Определение № 8147 от 08.04.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 8147 гр. София, 08.04.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-VI-Е, в закрито заседание на осми април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Нели Алексиева

Членове:

Весела Тр. Живкова Офицерска

Валерия Р. Диева като разгледа докладваното от Валерия Р. Диева Въззивно частно гражданско дело № 20251100512043 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 274 и сл. ГПК.

Производството е образувано по частна жалба на Е. Д. М., подадена срещу Определение № 37997/12.09.2025 г., постановено по гр.д. № 3745/2025 г. по описа на СРС, 31 състав, с което искането на ищеца за освобождаване от задължение за заплащане на държавна такса е оставено без уважение, както и по частна жалба на Е. Д. М., подадена срещу Определение № 37999/12.09.2025 г., постановено по гр.д. № 3745/2025 г. по описа на СРС, 31 състав, с което искането на ищеца за предоставяне на правна помощ по делото е оставено без уважение.

В жалбите се поддържа, че обжалваните първоинстанционни актове са незаконосъобразни. Жалбоподателят сочи, че от 24.11.2013 г. е в затвора, безработен е, без доходи – обстоятелства, които са служебни известни на СРС. Навежда оплакване, че първоинстанционният съд не му е изпратил образец на декларация по чл. 83, ал. 2 ГПК, която да попълни, а той, бидейки в затвора, не разполага с такава декларация, като по този начин твърди, че се нарушава правото му по чл. 47, 53 и 54 ХОПЕС. Иска от съда да отмени обжалваните съдебни актове, като го освободи от заплащане на държавна такса и му предостави безплатна правна помощ.

Софийски градски съд, след като съобрази изложените от жалбоподателя доводи и събраните по делото доказателства, намира следното:

Частните жалби са подадени в срок, от лице, което има право и интерес от обжалването. Поради изложеното същите са процесуално допустими.

По същество, съдът намира следното:

Съгласно Тълкувателно решение от 15.01.2019 г. по тълк.д. № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС производството по разглеждане на частни жалби е пълно въззивно. Изложените от страната оплаквания в жалбата имат само ориентировъчен характер, като съдът дължи 1 служебно да провери всички релевантни факти, да прецени доказателствата по делото, вкл. допълнително събраните от него, както и да се произнесе по същество по въпросите, включени в предмета на обжалването.

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по подадена пред Софийски районен съд искова молба с вх. № 21137/22.01.2025 г. С нея ищецът Е. Д. М. е предявил осъдителен иск с правно основание чл. 45 ЗЗД срещу П.Н.К. за сумата от 24 999 лева, представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди за периода от 23.08.2017 г. до 08.01.2025 г. вследствие противоправно поведение на ответницата, изразяващо се в незаконно задържане на ищеца въз основа на лъжливи и неверни свидетелски показания.

В исковата молба ищецът е направил искане за освобождаване от внасяне на държавна такса по делото, поради това, че от 24.11.2013 г. е безработен, не получава доходи от 9 години, в затвора е и живее под линията на бедност в РБългария. Наред с това е направил искане да му бъде назначен служебен адвокат предвид липсата на доходи и невъзможността да си наеме адвокат.

С оглед направените от ищеца в исковата молба искания, съдът е постановил разпореждане от 22.04.2025 г., с което е дал указания на ищеца в 2-седмичен срок от съобщението да представи декларация по чл. 83, ал. 2 ГПК, както и доказателства за наличие на действителна материална затрудненост и липса на достатъчно доходи за внасяне на държавна такса. Съдът е предупредил ищеца, че неизпълнението на указанията в срок влече отхвърляне на молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК и на молбата за предоставяне на правна помощ и даване на указания за внасяне на дължимата държавна такса и по преценка съответно процедиране във връзка с верността на декларираните от ищеца обстоятелства, за което същият носи наказателна отговорност на основание чл. 313, ал. 1 НК.

Препис от разпореждането на съда от 22.04.2025 г. е надлежно връчен на ищеца на 13.05.2025 г., но декларация не е подадена, поради което с постановените на 12.09.2025 г. определения съдът е оставил без уважение исканията на ищеца за освобождаване от задължение за заплащане на държавна такса по делото и за предоставяне на безплатна правна помощ.

