Решение № 2615 от 28.04.2025, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 2615 гр. София, 28.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на седми март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Татяна Д.

Членове:

Румяна М. Найденова

Радина К. Калева при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Татяна Д. Въззивно гражданско дело № 20231100514343 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 ГПК вр. чл.341 ГПК.

С Решение № 15102 от 15.09.2023 год., постановено по гр. д. № 33176 по описа за 2022 г. на СРС, II ГО, 76 състав е ОТХВЪРЛЕН предявения от Е. Л. М., ЕГН **********, Д.

Л. Д., ЕГН ********** и Л. И. Д., ЕГН ********** срещу С. Н. Г., ЕГН ********** иск с правно основание чл.34, ал.1 ЗС вр. чл.341 и сл. ГПК и е отказано допускане до делба на следния недвижим имот: ЖИЛИЩНА СГРАДА с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед за одобрение на КККР № РД-18- 40/20.07.2011 г., с адрес: с. Волуяк, Столична община, район „Връбница“, улица „****“ № 18, със застроена площ от 66 (шестдесет и шест) м 2 , съгласно кадастрална карта на с. Волуяк, а съгласно Акт за узаконяване № IV от 08.02.2011 г. на Главния Архитект на СО - Връбница, със застроена площ от 95 (деветдесет и пет) кв.м. и разгъната застроена площ от 181 (сто осемдесет и един) кв.м., брой етажи 3 (три), предназначение: Жилищна сграда еднофамилна, стар идентификатор: няма, номер по предходен план: няма, която сграда е изградена в поземлен имот с идентификатор *** с адрес: село Волуяк.

Столична община, район Връбница, м. „Волуяк гарата“ улица „****“ № 18 (осемнадесет), трайно предназначение на територията - Урбанизирана, начин на трайно ползване - Ниско застрояване (до 10 м), при граници/съседи: имоти с планоснимачни номера: ***, ***, ***, ***, ***, ***, с площ от 769 (седемстотин шестдесет и девет) кв.м., по графични данни, а по доказателствен акт с площ от 749 (седемстотин четиридесет и девет) кв.м., номер по предходен план: имот 1155, квартал 108, парцел IV. Ищците са осъдени да заплатят на ответника сума в размер на 700 лева, представляваща разноски по делото.

В законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК въззивна жалба срещу решението подават ищците Е. Л. М., Д. Л. Д. и Л. И. Д., с която оспорват решението като неправилно, незаконосъобразно, постановено в противоречие със събрания по делото доказателствен 1 материал и при съществени процесуални нарушения. Твърдят, че за да достигне до крайните си изводи, съдът е обсъдил и оценил само част от доказателствения материал, което логично е завършило с неправилност на констатациите относно собствеността. Въззивниците смятат, че жилищната сграда, която е предмет на настоящия спор, е построена върху съсобствения между ищците и наследодателя на ответниците недвижим имот от 1000 кв.м. още преди да се извърши делбата на поземлените имоти между двамата. Доколкото изрично е отбелязано в договора за доброволна делба, че предмет на делбата са единствено поземлените имоти, сградата не е поделяна между съсобствениците. Позовава се на разпоредбата на чл.92 ЗС, като счита, че същата е умишлено заобиколена, като построяването е извършено без учредяване право на строеж, за се избегнат правните последици на приращението и собственика на земята да стане неин изключителен собственик. Оспорват по делото да не е указано владението, осъществявано и от ищците Д. Д. и Е. М.. Поддържат, че неучастието на последните е основание за прогласяване на делбата за нищожна. Молят съда да отмени изцяло първоинстанционното решение, като на негово място постанови ново валидно решение. Претендират разноски.

В законоустановения срок по чл.263, ал.1 ГПК отговор на въззивната жалба подава ответника, с който оспорва последната като неоснователна и недоказана. .Моли съда да отхвърли въззивната жалба, а първоинстанционното решение да потвърди като правилно и законосъобразно. Претендират и разноски.

Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена от първоинстанционния съд.

Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл. 266 ГПК, които да променят така установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка.

При възприемане на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Спорни между страните са въпросите относно съсобствеността върху построената в поземления имот жилищна сграда и дали същата е придобита по давност и наследство от ответниците. Въззивният съд споделя изводите на първата инстанция, като съображенията за това са следните.

Допустимостта на делбата на застроено съсобствено дворно място се преценява с оглед състоянието на имота към момента на приключване на съдебното дирене в първата фаза на производството, включително с оглед градоустройствения статут на имота. Ако не съществува възможност от имота да бъдат обособени два или повече самостоятелни УПИ, делбата следва да се приеме за недопустима, тъй като дворното място има за предназначение да обслужва всички построени в него сгради и представлява обща част по смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗС. Ако по делото се установи, че от дворното място могат да бъдат обособени два или повече самостоятелни, всеки един от новообособените УПИ ще обслужва отделен самостоятелен обект, с оглед на което и делбата му ще бъде допустима. Съсобственото дворно място, което е застроено със сгради, в които всеки един от съсобствениците притежава самостоятелен обект в индивидуална собственост, представлява обща част по смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗС само ако от него при спазване на установените в ЗУТ правила не са обособени самостоятелни УПИ, всеки от които да обслужва притежаван в индивидуална собственост обект. В настоящия случай е установено, че от процесния имот могат да се образуват два нови имота с равна площ, които ще отговарят на изискванията на закона, поради което и дворното място не представлява обща част по смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗС, респ. всеки от двата обособени самостоятелни УПИ обслужва една от самостоятелните сгради в имота. Представените с молба с вх.№76629 от 20.03.2023 год., депозирана от СО, район „Връбница“ копие от Акт за узаконяване № IV-18/08.02.2011 год. и преписка по 2 узаконяване на сградата установяват именно обособеността на двата поземлени имота.

Както в преписката, издадена на 22.12.2010 год., така и в преписката от 27.03.2007 год. и изготвените към тях скици двата поземлени имота са обозначени като Поземлен имот №IX 1156 и Поземлен имот №IV – 1155, като двата са отделени един от друг. Вещото лице за заключението си по допуснатата и неоспорена съдебно – техническа експертиза си служи с кадастрални карти, скици и схеми, в които също са налице два отделни, обособени и самостоятелни поземлени имота. Дори при констатацията, че в процесните два поземлени имота е включена площта от 363 кв.м., призната с Нотариален акт №29, том I, рег. №1401, дело 15/2008 год. за съсобственост между страните, то с извършената впоследствие с Договор за доброволна делба акт №57, рег. №5368, том I, дело №51/2008 год., видно от съдържанието на който всеки получава в изключителна собственост поземлен имот, въпросните 363 кв. м. остават към съответния поземлен имот. Налице са два отделни поземлени имота, които са от естество и могат да обслужват две самостоятелни жилищни сгради. Именно като такива, те са предмет на извършената между страните и описана горе делба, като Поземлен имот №1155 остава за праводателите на ответника по делото, а Поземлен имот №1156 остава за ищеца Л. И.. По силата на последната, ответниците придобиват правото на собственост върху поземления имот, в който е построена жилищната сграда, предмет на настоящия спор. Правото на собственост върху последната им е признато с Нотариален акт №51, том I, рег. №1427, дело №43/2018 год. за собственост на недвижим имот, придобит по давност и наследство.

Недоказани останаха твърденията на ищците, че притежават правото на собственост върху процесния недвижим имот. Напротив от представения по делото Договор за доброволна делба № 57, том I, дело № 51/2008г. от 21.07.2008 г. се установява, че В. Д.

И.а, А.П. И.а и П.П. И. са получили в общ дял УПИ № IV-1155 по плана на град София, местност „Волуяк-гарата, с площ от 749 кв.м., в който се намира процесния недвижим имот, представляващ ЖИЛИЩНА СГРАДА с идентификатор ***. В. Д. И.а, А.П.

