Определение № 19541 от 13.10.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 19541 гр. София, 13.10.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-I-Ж, в закрито заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Свилен Станчев

Членове:

Елена Андреева

Даниела Г. Шанова като разгледа докладваното от Елена Андреева Въззивно частно гражданско дело № 20241100504705 по описа за 2024 година

Производството по делото е по реда на чл.274 и сл. от ГПК.

Образувано е по частна жалба от М. Е. Ф., подадена чрез пълномощника й – адв.

М.Л.М., срещу определение № 9377/29.02.2024г., с което е оставена без уважение молбата на пълномощника й за изменение на решение от 06.02.2024г., постановено по гр.дело № 8764/2023г. на СРС, II ГО, 168 състав, в частта за разноските.

В жалбата се твърди, че определението е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и в противоречие с практиката на съдилищата. Поддържа се, че макар исковата претенция по чл.422 от ГПК на „Топлофикация София“ ЕАД да е била частично отхвърлена от районния съд, същият необосновано е приел, че на пълномощника на ответника, осъществил безплатна правна помощ и съдействие и подал възражението по чл.414 от ГПК срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение, не се дължи адвокатско възнаграждение за заповедното производство, а определеното адвокатско възнаграждение за исковото производство не е съразмерно с отхвърлената част от иска, без да е съобразен размера на възнаграждението по Наредбата за възнаграждения за адвокатска работа. Прави се искане за отмяна на постановения отказ за изменение на решението, в частта за разноските и за осъждане на горепосоченото дружество да заплати адвокатско възнаграждение за заповедното производство, на основание чл.38 ал.2 от Закона за адвокатурата/ЗАдв/, в размерите, посочени в Наредбата за възнаграждения за адвокатска работа. Претендира се присъждане на сторените разноски в настоящото производство.

В срока за отговор е постъпил такъв от ищеца в първоинстанционното производство – „Топлофикация София“ ЕАД, който оспорва частната жалба, като неоснователна.

Съдът, като взе предвид изложеното в жалбата, след запознаване с доказателствата по делото, намира, че частната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок, от надлежна страна и срещу съдебен акт, подлежащ на инстанционен контрол, а по същество се явява основателна, поради следното:

Производството по гр.дело № 8764/2023г. по описа на СРС, 168 състав е образувано по искова молба от „Топлофикация София“ ЕАД срещу М. Е. Ф., подадена с оглед постъпило възражение от последната, чрез пълномощника й – адв. Л., срещу издадената Заповед от 10.10.2022г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№ 52721/2022г. на СРС, 168 състав, като във възражението длъжникът е направил искане за присъждане на разноски в размер на 360лв., приложил е пълномощно и договор за правна 1 помощ и съдействие, видно от който е поел осъществяването на безплатна правна помощ, на основание чл.38 ал.1 т.2 от ЗАдв, с който защита и съдействие за договорено и заплатено възнаграждение в размер на 360лв. за заповедното производство. В исковата молба дружеството е направило възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение от ответницата и за недължимост на такова, в случай, че се твърди осъществяване на безплатна правна помощ, поради липса на материалните предпоставки, предвидени в закона.

С решение № 2082/06.02.2024г., постановено по гр.дело № 8764/2023г. на СРС, 168 състав, съдът е признал за установено по исковете, предявени от „Топлофикация София“ ЕАД срещу М. Е. Ф., с правно основание чл.422 от ГПК вр.чл.79 ал.1 пр.1 от ЗЗД вр.чл.153 ал.1 от ЗЕ и чл.86 от ЗЗД, че ответницата дължи на ищеца сумата от 395,91лв., представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за недвижим имот за периода от 01.08.2019г. до 30.04.2021г.,ведно със законна лихва от 29.09.2022г. до изплащане на вземането, сумата от 57,87лв., представляваща мораторна лихва за периода от 15.09.2019г. до 09.09.2022г. и сумата от 23,60лв., представляваща цена за извършена услуга за дялово разпределение за периода от 01.08.2019г. до 30.04.2021г., ведно със законна лихва от 29.09.2022г. до изплащане на вземането, като е отхвърлил иска за главница за топлинна енергия за горницата над уважения размер от 395,91лв. до 914,10лв., като неоснователен, иска за мораторна лихва върху ТЕ за горницата над уважения размер от 57,87лв. до 146,56лв., иска за главница за дялово разпределение за горницата над уважения размер от 23,60лв. до 47,20лв., иска за мораторна лихва върху вземането за ДР в размер на 10,12лв. за периода от 01.10.2019г. до 09.09.2022г.

Със същото решение съдът е присъдил разноски на страните, съобразно изхода на спора, като „Топлофикация София“ ЕАД е осъдено, на основание чл.38 ал.2 от ЗАдв да заплати на адв. Н.И.И. сумата от 228лв., представляваща адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ в исковото производство, като е приел, че в полза на пълномощника на ответницата не следва да се присъжда адвокатско възнаграждение за осъществената безплатна правна помощ в заповедното производство, доколкото единственото извършено действие от адвоката е подаването на бланкетно възражение срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение.

С обжалваното определение № 9377/29.02.2024г., районният съд е оставил без уважение молбата на пълномощника на ответницата – адв. М.Л.М., за изменение на решение от 06.02.2024г., постановено по гр.дело № 8764/2023г. на СРС, II ГО, 168 състав, в частта за разноските, позовавайки се на приетото от него в мотивите на решението относно дължимостта на разноските.

