Решение № 989 от 06.03.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 989 гр. Пловдив, 06.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Анета Ал. Трайкова при участието на секретаря Невена Мл. Назарева като разгледа докладваното от Анета Ал. Трайкова Гражданско дело № 20245330117063 по описа за 2024 година

С исковата молба ищецът А. Н. Б., ЕГН ********** е предявил против „Микро Кредит“ АД, ЕИК 202073629, иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за приемане за установено в отношенията между страните, че клаузата, установяваща задължение за заплащане на възнаграждение за допълнителни услуги, от договор за допълнителни услуги към договор за заем *** № ****** г., и предвиждаща заплащане на възнаграждение за закупена доп. услуга ***** в размер на 561,30 лева е нищожна, поради установяването й в противоречие с добрите нрави, поради заобикаляне на материално-правните изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и поради нарушение на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК.

Ищецът твърди, че между страните е сключен договор за заем **** № *****г. Твърди, че към договора за заем е сключен договор за допълнителни услуги, като в раздел т. 3 от договора, наименован „Предмет, срок и цена на договора“ са установени допълнителни услуги към договора за кредит, с установена цена на пакета от допълнителни услуги от 561,30 лв.

Ищецът твърди, че уговореното възнаграждение противоречи на добрите нрави и внася неравноправие в кредитното правоотношение по смисъла на чл. 143, т. 19 ЗЗП. Счита, че услугите по допълнителния договор са установени като такива само привидно и с цел да бъде заобиколен закона, а в действителност те представляват услуги по усвояването и управляването на кредита, като по този начин се стига до заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

1

По така изложените твърдения моли да бъде прогласена за нищожна клаузата от договора за допълнителни услуги към договор за заем **** № *****г., в която е установено задължение за заплащане на пакет от допълнителни услуги.

В законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Микро Кредит“ АД е депозирал отговор на исковата молба, в който излага съображения за нейната неоснователност. Моли за отхвърляне на предявения иск, поради неговата неоснователност.

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

От събраните по делото доказателства се установява, че между ищеца и ответника „Микро Кредит“ АД е сключен договор за заем *** № **** г., по силата на който ответникът е предоставил на ищцата сумата от 900 лв. срещу насрещното задължение на ищеца да върне предоставения му за възмездно ползване финансов ресурс на 6 месечнии погасителни вноски в размер от 168,20 лв., или сумата в общ размер от 1009,20 лв. Договорен е годишен лихвен процент от 40,47 %. Между страните е сключен договор за допълнителни услуги към договор за заем ****№ ******., в който е установено, че „Микро Кредит“ АД предоставя на клиента пакет от допълнителни услуги „Комфорт“, с който се предоставят следните услуги: 1.

Посещение вкъщи или на удобно място за събиране на вноска; 2. Безплатно внасяне на вноските от името и за сметка на клиента по банкова сметка на „Микро Кредит“ АД; 3. Безплатно предоговаряне и разсрочване на заема; 4.

Разглеждане до минути; 5. Преференциално обслужване и 6. Право за участие в специални промоции. В клаузата на т. 3 от Договора е установено задължение за заплащане на възнаграждение на 6 месечни вноски от по 93,55 лв., платими на 7-мо число на месеца. В договора е установено, че допълнителните услуги се предоставят като допълнение към договор за заем – след попълване и подписване на формуляр с искане за допълнителни услуги, като допълнителните услуги не са задължителна предпоставка за сключване на договора за заем и предоставяне на заемната сума. Договорено, че за предоставените допълнителни услуги клиентът се задължава да заплати цена, като „Микро Кредит“ АД се задължава да предостави допълнителните услуги в рамките на работното време на офисите си и след предварителна уговорка между клиента и представител на дружеството. Съдът намира, че клаузата от договора за допълнителни услуги, установяваща задължение за заплащане на възнаграждение за закупен пакет „Комфорт“ е нищожна и не поражда права и задължения за страните. Така установената клауза е нищожна, поради противоречието й с добрите нрави, тъй като по този начин многократно се увеличава размера на кредита без яснота относно насрещната престация, която получава длъжника. В случая при установен размер на отпусната главница от 900 лв. по договора за заем, е предвидено и задължение по договор за допълнителни услуги, сключен към договора за заем, което е в размер на повече от половината от отпуснатата главница. По този начин са 2 установени допълнителни разходи по кредита, което води до увеличаване на възнаграждението за кредитодателя.

