Решение № 2034 от 26.05.2026, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 2034 гр. Варна, 26.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 50 СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Неделина Маринова при участието на секретаря Мариана Ив. Маркова като разгледа докладваното от Неделина Маринова Гражданско дело № 20253110110568 по описа за 2025 година

Производството е образувано по предявени от Г. Г. И., ЕГН: **********, с постоянен и настоящ адрес: село * *, срещу „П* К* Б*" ЕООД, ЕИК *, седалище и адрес на управление:

* обективно евентуално съединени искове, както следва:

1. главен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че Договор за потребителски кредит № *от 14.02.2024 г. е нищожен, поради противоречие със закона;

2. евентуално предявен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузата в част VI от Договор за потребителски кредит № *от 14.02.2024 г., предвиждаща заплащане на такса за допълнителна услуга „Фаст“ и допълнителна услуга „Флекси“, поради противоречие със закона.

В исковата молба се излагат твърдения, че между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение по Договор за потребителски кредит № *, сключен на 14.02.2024 г., по силата на който ответникът е предоставил в заем на ищеца сумата от 4 000 лева. Общата дължима сума от заемателя за погасяване на заема била в размер на 7 012,20 лева, при ГПР 49,06 % и ГЛП 41.00 %. Заявява се, че ищецът впоследствие разбрал, че трябва да внесе общо сумата от 11 972,20 лева за погасяване на кредита, като освен главница и лихва, в същата били включени и такси на стойност от 1 800 лева за допълнителната услуга „Фаст“, която предоставяла право на приоритетно разглеждане и изплащане на кредита, и такса на стойност 3 160 лева за допълнителна услуга „Флекси“, която представлявала право на промяна на погасителния план на потребителския кредит.

Посочено е от ищеца, че процесният договор не отговаря на чл. 22 ЗПК, доколкото не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК, поради което същият бил недействителен. Излага се, че в настоящия случай липсвала ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита - кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият. По този начин потребителят бил поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. Посоченият в договора ГПР не отговарял на действителния, с оглед на което била нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

1

Твърди се от ищеца, че кумулирането на таксата за допълнителните услуги „Фаст“ и „Флекси“ водело до "скрито" оскъпяване на кредита, защото посоченият размер на разходите по кредита за потребителя като ГПР от 49.06 % нараствал допълнително и обогатявал неоснователно кредитора, като въвеждал допълнителен източник на доход на икономически по-силната страна, извън посочените ГЛП и ГПР.

По изложените съображения се предявяват исковите претенции. Претендират се и сторените в производството съдебно – деловодни разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е депозиран отговор на исковата молба от ответника, с който се оспорват предявените искове.

Излага се, че в процесния договор за потребителски кредит се съдържал приложимият лихвен процент по кредита и същият не противоречал на добрите нрави. Сочи се, че ищецът се е съгласил с тази цена на кредита на преддоговорния етап с получаването на стандартен европейски формуляр за сравняване на различни предложения, така и към момента на сключването на договора, като в случая намирал приложение принципът на свобода на договарянето. Твърди се от ответника, че не била налице нищожност на уговорения лихвен процент, поради надвишаване на трикратния размер на законната лихва, тъй като липсвала зависимост на договорната възнаградителна лихва с размера на законната лихва за неизпълнение на парично задължение. Счита се, че при евентуална недействителност на уговорения лихвен процент, следвало да се приложи разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД.

Посочено е в отговора на искова молба, че доколкото ГЛП и ГПР били фиксирани, не било необходимо изготвяне на методика за тяхното определяне, а въпросът дали възнаграждението за допълнителни услуги следва да се включи в ГПР бил правен. Изложени са съображения, че закупените допълнителни услуги не следвало да се включват в ГПР, а евентуалното неправилно посочване на същия не следвало да се приравнява на непосочване в договора за кредит на ГПР. Въз основа на изложеното се сочи, че договорът за кредит може да бъде сключен и да съществува валидно, независимо от допълнителната услуга приоритетно разглеждане, за отлагане, намаляване и промяна на датата на плащане на погасителните вноски, дори в случай, че има основание за недействителност на тази клауза.

