Решение № 3354 от 29.06.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3354 гр. Пловдив, 29.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Катя Р. Боева при участието на секретаря Паолина Ст. Неделчева като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело № 20255330110500 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от И. П. Д. срещу „София Комерс Кредит Груп“ АД, с която е предявен иск с правно основание чл. 55, ал.1, предл. първо ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 30,00 лева, представляваща сума, платена по недействителен договор за потребителски кредит от ** г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – ** г., до окончателното изплащане на сумата.

В исковата молба се излагат съображения, че между страните е сключен договор за потребителски кредит от ** г., по силата на който на ищеца била предоставена сумата в размер на 1000 лева, при договорен лихвен процент от 45,60 % и ГПР в размер на 56,5 %. В договора било посочено, че в тридневен срок от сключването му, ответникът следвало да представи обезпечение – учредяване на поръчителство. При неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение, ищецът следвало да заплати неустойка в размер на 938,34 лева. От правна страна се излагат съображения, че сключеният между страните договор за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, доколкото не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т.9 и т. 10 ЗПК. Посочва е, че възнаградителната лихва надвишава трикратния размер на законната лихва, поради което клаузата за нейното уговаряне е 1 нищожна. Същото така сумата за неустойка не е включена в ГПР, поради което било допуснато нарушение на чл. 19, ал.4 ЗПК. Отделно се посочва, че клаузата за неустойка е нищожна като противоречаща на добрите нрави.

Поради изложеното се предявява исковата претенция и се претендират разноски в производството.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от ответното дружество, с който се признава предявения иск, като се посочва, че на ** г. процесната сума е заплатена. Поради изложеното се претендира исковата претенция да бъде отхвърлена. Възразява се срещу дължимостта за разноски.

С протоколно определение от 23.06.2026 г., постановено по делото, на основание чл. 214, ал.1 ГПК е допуснато изменение на размера на предявения иск от сумата в размер на 30,00 лева на сумата в размер на 449,86 евро.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

По делото е представен Договор за потребителски кредит от ** г., сключен между страните, от който се установява, че ответникът в качеството му на заемодател е предоставил на ищеца в качеството му на заемател сумата в размер на 1000 лева, при фиксиран лихвен процент от 45,6 % и ГПР от 56,45 %.

Съобразно чл. 2, пар. 4 от договора, ищецът се задължил в тридневен срок от подписване на договора да осигури на ответника едно от следните обезпечения: един или двама поръчители, които следвало да отговарят на множеството изисквания, посочени в договора. При неизпълнение на посоченото задължение, ищецът дължал на ответника сумата в размер на 938,34 лева неустойка – разсрочено с всяка вноска.

В хода на съдебното дирене е изготвено заключение по допуснатата ССчЕ от вещото лице П. Н., от което се установява, че заплатените суми от ищеца на ответника по процесния договор за кредит възлизат на 1879,84 лева, която била разпределена по пера както следва: главница в размер на 1000,00 лева, лихва в размер на 292,91 лева и неустойка в размер на 586,93 лева. От посочената сума 30,74 лева били приспаднати, поради което останала заплатена сума за неустойка в размер на 556,19 лева.

2

Съдът кредитира заключението по допуснатата ССчЕ като компетентно изготвено, с необходимите знания и умения и обосновано. Същото не се оспорва и от страните в производство.

Въз основа на така приетото от фактическа страна, съдът намира по правните аспекти на спора следното:

За основателността на предявените осъдителни искове с правно основание чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса на основание, следва да са се проявили следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е платил процесната сума на ответното дружество по процесния договор за заем, който е недействителен. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на плащането, а ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено на валидно основание, т.е. че процесният договор за заем е действителен.

Като валидно правно основание за дължимост на сумата ответникът сочи Договор за потребителски кредит от ** г., сключен между страните, с оглед на което следва да се разглеждат и наведените от ищеца специални основания за недействителност на договора по чл.22 ЗПК. Също така, следва да се съобрази и трайната съдебна практика на ВКС, съгласно която за разлика от правомощията му по предявен нарочен установителен иск за нищожност на договор, при който е обвързан от наведените от ищеца основания, когато е сезиран с осъдителен иск за изпълнение на договорно задължение или с иск по чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД за дадено без основание, съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези: при нарушение на добрите нрави, при неравноправни клаузи във вреда на потребителя, и при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства.

Затова с оглед изложените принципни постановки, съдът при разрешаването на настоящия правен спор, следва да обсъди наведените от ищеца доводи за недействителност на договора за заем, а също и да извърши проверка налице ли е друго основание за нищожност на договора в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявен иск с правно основание чл.55 ЗЗД, следи служебно.

3

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В процесния случай, твърденията за недействителност на процесния договор поради противоречието му с чл. 11, т. 10 ЗПК са неразривно свързани с клаузата на чл. 2, пар. 5 от договора досежно дължимостта на неустойка за непредставяне на обезпечение.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай са посочени процентните стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не може да се направи извод за това кои точно 4 разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че посочената неустойка не се включва в ГПР.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че същият е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Следва да се посочи и че съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

От приобщената по делото ССчЕ, се изясни, че в изпълнение на задълженията си по договора, ищецът е изплатил на ответника сумата в размер на 1879,84 лева. Предвид съображенията, изложени по- горе, то плащането от ответника е осъществено по договор, който е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Предвид гореизложеното, то ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищеца, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1- во ЗЗД сумата над главницата в размер на 1000 лева, а именно такава в размер на 879,84 лева, равняващи се на 449,86 евро, 5 респ. предявеният иск следва да бъде уважен в пълен размер.

По отношение на разноските:

При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски има ищецът. В полза на същия следва да се присъдят сторените по делото разноски за държавна такса в размер на 43,30 лева, равняващи се на 22,14 евро, и за депозит за ССчЕ в размер на 127,82 евро. С оглед изложеното следва в полза на ищеца да се присъди сумата в общ размер на 149,96 евро, представляваща разноски по делото.

В производството по делото ищецът е представляван от адв. К. К. въз основа на сключен Договор за правна защита и съдействие, съобразно който адвокатското възнаграждение е договорено при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 Закон за адвокатурата. По отношение на размера на възнаграждението, който следва да се определи в полза на адв. К. съдът взе предвид изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела C427/16 и C-428/16 /постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд/, съобразно които установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС . Тези постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C- 438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се 6 тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.