Решение № 3361 от 25.07.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3361 гр. Пловдив, 25.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Михаела Св. Боева при участието на секретаря Малина Н. Петрова като разгледа докладваното от Михаела Св. Боева Гражданско дело № 20235330110032 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от „Ай ти еф груп“ АД, ЕИК 202255877 против М. К. И., ЕГН **********, с която е предявен осъдителен иск с правно основание по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 9, чл. 10, чл. 11 ЗПК.

Ищецът твърди сключване на анекс № *** от 15.12.2022 г. към договор за кредит № ***, по който била предоставена сума от 2000 лева, но поради неизпълнение – с ИМ се обявява предсрочна изискуемост, на осн. чл. 12, б. „а“ ОУ. Моли за присъждане на сумите от: 35,86 лева – падежирала главница за вноска от 15.06.2023 г. и предсрочно изискуема такава от 1626,34 лева, ведно със законната лихва от постъпване на ИМ в съда – 29.06.2023 г. до окончателното погасяване и разноските по делото.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор, с който оспорва иска.

Твърди недействителност на анекса като самостоятелно правоотношение, поради противоречие с добрите нрави, нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10, т.11, чл. 19, ал. 4 ЗПК, ЗЗП и невключване на неустойката в общия размер на плащанията и ГПР, при което същите не отговаряли на действителните и били подвеждащи за потребителя.

Реалният лихвен процент не отговарял на реализирания, увеличен със скрития добавък на неустойката. Налице била заблуждаваща търговска практика по см. на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски. Възразява за прекомерност на разноските на насрещната страна.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, 1 доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: между страните е сключен анекс № *** от 15.12.2022 г. /вж. Oпределение по чл. 140 ГПК № 12832/10.11.2023 г. – л.78-79/. След дадени указания, ответникът изрично признава /становище от 08.02.24 г./ и фактите – получаване на сумата по анекса от 2000 лева и извършени плащания по същия в размер на общо 727 лева - колкото твърди да са налице и ищецът /вж. молба – л.85 гръб/.

Съдът приема всички посочени факти за доказани, вкл. като ги съпостави с приетите писмени доказателства.

В приложение № 1 към анекса към договора е посочена предоставена сума от 2000 лева, ГЛП 36,68 %; ГПР – 49 %; общ размер на плащанията – 2951,28 лева – която включва, според погасителния план /л.14/ - главница, дог. лихва – 851,48 лева и такса – 99,84 лева, като е предвидена и дължимост на неустойка от 3210,72 лева, при съответни 24 вноски по размер с и без нея; последно плащане на 15.12.2024 г.

Относно действителността на правоотношението:

Всеки съд е длъжен да констатира и отстрани всяко нарушение на императивни материалноправни норми, които регулират правния спор. Правовата държава провежда принципа на законността /чл. 4 КРБ/. За това чл. 5 ГПК задава като основен принцип на гражданския процес и задължава съда при решаването на делата да осигури точното прилагане на закона. Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане на императивните правни норми, които регулират правния спор, преодолява диспозитивното начало /чл. 6 ГПК/.

Съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора - анекса и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:

1/ при нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС; Решение № 252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о; Решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.

2/ при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д.

№ 2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.

3/ при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - Решение № 204 от 05.10.2018 2 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.

Затова, следва да се извърши проверка налице ли е основание за нищожност според възраженията в ОИМ и в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявения иск, следи служебно.

Сключеният анекс – неразделна част от договора по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон ЗПК в релевантната за периода редакция.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на кредитополучателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, а не и на лихвата и други разходи.

Не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Нарушение е налице, т.к. в договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютна стойност на ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 49 %/. По този начин потребителят е 3 поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.

Налице е и друго нарушение, т.к. посоченият в договора ГПР от 49 % и общата сума на плащанията от 2951,28 лева, не съответстват на действителните.

Това е така, тъй като още при самото му сключване, е предвидено уговорената неустойка да се плаща разсрочено във времето /изначално в погасителния план/, заедно със седмичните вноски, които ще възлизат на 256,75 лева. Тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции.

Размерът й е по – висок – 3210,72 лева от предоставения кредит - 2000 лева.

С влязло в законна сила Решение между страните по гр.д. № 5517/2023 г. – клаузата за дължимостта й е прогласена за нищожна.

Включена към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Така, при плащането на всички задължения, се получава едно допълнително възнаграждение. Ето защо, посоченият в договора годишен процент на разходите не отговаря на действителния такъв, след като стойността на допълнителните плащания представлява 160,54% спрямо главницата.

Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.

Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК /в т см. трайната практика на Окръжен съд Пловдив - Решение № 242/18.02.2016 г. по гр. д.

№ 45/2016 г.; Решение № 1561/30.11.2016 г. по гр. д. № 2355/2016 г.; Решение № 656/ 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/2017 г.; Решение № 336/13.03.2018 г. по в. гр. д.

№ 3025/2017 г. и др./.

Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл.

11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и икономическите последици от сключването му. Същевременно - посочването на по нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация относно общите 4 разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП, вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП и член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. В този смисъл - Решение № 260123/25.09.2020 г. по в. гр. д.

№ 1214/2020 г.; Решение № 682/7.07.2020 г. по в. гр. д. № 880/2020 г.; Решение № 1375/22.11.2019 г. по в. гр. д. № 1983/2019 г.; Решение № 220/18.02.2020 г. по в. гр. д.

№ 2957/2019 г.; Решение № 1411/29.11.2019 г. по в. гр. д. № 1207/2019 г.; Решение № 1510/13.12.2019 г. по в. гр. д. № 2373/2019 г.; Решение № 33/8.01.2020 г. по в. гр. д. № 2344/2019 г. на ПОС и др.

ГПР не се уговаря между страните. Той представлява стойност, която се изчислява съгласно изискванията на Приложение 1 ЗПК, въз основа на уговорените плащания. Посочването на стойност, по-малка от действителната, която превишава ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК, представлява неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

С оглед изложеното, съдът приема, че не са спазени посочените изисквания на ЗПК, поради което анексът към договора е недействителен.

За разлика от унищожаемостта, която се инициира от съответната страна, за нищожността съдът следи служебно и при констатиране се позовава на същата в мотивите при обсъждане основателността на исковете. Имайки предвид последиците й, съгласно чл. 23 ЗПК, потребителят – ответник дължи връщане само на чистата стойност по кредита, но не и лихви или други разходи - в т. см. – трайна съд. практика - Решение № 50147/26.10.2022 г. по гр.д. № 3855/2021 г. на ВКС; и на ПОС:

Решение № 277/6.03.2023 г. по в. гр. д. № 2677/2022 г.; Решение № 280/6.03.2023 г. по в. гр. д. № 3171/2022 г.; Решения по - в.гр.д.№ 1063/20г.; в.гр.д.№ 653/2020г.; в.гр.д. № 2151/2020г.; в.гр.д.№ 2269/2020г., в.гр.д.№ 1389/ 2020г. и в.гр.д.№ 1222/ 2020г. и др.

Разпечатката съдържа 45 от 66 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/8c189bb5-1431-46a0-adf0-2fb372a1b04b