Определение № 3165 от 25.06.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3165 гр. София, 21.06.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова като разгледа докладваното от Боян Цонев Касационно гражданско дело № 20238002105028 по описа за 2023 година

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото П. Х. А., подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. В. Д. срещу решение № 922/21.07.2023 г., постановено по въззивно гр. дело № 985/2023 г. на Варненския окръжен съд (ВОС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 3838/11.08.2020 г. по гр. дело № 10347/2019 г. на Варненския районен съд (ВРС), са отхвърлени, предявените от жалбоподателя срещу „Б....“ ООД, обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 200, ал. 1 от КТ за заплащане на следните суми: сумата 70 000 лв., претендирана като обезщетение за претърпени неимуществени вреди от настъпила трудова злополука на 11.11.2016 г. на строителен обект в Република Ф., ведно със законната лихва (обезщетение за забава) върху тази сума, считано от 11.11.2016 г. до окончателното изплащане на задължението; сумата 19 812.88 лв., претендирана като обезщетение за претърпени имуществени вреди от същата трудова злополука, и съставляваща сбор от разходите за медицински услуги, пътувания и лекарства в размер 5 248 лв., и пропуснати ползи в размер 14 564.88 лв. за периода 11.11.2016 г. - 04.09.2019 г.; сумата 1 498.60 лв., претендирана като лихва (обезщетение за забава) за периода 11.11.2016 г. - 04.09.2019 г. върху главницата от 5 248 лв.; и сумата 4 159.09 лв., претендирана като лихва (обезщетение за забава) за периода 11.11.2016 г. - 04.09.2019 върху главницата от 14 564.88 лв.; в тежест на касатора са възложени разноските за двете съдебни инстанции по делото.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.

В жалбата се твърди, че същото било нищожно, недопустимо и неправилно, но излагат 1 касационни оплаквания и доводи само по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК – за процесуална недопустимост на решението, като постановено по нередовна искова молба и при неспазване на родовата, (респ. и на функционалната) подсъдност на делото, както и за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Относно оплакванията си за недопустимост на въззивното решение, касаторът-ищец изтъква, че в исковата си молба по делото той е посочил, че исковете му за обезщетения са с правна квалификация чл. 200 от КТ, във вр. с чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД. Поддържа, че наред с исковете по чл. 200 от КТ, които са разгледани от първата и въззивната инстанция, „самостоятелно и при условията на обективно кумулативно съединяване“ той предявил срещу ответното дружество и искове по чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД, които съдът „игнорирал“, като не констатирал и нередовност на исковата молба, която според касатора-ищец се изразявала в несъответствие между така посочените правни основания на исковете и петитума на исковата молба, което водело до невъзможност да се индивидуализира предмета на делото и броя на предявените искове.

Жалбоподателят поддържа и че предвид размерите на исковите му претенции за обезщетения, те били родово подсъдни на различни съдилища, като следвало да се разгледат не от районния, а от окръжния съд като първа инстанция.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя-ищец, също чрез адв. Д., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) длъжен ли е въззивният съд да провери правилността на правната квалификация, при въведени оплаквания във въззивната жалба, и как следва да определи действителната правна квалификация и приложимата материалноправна норма – от въведените с исковата молба твърдения или от направената в исковата молба правна квалификация на ищеца; 2) ако бъде констатирано противоречие в обстоятелствената част на исковата молба и петитума, длъжен ли е въззивният съд, като инстанция по същество на спора, да констатира това обстоятелство и да бъдат дадени указания за неговото отстраняване по реда на чл. 129 от ГПК; 3) кой съд е родово компетентен да разгледа спора, предвид заявеното обективно съединяване на исковете в исковата молба – по чл. 200 от КТ, във вр. с чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД, във връзка с неспазвани безопасни условия на труд по ЗЗБУТ, за размер на обезщетението за неимуществени вреди – 70 000 лв., размер на обезщетението за имуществени вреди – 18 000 лв., които са родово подсъдни на различни по степен съдилища; и 4) длъжен ли е съдът да обсъди в съвкупност всички доказателства по делото, във връзка с възраженията и доводите на страните, относими към правния спор, и да посочи защо игнорира дадени доказателства, а други кредитира напълно. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд разрешил тези въпроси в противоречие с практиката на ВКС, и конкретно: първия въпрос – с решение № 158/03.08.2012 г. по гр. д. № 1114/2011 г. на III-то гр. отд. и решение № 287/13.06.2011 г. по гр. д. № 272/2010 г. на IV-то гр. отд.; втория въпрос – с решение № 63/17.07.2015 г. по търг. д. № 674/2014 г. на II-ро търг. отд. и т. 19 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК; третия въпрос – с решение № 8/01.02.2012 г. по гр.

2 д. № 1011/2011 г. на IV-то гр. отд. и решение № 99/01.07.2020 г. по гр. д. № 22/2020 г. на IIIто гр. отд.; и четвъртия въпрос – с решение № 331/19.05.2010 г. по гр. дело № 257/2009 г. на IV-то гр. отд. и решение № 217/09.06.2011 г. по гр. дело № 761/2010 г. на IV-то гр. отд. При условията на евентуалност касаторът навежда и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като излага съображения, тези въпроси да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Също при условията на евентуалност се сочи и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, като жалбоподателят поддържа, че тя се изразявала в това, че съдът не приложил правото на Европейския съюз (ЕС), както това било указано във влязло в сила съдебно решение на АС-Русе и свързано с него такова на ВАС.

Предвид оплакванията и доводите в касационната жалба за процесуална недопустимост на въззивното решение, в изложението се навежда и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК – вероятна недопустимост на решението.

