Определение № 744 от 10.03.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 744 гр. София, 10.03.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Емилия Василева

Членове:

Анна Баева

Зорница Хайдукова като разгледа докладваното от Емилия Василева Касационно търговско дело № 20248002901729 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288, във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника „Снабдяване и търговия МО“ ЕООД, гр. София чрез процесуален представител адвокат А. Д. М. срещу решение № 304 от 14.05.2024 г.по в. т. дело № 204/2024 г. на Апелативен съд – София, 5 търговски състав, с което е потвърдено решение № 1624 от 29.12.2023 г. по т. дело № 1687/2022 г. на Софийски градски съд, ТО и „Снабдяване и търговия МО“ ЕООД е осъдено да заплати на „Уотър стоун“ ЕООД, гр. София сумата 4 200 лв. – направени разноски във въззивното производство, представляващи платено адвокатско възнаграждение.

С потвърдения първоинстанционен съдебен акт ответникът „Снабдяване и търговия МО“ ЕООД е осъден да заплати на „Уотър стоун“ ЕООД на основание чл. 86 ЗЗД сумата 44 864,52 лв. - лихва за забава за периода от 14.09.2019 г. до 19.08.2022 г. и на основание чл. 78 ГПК сумата 5 322,40 лв. – направени разноски в първоинстанционното производство.

Касаторът прави оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа становище, че съдебният състав не е съобразил разпоредбата на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД, 1 която следва да се тълкува стеснително, тъй като въвежда изключение от правилото за непрекъснато течение на давността и текстът е ясно разписан докато трае процесът относно вземането, а не и досежно други вземания, дори и акцесорни; не е взел предвид разпоредбата на чл. 119 ЗЗД, като с погасяването на главното вземане се погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания; не е отчел, че в конкретния случай не е налице главно вземане, предвид подписаното между страните споразумение за прихващане, погасяващо изцяло главното вземане, с което е настъпило и погасяване на акцесорното вземане за лихви – в чл. 3 от споразумението страните изрично са заявявили, че с осъществяване на прихващането и изпълнението на задължението по чл. 2 са уредили изцяло своите претенции по насрещно дължимите, изискуеми и ликвидни задължения, които произтичат от описаните в споразумението обстоятелства, и занапред няма да имат и няма да предявяват същите пред съд или за удовлетворяване по принудителен ред.

В приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. Тече ли давност по силата на разпоредбата на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД за акцесорното вземане по чл. 86 ЗЗД - за обезщетението за неизпълненото парично задължение по време на съдебния процес с предмет само вземането за главното парично задължение /по време висящността на съдебния процес с предмет единствено вземането за главницата/?

2. Когато са изминали повече от три години от изискуемостта на главното вземане, погасява ли се правото на иск по отношение на обезщетението за забава в размер на законна лихва?

3. Когато страните са сключили споразумение, в което са уговорили, че след извършеното прихващане повече нямат претенции по насрещно дължимите, изискуеми и ликвидни задължения и занапред няма да имат и няма да предявяват същите пред съд или за удовлетворяване по принудителен ред, това води ли и до уреждане на акцесорното вземане за лихва, дори и това да не е посочено изрично?

2

4. Длъжен ли е съдът да изследва действителната воля на страните по споразумението съобразно разпоредбата на чл. 20 ЗЗД?

5. Задължен ли е при постановяване на решението си въззивният съд да изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора?

6. Може ли да се приеме, че мотивите на решението на въззивната инстанция са съобразени с принципа за вътрешно убеждение, щом същите препращат изцяло към първоинстанционното решение?

7. Длъжна ли е въззивната инстанция да извърши самостоятелна преценка на доказателствата и да изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, които да изрази писмено в мотивите към решението си?

Касаторът се позовава на противоречие с Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 432/26.10.2010 г. по гр. д. № 826/2010 г. на ВКС, ГК, I I г. о., решение № 157/01.07.2011 г. по гр. д. № 1125/2010 г. на ВКС, ГК , III г. о., решение № 134/30.12.2013 г. по т. дело № 34/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ГК, решение № 156/16.06.2016 г. по гр. д. № 6042/2015 г. на ВКС, ГК, IV г. о.

Ответникът „Уотър стоун“ ЕООД, гр. София /ищец в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител адвокат М. И. Г. оспорва касационната жалба и поддържа становище за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като по първия въпрос въззивната инстанция не е основала решението си на приложението на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД, по третия и четвъртия въпроси не се е налагало тълкуване волята на страните по реда на чл. 20 ЗЗД, а по останалите въпроси съдебният състав не се е отклонил от практиката на ВКС относно мотивиране на решението и произнасяне по доводите на страните /по пети, шести и седми въпроси/ и погасителната давност за обезщетението за забава в размер на законна лихва /по втори въпрос/.

Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и съдържанието й отговаря на разпоредбата на чл. 284 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ 3 отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на данните по делото, приема следното:

Въззивният съд е констатирал, че между страните е сключен договор за покупко-продажба № 64/12/2016 от 20.12.2016 г. при уговорена цена в размер 150 933,96 лв. с ДДС. Установил е, че между тях е водено предходно исково производство по т. дело № 486/2019 г. по описа на СГС, по което „Уотър стоун“ ЕООД е предявило насрещен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за връщане на платената от него цена по разваления договор.

Производството по посоченото дело е приключило с влязло в сила на 04.04.2022 г. решение № 1496/28.10.2020 г. по в. т. дело № 2240/2020 г. по описа на САС, с което главният и насрещният искове са уважени, като в мотивите е прието, че договорната връзка е отпаднала с обратна сила, считано от 31.07.2018 г. Въз основа на представените решения от трите инстанционни производства съдебният състав е констатирал, че в предмета на т. дело № 486/2019 г. по описа на СГС не е включен акцесорен иск за заплащане на лихва за забава върху присъдената главница от 150 933,96 лв. в полза на „Уотър стоун“ ЕООД.

За уреждане на отношенията по повод присъдените с горепосоченото решение суми на 19.08.2022 г. между страните е сключено извънсъдебно споразумение за прихващане. За да направи извод за неоснователност на доводите във въззивната жалба, че подписаното между страните споразумение, погасяващо изцяло главното вземане, води и до погасяване на акцесорното вземане за лихва, въззивният съд е анализирал клаузите на споразумението и е приел, че негов предмет са само установените със сила на пресъдено нещо изискуеми и ликвидни задължения на страните – предмет на приключилото съдебно производство по т. дело № 486/2019 г. по описа на СГС, уредени са насрещно дължимите, изискуеми и ликвидни задължения, произтичащи от влязлото в сила решение, но не и задължения за заплащане на лихва за забава върху главницата по предявения от „Уотър стоун“ ЕООД иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Намерил е разпоредбата на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД за неприложима, доколкото предмет на съдебния процес е въведеното от страните фактическо основание - предмет на първоначален, насрещен, обратен иск или възражение срещу предявен иск. Изложил е съображения, че когато процесът се развива само по отношение на главното парично вземане, а претенция за обезщетение за забава за периода преди завеждане на иска и за 4 следващ предявяването му период не е заявена, то вземането за обезщетение за забавено изпълнение е извън предмета на спора и не е обхванато от процеса. След като иск за заплащане на обезщетение за неточно изпълнение на паричното задължение за главницата в размер на дължимата законна лихва не е предявен и разгледан в приключилия с влязло в сила решение съдебен спор между страните, няма процесуална пречка такъв да бъде заявен в самостоятелен исков процес.

Съдебният състав е констатирал, че длъжникът е изпаднал в забава за връщане на получената на отпаднало основание парична сума след поканата му от кредитора да върне даденото по разваления договор, което е станало с насрещната искова молба по т. дело № 486/2019 г. по описа на СГС, постъпила в съда на 22.04.2019 г., поради което е приел, че именно това е моментът, в който вземането за лихва за забава е станало изискуемо по смисъла на чл. 114, ал. 1 и чл. 119, ал. 1 ЗЗД и длъжникът по него /настоящият касатор/ е изпаднал в забава.

За да направи извод, че лихвата за забава е дължима за периода от 15.09.2019 г. до датата на погасяване на главното вземане чрез прихващане 19.08.2022 г., а преди 15.09.2019 г. вземането за лихва е погасено по давност, въззивната инстанция се е позовала на съдебната практика, обективирана в посочените решения, според която лихвите се дължат за всеки изминал ден след изпадане на длъжника в забава и когато искът е предявен след изтичането на три години от възникване на вземането, не се погасяват всички лихви, а само тези, които са били дължими преди тригодишния срок от предявяване на иска. Поради това, че искът за заплащане на претендираната лихва за забава е предявен пред СГС на 15.09.2022 г. /искова молба вх. № 58239/, съдебният състав е заключил, че за периода от 15.09.2019 г. до датата на погасяване на главното вземане чрез прихващане - 19.08.2022 г., лихвата за забава е дължима и искът не е погасен по давност.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 и ал. 2 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на 5

ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по посочените в изложението към касационната жалба първи и втори материалноправни въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, тъй като не е осъществен допълнителният селективен критерий, предвиден в посочената разпоредба. Съгласно чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД давност не тече докато трае съдебният процес относно вземането, а съобразно чл. 116, б. „б“ ЗЗД давността се прекъсва с предявяване на иск или възражение или на искане за почване на помирително производство, но ако искът или възражението или искането за почване на помирително производство не бъдат уважени, давността не се смята прекъсната. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в мотивите на Тълкувателно решение № 3/2016 от 22.04.2019 г. по тълк. дело № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС и решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, спиране и прекъсване на срока на погасителната давност се проявява само относно иска, с който съдът е сезиран и по който трябва да се произнесе с решението.