Съгласно чл. 83, ал. 2, т. 1-7 ГПК такси и разноски по производството не се внасят от физически лица, за които е признато от съда, че нямат достатъчно средства да ги заплатят.

Касае се обаче не за хипотеза, в която заплащането на дължимата сума ще предизвика неудобство и известно затруднение, а за такова финансово-имуществено положение на лицето, което го поставя в реална невъзможност да упражни ефективно правото си на иск и достъп до правосъдие, тъй като внасянето на държавна такса е непосилно за него.

Цитираната разпоредба съставлява гаранция за упражняване конституционното право на защита на всеки гражданин (чл. 56 КРБ) на нарушени или застрашени негови права или законни интереси, предоставяйки му равна възможност за иницииране и водене на съдебно производство, независимо и въпреки затрудненото му материално положение.

Институтът на освобождаването от задължение за заплащане на държавна такса е 2 нормативно предвиден, за да не бъде препятстван достъпът на лицата до съдебна защита.

Трайна и последователна е практиката на ВКС, съгласно която обстоятелствата, които следва да се преценят при формирането на извод за наличие на основание по чл. 83, ал. 2 ГПК, са доходите на лицето и неговото семейство, имущественото състояние, удостоверено с декларация, семейното положение, здравословното състояние, трудовата заетост, възрастта и други конкретни обстоятелства, както и всички евентуални източници на доходи, които биха дали възможност на страната да заплати държавна такса и да осъществи правото си на защита по конкретния спор. Изводите за наличие на достатъчно средства се правят при конкретна преценка на събраните доказателства и установените факти. При преценка размера на необходимите разноски, следва да се има предвид не само размерът на държавната такса по предявения иск, а и размера на предполагаемите разходи за събиране на доказателства.

В случая районният съд е отказал да освободи ищеца от задължението да заплати дължимата държавна такса с мотив, че не е представена декларация по чл. 83, ал. 2 ГПК.

На първо място, следва да се посочи, че дадените от съда с разпореждане от 22.04.2025 г. указания не са били достатъчно точни, тъй като съдът нито е посочил конкретно какви обстоятелства страната следва да декларира с нарочна молба (вместо което съдът е препратил към правна норма от приложимия закон), нито е изпратил на страната препис от образец на декларацията, която да служи за ориентир на страната относно обстоятелствата, които следва да декларира пред съда, за да се извърши преценка относно основателността на искането. В този смисъл съдът не е изпълнил вмененото му от процесуалния закон /чл. 7, чл. 10 и чл. 101 ГПК/ задължение да съдейства на страната, отправила искане за освобождаване от заплащане на държавна такса, при упражняване на процесуалните й права, като й укаже необходимостта от представянето на доказателства относно конкретните обстоятелства по чл. 83, ал. 2 ГПК, в т.ч. и като изпрати образец от декларацията за материалното и гражданско състояние във връзка с искането на ищеца.

На следващо място, съдът, при преценка на направено искане по чл. 83, ал. 2 ГПК следва да изходи от всички релевантни по делото обстоятелства, както декларираните в случая в исковата молба, така и от служебно известните му такива, като в тази връзка следва да се посочи, че представянето на нарочна декларация по чл. 83, ал. 2 ГПК (извън декларираното като обстоятелства в исковата молба) не следва да е единственият критерий, от който да се изхожда за това дали са налице предпоставките за освобождаване на едно лице от такси и разноски. В този смисъл е изрично и Определение № 110/09.03.2009 г. по ч.гр.д. № 128/2009 г. на ВКС, III г.о., в което е посочено, че при наличие на достатъчно данни по смисъла на чл. 83, ал. 2 ГПК относно доходите на лицето, имущественото му състояние, семейното положение, трудовата заетост и възрастта, непредставянето на декларация по чл.