Настоящият въззивен състав счита, че доколкото ищецът своевременно е направил възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение, както и като съобрази, че при осъществена безплатна правна помощ съдът е този, който определя размера на адвокатското възнаграждение и не е обвързан от посоченото от самия адвокат и размерите в Наредбата за възнаграждения за адвокатска работа, както и че с оглед частичната неоснователност на предявените искове, на ответницата се дължат разноски само за един адвокат, ако е била представлява по делото от адвокат, както е в случая, намира, че възраженията в жалбата досежно размера на присъденото адвокатско възнаграждение за исковото производство са неоснователни. Определените в цитираната наредба минимални адвокатски възнаграждения не са задължителни за съда, предвид наличието на задължително тълкуване на чл.101 пар.1 от ДФЕС, дадено от СЕС.

С решение на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024г. по дело С-438/22 е прието, че чл.101 пар.1 от ДФЕС вр.чл.4 пар.3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че 2 национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договарят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба на ДФЕС. Посочено е, че при наличието на изброените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

С оглед задължителния характер/чл.633 от ГПК/ на даденото от СЕС тълкуване на чл.101 пар.1 от ДФЕС, определените с Наредбата минимални размери на адвокатските възнаграждения не могат да представляват база за определяне на адвокатското възнаграждение, поради което и жалбата, въз основа на която е образувано настоящото производство, се явява неоснователна.

В случая, за да откаже да измени постановеното по делото решение, в частта за разноските, първоинстанционният съд е препратил към мотивите в решението, като районният съд е извършил преценка на фактическата и правна сложност на делото и е съобразил обема на извършените от пълномощника на ответницата действия в исковото производство, като е ползвал само за ориентир размерите, предвидени в Наредбата, които не са задължителни за съда. След отчитане на естеството, интереса, характеристиката и обема на вече престираната защита, в съответствие с фактическата и правна сложност на делото, настоящият състав счита, че липсват основания за изменение на постановеното по делото решение, в частта за разноските, присъдени за исковото производство.

От друга страна, съдът намира, че необосновано е отказано присъждането на каквото и да е адвокатско възнаграждение за заповедното производство на пълномощника на ответницата, доколкото адвокатът е подал възражение по чл.414 от ГПК срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение, което не бланкетно, а в него е наведено възражение за погасяване на вземанията по давност. Правната помощ в заповедното производство включва и тази по подготовката на документите за сезиране на заповедния съд, защото самото производство по чл.410 от ГПК се изчерпва с подаването на надлежно изготвени документи, съизмеряващо се с необходимите на длъжника защита, съответна с тази по чл.6 т.5 от Наредба № 1/09.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа.

Съгласно т. 12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с решението по установителния иск по чл. 422 ГПК исковият съд се произнася по дължимостта на разноските за заповедното производство – относно размера им, както и разпределя отговорността за заплащането на тези разноски, съобразно с отхвърлената и уважената част от иска.

Процесуално представителство за подаване на възражение по чл. 414 от ГПК от длъжник срещу издадена заповед за изпълнение не е сред изрично предвидените в Наредбата случаи, поради което и на основание пар.1 от ДР на същата наредба, възнаграждението следва да се определи по аналогия.

За да се приложи по аналогия някоя от разпоредбите на наредбата за определяне на възнаграждението следва да се изходи от вида на самото процесуално действие. За възражението е налице утвърден с Наредба № 6/20.02.2008г. на Министъра на правосъдието образец. Според утвърдените образци на заповед за изпълнение към заповедта винаги е приложена бланка за възражение, която се връчва на длъжника и която съдържа указания за попълването и, включително за необходимостта, когато част от вземането се признава, това да се посочи изрично. В случая, съдът счита, че приложение следва да намери разпоредбата на чл.6 т.5 от Наредбата, предвиждаща възнаграждение за изготвяне на други молби, като 3 така определен, размерът на дължимото за заповедното производство адвокатско възнаграждение следва да се определи на 50лв. и обжалваното определение следва да бъде отменено, в частта, в която е оставена без уважение молбата на ответницата по чл.248 от ГПК досежно разноските за адвокатско възнаграждение в заповедното производство и ищецът да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на ответницата адвокатско възнаграждение в размер на 50лв. за заповедното производство.

Независимо от частичната основателност на жалбата, съдът намира, че в настоящото производство не следва да се присъждат разноски, тъй като в производството относно разноските, не се следват нови разноски на страните, доколкото това производство няма самостоятелен характер, а е функционално свързано с производството по съществото на спора, в какъвто сСъдът, като съобрази изложеното, даденото задължително разрешение в т.2 от ТР № 3 от 10.07.2017г. по т.д. № 3/2015г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което на обжалване по реда на чл.435 ал.2 от ГПК подлежи всеки акт на съдебния изпълнител, в който се определя размера на задължението на длъжника за разноските по изпълнението, както и разпоредбата на чл.435 ал.2 т.6 от ГПК, съобразно която длъжникът може да обжалва отказа на съдебния изпълнител да спре принудителното изпълнение, намира, че жалбата от 12.02.2024г. е процесуално допустима, вкл. в частта по отношение отказа на съдебния изпълнител от 02.02.2024г. да спре изпълнителното производство.ъл има формирана трайна съдебна практика/определение № 493/26.10.2016г. по гр.д.№ 4088/2016г. на ВКС, IV г.о., определение № 683/21.12.2015г. по ч.гр.д.№ 5089/2015г. на ВКС, III г.о и др./.