочената законова разпоредба, са неравноправни и защото с тях на практика кредиторът недобросъвестно прехвърля риска от неизпълнение на законовото си задължение да провери кредитоспособността на потребителя - върху самия потребител.

Ангажирането на длъжника да заплаща не за насрещна престация по договора, а за минимализиране на риска за кредитора от лошо изпълнение на собственото му законово задължение (по чл. 16, ал.1 от ЗПК) няма как да не е във вреда на потребителя и води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните по договора - по смисъла на чл. 143, ал.1 от ЗЗП.

На следващо място – в случая само формално е уговорена неустойка за неизпълнение за задължение на ищеца, но настоящият състав намира, че фактически се дължи не неустойка, а договорна лихва, представляваща допълнителна печалба на кредитора. Това е така, доколкото, за да не възникне вземането за неустойка, договорът предвижда редица условия, които са кумулативно дадени, следва да бъдат изпълнени в много кратък срок, поради което е обективно трудно да бъдат покрити от заемателя.

Кредиторът е дал възможност на насрещната страна в едва 3-дневен срок (чл.11, ал.1 от договора) да му предостави един или двама поръчители, който обаче трябва да отговарят на множество изисквания. Налагането на толкова кратък срок за ангажиране на такива поръчители, въобще препятства всички възможности на длъжника да реагира и да изпълни условията. Той обективно е в затруднение дори да направи опит да потърси поръчители, още по-малко да намери такъв, които следва да отговарят и на всички посочени условия (чл.5, 3 ал.1, т.2 - да имат осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; да не са поръчители по други договори за заем, сключени от Заемодателя; да не са Заематели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със Заемодателя; да нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен”, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размера на получавания от тях доход). А всички тези кумулативно дадени условия навеждат на извод, че изначално е трудно, ако не и невъзможно тяхното изпълнение. Що се отнася до алтернативната опция за обезпечение (чл.5, ал.1, т.1 от договора), то съдът намира, че тя също поставя мъчно преодолими пречки пред заемателя. Касае се за снабдяване с банкова гаранция, в размер два пъти задължението, валидна 6 м. след падежа на последната вноска по договора. Доколкото срокът за снабдяване с такава гаранция е едва 3 дни, предвид практиката на банките по проучване на лицата, кандидатстващи за такова обезпечение, фактически е невъзможно за длъжника да придобие такава гаранция. Съдът приема, че горното изискване на кредитодателя е нереално и в никой случай не може да бъде удовлетворено от страна на кредитополучателя и по житейски логичната по причина, че лице, което разполага със средства в размера на два пъти дължимата за връщане сума за заплащане на банкова гаранция в полза на кредитодателя си няма смислена причина да сключи договор за кредит и то с небанкова финансова институция.

Налага се извод, че и двете опции по чл. 5, ал.1 от договора всъщност не дават възможност на длъжника да избегне плащането на неустойка, тъй като са неизпълними, а дори и да бъдат изпълнени кредитодателят, без да се мотивира може отново едностранно да начисли неустойка. След като това е така, във всички случаи вземането за неустойка ще възникне в сферата на кредитора. На същия извод сочи и уговарянето й като сигурна част от дълга, като следва да се заплаща разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска.

Фактически не се касае за дължима неустойка, а за вземане, което се плаща заедно с вноските за главница и лихва, което вземане представлява допълнителна печалба за кредитора, освен лихвата. В конкретния случай фактически е уговорена допълнителна договорна лихва, която да плаща длъжникът и която е печалба за кредитора. След като неустойката е нищожна, тя не се дължи от ответника.

В допълнение следва да се посочи, че така и самият договор за заем противоречи на част от императивните постановки на ЗПК. Приложима е разпоредбата чл.21, ал.1 ЗПК, която гласи, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.

В договора трябва да се посочи размера на лихвения процент, като в конкретната хипотеза в този процент трябва да е включена и неустойката, която като неустойка е нищожна, а реално е сигурна печалба за кредитора. Следователно годишният лихвен 4 процент няма да е реално записаният, а следва да е по-голяма число, ако в него участва и съответното вземане, формално уговорено като неустойка. Нарушен е чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, тъй като не е посочен реалният годишен лихвен процент.