83, ал. 1, т. 2 ГПК не може да е достатъчно основание за постановяване на отказ от освобождаване от заплащане на такси. Във всички случаи преценката на обстоятелствата по чл. 83, ал. 2, т. 1 – 7 ГПК съдът следва да изгради при балансирано приложение на диспозитивното и служебно начало и на принципа на установяване на истината в 3 гражданския процес на плоскостта на гарантираното на страните по граждански спор с разпоредбите на чл. 6 от ЕКПЧОС и чл. 47 от ХОПЕС право на достъп до съдилищата.

Съвкупната оценка на всички релевантни обстоятелства съдът следва да съпостави с размера на таксите и разноските, преценени в светлината на специфичните обстоятелства според случая, както и платежоспособността на заинтересованото лице и стадия на производството, така че правото на достъп да не е накърнено в самата си същност.

В конкретния случай на съда е служебно известно, че лицето Е. Д. М. се намира дългосрочно в затвора, където изтърпява наказание „лишаване от свобода“ по осъдителна присъда, което означава, че е ограничена възможността му да получава повече средства за дълъг период от време предвид изтърпяването на наложено наказание „лишаване от свобода”, че не разполага с други начини за набавяне на средства, което обосновава извод за това, че жалбоподателят не разполага с достатъчно налични средства, за да може да заплати дължимата държавна такса. Съдът съобрази и обстоятелството, че с оглед размера на дължимата държавна такса ищецът М. е материално затруднено лице и няма финансовата възможност да внесе държавна такса в размер на 511.27 евро /999.96 лв./. При това положение заплащането на таксата би представлявало непреодолимо препятствие за достъпа до съд и би накърнило правото на ефективна съдебна защита по чл. 6 ЕКПЧ и чл. 47 ХОПЕС на лицето. Ето защо и за да се осигури на страната ефективен достъп до правосъдие, съдът намира, че искането на Е. М. следва да бъде уважено.

Предвид изложеното, настоящият състав намира постановеното от Софийски районен съд определение от 12.09.2025 г., с което искането на ищеца по чл. 83, ал. 2 ГПК е оставено без уважение, за неправилно, поради което същото следва да бъде отменено, като Е. М. бъде освободен от задължение да заплати държавна такса за производството.

Правилно обаче е определението на Софийски районен съд, с което оставено без уважение искането на ищеца за предоставяне на правна помощ по чл. 21, т. 2 от Закона за правната помощ /ЗПрПом/. Съгласно чл. 23, ал. 1 ЗПрПом системата за правна помощ по чл.

21, т. 2 обхваща случаите, при които по силата на закон задължително се предвижда адвокатска защита, резервен защитник или представителство. Съгласно ал. 2 системата за правна помощ обхваща и случаите, когато обвиняемият, подсъдимият или страната по наказателно, гражданско или административно дело не разполага със средства за заплащане на адвокат, желае да има такъв и интересите на правосъдието изискват това. Съгласно ал. 3 по граждански и административни дела правна помощ се предоставя в случаите, когато въз основа на представени доказателства от съответните компетентни органи съдът, съответно председателят на НБПП, прецени, че страната няма средства за заплащане на адвокатско възнаграждение. Съдът, съответно председателят на НБПП, формира преценката си, като взема предвид: 1. доходите на лицето или на неговото семейство; 2. имущественото състояние, удостоверено с декларация; 3. семейното положение; 4. здравословното състояние; 5. трудовата заетост; 6. възрастта и 7. други обстоятелства. В тези случаи лицето не дължи възстановяване на разноските за предоставената правна помощ. Съгласно чл. 24 ЗПрПом правна помощ по чл. 21, т. 1, т. 2 и т. 3 не се предоставя: 1. когато предоставянето 4 на правна помощ не е оправдано от гледна точка на ползата, която тя би донесла на лицето, кандидатстващо за правна помощ; 2. когато претенцията е очевидно неоснователна, необоснована или недопустима; 3. в случаите на търговски дела и данъчни дела по Данъчноосигурителния процесуален кодекс, освен ако страната, кандидатстваща за правна помощ, е физическо лице и отговаря на условията за предоставяне на правна помощ.