Постигнато е съгласие, че посочените разходи подлежат на разсрочено плащане, ведно с погасителните вноски по кредита, което води до извод, че по този начин е установено допълнително възнаграждение на кредитодателя. По този начин, в разрез с нормите на добросъвестността, е установено допълнително възнаграждение в полза на заемодателя. В разрез с нормите за добросъвестност на страните, търговецът, който е икономически по-силната страна в правоотношението, се е възползвал от своето правно положение, като е осигурил допълнително възнаграждение в своя полза, чрез осигуряване на допълнителни услуги срещу възнаграждение.

По така изложените съображения клаузата, установяваща задължение за заплащане на възнаграждение за допълнителни услуги, с което задължение разходите по кредита се увеличават, чрез добавяне на допълнително възнаграждение за кредитора, е нищожна, поради установяването й в противоречие с добрите нрави.

Предвид така установеното предявеният иск следва да се уважи, като не следва да се пристъпва към разглеждане на останалите, наведени от ищеца основания за недействителност на клаузата за заплащане на възнаграждение за допълнителни услуги.

По отношение на отговорността за разноските:

При този изход на правния спор в полза на ищцата се следват разноски на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, като последната е сторила разноски за заплащане на държавна такса в размер на 50 лева.

В производството по делото ищцата е защитавана на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., като се претендира присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 400 лв.

Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази 3 национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

В този смисъл с Определение № 50015/16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на ВКС, І т. о., е извършена преценка на съответствието на нормата на чл. 38, ал.

2 ЗАдв., която препраща към Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения и задължава съда да определи адвокатско възнаграждение в размер не по-нисък от предвидения в нея в случаите, когато адвокатът е осъществил безплатно адвокатска помощ на материално затруднено лице, с правото на ЕС съгласно Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд. Прието е, че решението на Висшия адвокатски съвет за приемане на Наредба за определяне на минимални размери на адвокатските възнаграждения представлява съгласуване на цените от всички участници на пазара на адвокатски услуги и преследваните цели, дори и същите да са легитимни за този сектор, не могат да се постигат чрез възлагане на задължение на съда при безплатно процесуално представителство възнаграждението да бъде в посочения в наредбата минимален размер. Въведеното с чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер, който е значително по-висок от приложимите размери в аналогични случаи, без възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в какъвто смисъл е даденото тълкуване в решението по дело C438/22 на СЕС.

По тези съображения нормата на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв., препращаща към Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е счетена за несъответстваща на правото на ЕС, поради което не е приложена. Изложени са съображения, че посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда при определяне цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. В този смисъл е и Определение № 712 от 21.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 175/2023 г., I т. о., ТК. Съобразявайки 4 практиката на Съда на ЕС и на Върховния касационен съд съдът намира, че следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в полза на адв. С. Н. в размер на сумата от 200 лв. Това е така, тъй като при поемане на безплатната адвокатска защита от страна на процесуалния представител на ищеца са осъществени правни действия, който не се характеризират с правна сложност, предвид обстоятелството, че такава защита е била поета по други дела със сходен предмет. При определяне на адвокатското възнаграждение съдът съобрази обстоятелството, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност и неговото разглеждане е приключило в едно съдебно заседание.

Следва да се съобрази и обстоятелството, че при осъществена служебна справка в ЕИСС съдът установи, че от ищцата чрез адв. С. Н. са образувани общо 9 дела със сходни искови претенции против различни кредитори. Следва да се посочи, че съгласно чл. 36, ал. 2 ЗА размерът на възнаграждението трябва да е справедлив и обоснован, като това изискване се прилага и при определяне на минималните размери на адвокатските възнаграждения. За да се приеме, че минималните размери на адвокатските възнаграждения са обосновани и справедливи, както изисква законовата норма, цената на адвокатския труд следва да е съобразена с материалния интерес и с фактическата и правна сложност на делото. В този смисъл с Решение № 125/10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г., ГК, ІІІ г. о. на ВКС се приема, че специална хипотеза за противоречието с добрите нрави е уредена в чл. 36, ал.