И.а и П.П. И. като собственици на земята, върху която е построена горепосочената сграда, са придобила по приращение всичко върху нея, което не е предмет на чужди вещни права.

Неоснователни са и твърденията на ищците, че горепосочената доброволна делба била нищожна, тъй като в нея не били участвали всички съсобственици. Твърденията на ищците Е. Л. М., Д. Л. Д. и Л. И. Д., че са владели процесния недвижим имот, също останаха недоказани, напротив от събраните по делото свидетелски показания се установява, че процесният недвижим имот е бил ползван единствено от П. И. Д. и неговите съпруга и деца - В. Д. И.а, А.П. И.а, и П.П. И..

Придобивната давност е един от регламентираните в чл. 77 от ЗС способи за придобиване право на собственост върху вещи. Съгласно чл. 79 от ЗС, правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години, а ако владението е добросъвестно- с непрекъснато владение в продължение на 5 години. Според легалната дефиниция на чл. 68, ал. 1 от ЗС, владението е упражняване на фактическа власт /corpus/ върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя /animus/. По отношение на владелеца трябва да са налице кумулативно и двата елемента от фактическия състав на чл. 68 ЗС - корпус и анимус. Следва да се отчете, че не всяка фактическа власт, респ. не всяко служене с вещта, представлява владение. Принципът във вещното право, че който държи- владее, а който владее, владее за себе си / чл. 69 ЗС/, има изключения. Такова изключение е държането на имота, по силата на наемно правоотношение-наемателят е държател спрямо действителния собственик, до момента в който явно и недвусмислено демонстрира промяната в анимуса, с който държи имота- т. н. interversio possessiones. Законът- чл. 69 от ЗС, установява оборима презумпция, че владелецът държи вещта като своя, докато не бъде доказано, че я държи за другиго.

Презумпцията относно субективния елемент на владението, т. е. намерението за своене на вещта /animus/, е въведена в полза на владелеца и в случай на отричане на владелческото му качество тежестта за оборването й пада върху лицето, което оспорва осъщественото владение. В този смисъл са и разясненията в ППВС № 6/74 г.

Следва да бъде доказано осъществявано владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС, което да е породило правните последици на придобиване на собствеността, съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС, според която правото на собственост върху недвижимия имот се придобива с 3 непрекъснато владение в продължение на 10 години. За осъществяване на този придобивен способ е необходимо наличието на елементите на владението-упражняването на фактическата власт върху вещта, това владение да е като свое, че е изминал законово необходимия минимален срок, който да превърне владелеца в неин собственик, владението да е през цялото време постоянно, непрекъснато, несъмнено, спокойно и явно, като държането фактическата власт върху вещта е с намерението да я придобие за себе си и намерението за нейното своене да е станало достояние на собственика, спрямо който владелецът упражнява фактическата власт.

Съгласно разясненията, дадени в ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк. дело № 4/2012 г., ОСГК на ВКС, придобивната давност е способ за придобиване на право на собственост и други вещни права върху чужда вещ чрез фактическо упражняване на тези права в продължение на определен от закона срок от време. Нормата на чл. 79 ЗС регламентира фактическия състав на придобивната давност при недобросъвестно и добросъвестно владение, включващ като елементи изтичането на определен в закона период от време и владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС в хипотезата на чл. 79, ал. 1 ЗС и допълнително добросъвестност и юридическо основание в хипотезата на чл. 79, ал. 2 ЗС. Правната последица – придобиване на вещното право – е нормативно свързана само с тези юридически факти. Недопустимо е по тълкувателен път в нормативно определения фактически състав да се включват и други елементи. Следователно изискуемото от чл. 120 ЗЗД във връзка с чл. 84 ЗС волеизявление /позоваване/ не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС.

Разпечатката съдържа 29 от 43 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/8be20abf-54c0-4d21-aae8-476b6d5a103a