Решение № 573 от 22.12.2025, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 573 гр. София, 22.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Биляна Чочева

Членове:

Петя Колева

Пламен Дацов при участието на секретаря Галина В. Иванова в присъствието на прокурора Росица Т. Славова като разгледа докладваното от Биляна Чочева Касационно наказателно дело от общ характер № 20248002200947 по описа за 2024 година

Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия Л. Г.

П. – адв. З. против въззивно решение № 153/10.09.2024 г. на Пловдивския апелативен съд, НО, първи състав, постановено по ВНОХД № 287/2024 г.

В жалбата, поддържана в с. з. пред ВКС лично от подсъдимия и неговия защитник, са изложени доводи, съотносими към касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 от НПК. Изтъква се, че с внасянето на отделен обвинителен акт срещу Л. П. за престъпление по чл. 249 от НК (след отделяне на материалите от друго наказателно производство, водено за престъпление по чл. 116 от НК) е допуснато нарушаване на принципа reformatio in pejus (забраната за влошаване положението на подсъдимия). Поради това се иска отмяна въззивното решение и постановената с него първоинстанционна присъда и прекратяване на производството по това обвинение. Аргументира се и теза за явна незначителност на обществената опасност на деянието, като се претендира прилагането на чл. 9, ал. 2 от НК.

Прокурорът от ВКП и особеният представител на частните обвинители – адв. Н. М., изразяват становище за неоснователност на жалбата. Считат, че атакуваният въззивен съдебен акт е правилен и законосъобразен, поради което следва да бъде оставен в сила.

В последната си дума подсъдимият иска да бъде оправдан.

1

Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакуваното решение в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното:

С решение № 153 от 10.09.2024 г., постановено по ВНОХД № 287/2024 г., Пловдивският апелативен съд, е потвърдил присъда № 30 от 29.03.2024 г. по НОХД № 343/2024 г. на Окръжен съд – Пловдив, с която подсъдимият Л. Г. П. е бил признат за виновен в това, че в периода от 14.09.2020 г. до 16.09.2020 г. в гр. Карлово и в гр. Пловдив, при условията на продължавано престъпление, е използвал платежен инструмент – банкова (дебитна) карта с № ******************, издадена от „Банка ДСК“ АД на името на К. Д. К., без съгласието на титуляря – нейните наследници Д. Л. П. и М. Л. П., като е извършил десет трансакции – тегления в размер на по 400 лв., като всички тегления са на обща стойност 4000 лв. и деянието не съставлява по-тежко престъпление, поради което и на основание чл.

249, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК, вр. чл. 373, ал. 2 от НПК, вр. чл. 58а, ал. 1 и чл. 54 от НК е бил осъден на1 ( една) година и 6 (шест) месеца лишаване от свобода и глоба в размер на 4000 лева.

На основание чл. 66, ал. 1 от НК изпълнението на така наложеното наказание „лишаване от свобода“ е отложено за срок от 3 (три) години.

Касационната жалба е основателна.

Възражението за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, изразило се в нарушение на забраната за reformatio in pejus, е мотивирано с това, че първоначално подсъдимият е бил предаден на съд само по обвинение за извършено престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6а и т. 7 от НК (по което е било образувано НОХД № 94/2022 г. на Пловдивския окръжен съд), а след връщането на делото на ДП поради констатирани конкретни процесуални нарушения (предубеденост на прокурора, изготвил обвинителния акт, поради участието му като статист в проведен следствен експеримент) впоследствие е бил внесен обвинителен акт за две престъпления – по чл. 116, ал. 1, т. 6а и т.