Ответникът „Б.....“ ООД в отговора си на касационната жалба, подаден чрез процесуалния му пълномощник адв. В. Д., излага подробни съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, евентуално – за неоснователност на жалбата.

По наведените от жалбоподателя основания за допускане на касационното обжалване съдът намира следното:

В исковата си молба, предвид и уточненията `и по делото, касаторът-ищец е изложил твърдения, че е сключил с ответното дружество трудов договор от 12.06.2014 г., по който бил назначен на длъжност „монтажник метални конструкции“. Поради необходимост част от трудовите задължения да се изпълняват във Ф., ищецът заминал там, където на 11.11.2016 г., по време на служебните си задължения на обекта претърпял трудова злополука, при която метално чуждо тяло перфорирало лявото му око. Изложени са и твърдения и съображения, че трудовата злополука била регистрирана във Ф., включително в „Е.“ (европейската статистика на трудови злополуки) – от Финландския център за компенсация на работниците в [населено място] при Федерацията на институциите за осигуряване на злополука, въз основа на представен формуляр „Е123“ и разменена информация с Националната здравноосигурителна каса (НЗОК) в България, която от своя страна следвало да уведоми Националния осигурителен институт (НОИ) за трудовата злополука. Трудовото правоотношение между страните е било прекратено на 27.02.2018 г., на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ (по взаимно съгласие). В исковата молба и уточненията `и са изложени и твърдения за претърпените от касатора-ищец имуществени и неимуществени вреди в резултат на трудовата злополука, като с петитума на исковата молба (също предвид направените уточнения) са претендирани процесните обезщетения за тях, както и обезщетенията за забава – лихви върху главниците. В титулната част на исковата си молба ищецът е квалифицирал предявените от него искове като такива с правно основание чл. 200 от КТ, във вр. с чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД, а в петитума е посочен само чл. 200 от КТ.

Съгласно трайно установената практика на ВКС, намерила израз и в посочените от касатораищец – решение № 158/03.08.2012 г. по гр. д. № 1114/2011 г. на III-то гр. отд., решение № 287/13.06.2011 г. по гр. д. № 272/2010 г. на IV-то гр. отд. и решение № 99/01.07.2020 г. по гр.

3 д. № 22/2020 г. на III-то гр. отд., ищецът не е длъжен да квалифицира спорното право, чиято защита търси в исковото производство. Дори такава квалификация да е дадена с исковата молба, тя не обвързва съда. Правораздавателният орган е обвързан от изложените в исковата молба основания на претенцията, а не от сочените правни норми. Съдът е длъжен сам да квалифицира спорното право, като изхожда от твърденията на ищеца за правопораждащите факти и от искането за защита, формулирани в исковата молба. Съгласно т. 3 от ТР № 45/19.04.1990 г. по гр. д. № 33/1989 г. на ОСГК на ВС, пострадалият работник при условията на чл. 200 от КТ (при трудова злополука или при професионално заболяване) не може да търси от работодателя обезщетение за претърпените от него вреди на основание чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД. В мотивите към тълкувателния акт изрично е разяснено, че същественото различие в нормативното уреждане на отговорността за вреди по ЗЗД и тази по КТ не само изисква точното определяне на тяхното приложно поле, но и изключва реализирането им в зависимост от волята на пострадалия.

От така цитираната практика на ВС и ВКС следва, че изтъкваното в случая от касатораищец различно посочване от него на правната квалификация на предявените искове в титулната част (чл. 200 от КТ, във вр. с чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД) и в петитума (само чл. 200 от КТ) на исковата му молба, не съставлява противоречие, респ. – не съставлява и нередовност на исковата молба, тъй като дадената от него правна квалификация по никакъв начин не обвързва съда, нито пък води до „невъзможност да се индивидуализира предмета на делото и броя на предявените искове“, както – напълно несъстоятелно – поддържа касаторът-ищец.

Предвид изложените твърдения в исковата му молба и в молбите-уточнения на същата, предявените от него искове за обезщетения за вреди от трудова злополука, са с правно основание чл. 200 от КТ, както те са квалифицирани и разгледани от първата и от въззивната инстанция по делото – в съответствие с посоченото по-горе ТР № 45/19.04.1990 г. по гр. д.

№ 33/1989 г. на ОСГК на ВС. Спазена е и родовата подсъдност на трудовия спор – чл. 103, във вр. с чл. 104, т. 4 от ГПК, респ. – и функционалната подсъдност по чл. 258, ал. 1 от ГПК.

В тази връзка следва да се посочи и че по делото са се развили и относително самостоятелни производства по чл. 118 от ГПК – относно подсъдността на делото, и по чл. 250 от ГПК – за допълване на първоинстанционното решение № 3838/11.08.2020 г. на ВРС, които са приключили с влезли в сила съдебни актове (съответно – определение № 282/08.03.2019 г. по ч. гр. д. № 13/2019 г. на Русенския окръжен съд, което не е допуснато до касационно обжалване с определение № 281/21.06.2019 г. по ч. гр. д. № 2163/2019 г. на III-то гр. отд. на ВКС; и определение № 1411/19.04.2021 г. по ч. гр. д. № 956/2021 г. на ВОС, което не е допуснато до касационно обжалване с определение № 176/27.05.2022 г. по ч. гр. д. № 4001/2021 г. на IV-то гр. отд. на ВКС), с които също е прието, че предявените по делото искове за обезщетения за вреди от трудова злополука, са с правно основание чл. 200 от КТ и са подсъдни на ВРС като първа инстанция, както и че ищецът не е предявил по делото, респ.