По изложените съображения се иска отхвърляне на предявените в производството искове. Претендират се разноски за същото.

В открито съдебно заседание ищецът не се явява и не се представлява. В писмено становище поддържа исковите претенции. Претендират се сторените в производството съдебно – деловодни разноски.

В открито съдебно заседание ответникът не се представлява и не изразява становище.

Съдът след като съобрази събраните по делото доказателства намира следното от фактическа страна:

Обявени за безспорни и ненуждаещи се от доказване в производството са следните факти: че между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение по Договор за потребителски кредит № *от 14.02.2024 г., по силата на който ответникът е предоставил в заем на ищеца сумата от 4 000 лева, при ГПР 49,06 % и ГЛП 41.00 %; че дължимите суми, съгласно клаузата от процесния договор, предвиждаща заплащане на такса за допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“, не са включени в ГПР.

От представените и приети по делото Договор за потребителски кредит № *от 14.02.2024 г. и Погасителен план към него се установява, че съгласно същия на ищеца е предоставена сумата от 4 000 лева, при ГПР 49,06 % и ГЛП 41.00 %, като е договорено, че размерът на погасителната вноска е 332,56 лева и включва главница, лихва и вноска по закупени допълнителни услуги. В договора е предвидено възнаграждение за закупени допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ в размер на 1 800 лева, съответно – 3 160 лева.

2

Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът извежда следните правни изводи:

По предявения главен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД съдът намира следното:

За успешното провеждане на иска в тежест на ищеца е да установи, в условията на пълно и главно доказване, че между него и ответника е сключен договор за потребителски кредит, който е подписан в разрез с императивните правила за поведение, нормативно регламентирани в ЗПК и ЗЗП, в частност клаузата, предвиждаща заплащане на такса за допълнителна услуга „Фаст“ и допълнителна услуга „Флекси“.

В тежест на ответника, от друга страна, е да установи, че процесният договор за кредит, в частност клаузата, предвиждаща заплащане на такса за допълнителна услуга „Фаст“ и допълнителна услуга „Флекси“, са действителни.

Безспорно по делото се установява, че между Г. Г. И. и „П* К* Б*" ЕООД е налице сключен Договор за потребителски кредит № *от 14.02.2024 г., по силата на който ответникът е предоставил в заем на ищеца сумата от 4 000 лева, при ГПР 49,06 % и ГЛП 41.00 %. В договора е предвидено възнаграждение за закупени допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ в размер на 1 800 лева, съответно – 3 160 лева.

Не е спорно по делото, че ответникът е финансова институция по смисъла на чл. 3, ал.

2 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Дружеството предоставя кредити, което го определя като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.

Страните не спорят, че ищецът има качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал.

3 ЗПК и § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП.

Сключеният между страните договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание е такъв за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК и за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - Закона за потребителския кредит.

Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.

1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Посочените разпоредби уреждат императивни законови изисквания към формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, установени в защита на потребителите.

Императивната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК предвижда, че договорът за кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Целта на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.

10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.

Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. В ГПР следва да са включени всички разходи, които ще извърши потребителя и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя " са всички 3 разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

В процесния договор за паричен заем е посочен процент на ГПР от 49,06 %, т.е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК, доколкото така отразен този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер на ГПР обаче не отразява действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно таксата за допълнително закупените услуги „Фаст“ и „Флекси“. Последните са сигурен разход за потребителя, който разход е известен на кредитора към датата на сключване на договора за паричен заем и следва да се включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно е оскъпяването му по кредита. Последното се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които той се формира, и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От факта, че самият кредитор изначално разсрочва вземането за "заплащане на допълнителни услуги" следва, че вземането за допълнителен пакет услуги на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в ГПР. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно – като заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП, вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.