7 от НК и по чл. 249, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК. Въз основа на този обвинителен акт е било образувано НОХД № 1404/2022 г. на окръжен съд – Пловдив, но след повторното връщане на делото на фазата на ДП (протестирано, но потвърдено от Пловдивския апелативен съд с определение № 454/05.12.2022 г. по ВЧНД № 481/2022 г.) прокурорът разделил материалите по делото и внесъл обвинителния акт по настоящото производство за престъпление по чл. 249, ал 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК. Същевременно бил внесен и обвинителен акт за квалифицирания състав на убийството, по който е образувано НОХД № 2269/2022 г. пред окръжен съд - Пловдив. Защитата настоява, че дори след разделяне на материалите по ДП и образуването на две отделни дела, едното от които за престъплението по чл. 249 от НК, е нарушена забраната за влошаване на положението на подсъдимия, тъй като събраните доказателства по първоначално воденото производство за престъпление по чл. 116 от НК (изцяло снимани от същото ДП) са едни и същи с тези, обосновали и новото 2 обвинение по чл. 249 от НК.

ВКС не споделя тезата за нарушаване на принципа за reformatio in pejus, но намира, че са допуснати други особено съществени нарушения на процесуалните правила, които са довели до категорично ограничаване на правото на защита на подсъдимия – касационно основание по чл. 348, ал. 3, т. 1, вр. ал. 1, т. 2 от НПК.

Настоящото производство по обвинение за престъпление по чл. 249 от НК е второ по ред, като то е въз основа на обвинителен акт, по което първоначално е било образувано НОХД № 840/20123 г. по описа на Пловдивския окръжен съд.

В проведеното разпоредително заседание (на 17.05.2023 г.) и във връзка с направено от защитата възражение за нарушаване на принципа за влошаване положението на подсъдимия (с внасянето на отделен обвинителен акт за престъпление по чл. 249 от НК) съдът се е произнесъл, приемайки го за неоснователно, като по този повод е изложил подробни съображения – основно поради това, че прокурорът е изпълнил указанията на Пловдивския апелативен съд (по определение № 454/05.12.3033 г. по ВЧНД № 481/2022 г. да приложи чл. 216, ал. 2 от НК като отдели материалите за престъплението по чл. 249 от НК от основното дело, водено срещу подсъдимия за престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6а и т. 7 от НК. След това съдът се е занимал с други проблеми на обвинителния акт, като е констатирал съществено процесуално нарушение във връзка с непълнота на фактологията за обективната страна на престъплението. Затова е прекратил съдебното производство и е върнал делото на окръжна прокуратура – Пловдив за отстраняване на процесуалните нарушения .

Това определение е било обжалвано и протестирано пред Пловдивския апелативен съд, който с определение № 239/13.06.2023 г. по ВНЧД № 250/23 г. е уважил протеста и е отменил прекратяването на съдебното производство, а частната жалба на адв. З. е оставил без разглеждане.

След връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия, по НОХД № 840/2023 г. е било проведено ново разпоредително заседание (на 11.09.2023 г.), без уважение е оставено искането за прекратяване на съдебното производство (отново обжалвано по ВНЧД № 414/2023 г., като жалбата е оставена без разглеждане) и в следващото с. з. делото е било разгледано по глава 27 от НПК. Постановена е била присъда № 70/27.09.2023 г., с която подсъдимият е бил признат за виновен и осъден за престъпление по чл. 249 от НК.

По жалба на защитника на подсъдимия е било образувано въззивно производство по ВНОХД № 539/2023 г., като с постановеното по него решение № 7/02.02.2024 г. първоинстанционната присъда е била отменена и делото върнато за ново разглеждане – поради пороци, свързани с процедурата по гл. 27 от НПК и липса на мотиви, вкл. отсъстващ анализ и яснота по въпроса за липсата на съгласие на титуляра и доколко наследниците 3 могат да дават такова съгласие, като е направена разлика между правоприемство на парите по сметката на наследодателя и правата на титуляра на платежния инструмент, респ. и възможността да дава съгласие за ползването му.

Именно след този съдебен акт е било образувано настоящото производство по НОХД № 343/2024 г., по което е била постановена присъдата, потвърдена от въззивния съд по ВНОХД № 297/2024 г. и чието решение е непосредствен обект на касационна проверка.

За да отхвърлят възраженията за нарушаване на принципа за reformatio in pejus и двете инстанции са се позовали на преклузията по чл. 320, ал. 2 от НПК - за това, че в проведеното разпоредително заседание пред първоинстанционния съд при обсъждане на въпроса по чл. 248, ал. 1, т. 3 от НПК защитата на подсъдимия ясно заявила, че на досъдебното производство не са били допуснати съществени процесуални нарушения.

ВКС намира, че доводи за приложение на принципа за reformatio in pejus, не могат да бъдат споделени. Макар да не се съгласява с изложеното от Пловдивския апелативен съд становище (по определение № 454/05.12.2022 г. по ВНЧД № 481/2022 г.), което е дало основание на прокурора да отдели материалите за престъплението по чл. 249 от НК (от делото, водено за престъпление по чл. 116 от НК) и да внесе отделен обвинителен акт, факт е, че такова отделяне е предприето при условията на чл. 216, ал. 2 от НК. От формална гледна точка престъплението по чл. 249 от НК не е по-тежко наказуемо (от първоначалното воденото за престъпление по чл. 116 от НК), като както преди отделянето му от делото с обвинение по чл. 116 от НК, така и след това, не е имало акт за разрешаването му по същество, евентуална жалба и последващо връщане, при което положението на подсъдимия да е влошено вкл. от гледна точка на полагане на по-големи усилия за осъществяване на защитата. Проблемите, свързани с това отделяне обаче неоправдано са били разглеждани единствено на плоскостта за нарушаване на принципа за reformatio in pejus – поради това, че част от възраженията на защитата са били формулирани по този начин. Всъщност, фокусът на внимание е изместен от съществен въпрос, а именно доколко фактите за деянието по чл.

249 от НК, понастоящем разглеждано в отделно производство, са обхванати от фактологията, обосноваваща признака за убийство с користна цел съобразно първоначалното обвинение по чл. 116, ал. 1, т. 7 от НК. Част от възраженията на защитата са били именно поради това, че при едни и същи доказателства и факти, на подсъдимия последно са били повдигнати две обвинения, отделени в самостоятелни обвинителни актове, по които са образувани отделни съдебни производства.

ВКС не е в състояние да предостави отговор на този въпрос, тъй като освен че не е разглеждан от предходнте инстанции, то не разполага и с обвинителния акт и материалите по основното дело (за престъплението по чл. 116 от НК), от което са отделяни материали, формиращи настоящото. Същевременно, след като е сезиран с жалба срещу потвърденото осъждане на подсъдимия за престъплението по чл. 249 от НК, както и съобразявайки част от направените от защитата възражения, ВКС не би могъл да пренебрегне присъствието на допуснатите особено съществени нарушения на процесуалните правила, които са довели до ограничаване на правото на защита в две основни направления.

4

На първо място, историята на съдебното производство сочи, че на фаза разпоредително заседание и при последващите проверки съдебните инстанции са се занимавали с отделни неясноти и проблеми по повод посочени в обвинителния акт обективни и субективни признаци на престъплението по чл. 249 от НК, както и с процедурните изисквания по гл. 27 от НПК. Поради недостатъчно осмисляне на част от същината на възраженията на защитата обаче (погрешно представяни като нарушение на reformatio in pejus), без внимание е оставено изясняването на елемент от състава по чл. 249 от НК, а именно „…ако деянието не съставлява по-тежко престъпление…“ Тази формулировка изисква не само деянието изобщо да не е по-тежко (в случая от това по чл.

116 от НК), но и да не обуславя състав на по-тежко наказуемо престъпление. При данните, че на подсъдимия П. първоначално е било повдигнато обвинение на ДП за престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 7 от НК (убийство с користна цел), а след това от него са отделени материали за престъпление по чл. 249 от НК (поради ползване на банковата карта на съпругата му след смъртта й), то е било необходимо прокурорът да поясни, а съдът да провери (още в разпоредителното си заседание), дали фактите, обуславящи деянието по чл. 249 от НК, са включени в понастоящем отделеното производство за съставомерно деяние по чл. 116, ал. 1, т. 7 от НК. Нито първата, нито въззивната инстанция са разглеждали този въпрос, от чието разрешаване зависи съдбата на производството по настоящото дело – дали то да бъде прекратено (както е искала защитата, макар при погрешно формулирана теза) или да продължи, както очевидно е процедирано в случая.