Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 593 от 29.09.2023, Окръжен съд - Шумен

Съд
Окръжен съд - Шумен
Дело
Въззивно частно гражданско дело 377/2023
Вид
Определение № 593
Подписан
29.09.2023
Състав
Мирослав Георгиев Маринов, Ралица Иванова Хаджииванова, Петранка Бонева Петрова

Цитирани разпоредби

  • чл.119, ал.4 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.276, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.280 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.11 · Кодекс на международното частно право
  • чл.4 · Кодекс на международното частно право
  • чл.48, ал.3 · Кодекс на международното частно право
  • чл.48, ал.7 · Кодекс на международното частно право
  • чл. 4, ал. 1, т. 2 · Кодекс на международното частно право
  • чл.7 · Кодекс на международното частно право
  • чл.8 · Кодекс на международното частно право
  • чл.85, ал.2 · Кодекс на международното частно право
  • чл. 9, ал. 2 · Кодекс на международното частно право
  • чл.70, ал.1 и 2 · Кодекс на труда
  • чл.70, ал.1 и 2 · Кодекс на труда
  • чл.49 · Семеен кодекс

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 593 гр. Шумен, 29.09.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ I, в закрито заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Мирослав Г. Маринов

Членове:

Ралица Ив. Хаджииванова

Петранка Б. Петрова като разгледа докладваното от Ралица Ив. Хаджииванова Въззивно частно гражданско дело № 20233600500377 по описа за 2023 година

Постъпила е частна жалба от Х. Х. Х., действащ чрез пълномощника си адв. М. Е. при РАК, против определение № 1667/18.07.2023 г. по гр.д. № 1019/2023 г. на ШРС, с което е оставено без уважение възражението на ответника и частен жалбоподател за липса на международна компетентност на българските съдилища по гр. д. № 1019/2023 г. на ШРС /имащо за предмет иск за развод, както и свързаните с него претенции относно предоставяне на родителските права по отношение роденото от брака дете, издръжката на детето, режима на лични контакти на бащата с него, ползването на семейното жилище и въпросът за фамилното име на ищцата след развода./. Жалбоподателят счита определението за неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано. Счита, че българския съд не бил компетентен да разгледа иска за развод по чл.49 СК. Не била налице подведомственост в хипотезата на чл.7 КМЧП. Сочи, че съгласно чл.48, ал.3 КМЧП отечествено право на лице, което е гражданин на две или повече чужди държави, е правото на тази от тях, в която е неговото обичайно местопребиваване. Съгласно ал.7 на същия текст под обичайно местопребиваване на физическо лице се разбирало мястото, в което то се е установило преимуществено да живее, без това да е свързано с необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване или установяване. За определянето на това място трябвало да бъдат специално съобразени обстоятелства от личен или професионален характер, които произтичат от трайни връзки на лицето с това място или от намерението му да създаде такива връзки. Съдът бил разгледал само обстоятелството, че страните са български граждани, без да отчете тяхното двойно гражданство и че са избрали от двете държави да имат обичайно местопребиваване Република Турция. Не обсъдил и писмените доказателства в тази насока. Обичайното местопребиваване на съпрузите и детето в Турция изключвало компетентността на българския съд. Малолетното дете не пребивавало повече 1 от 1г. на територията на Р. България. До момента на подаване на исковата молба детето живеело в Р. Турция, имало трайно установена социална и семейна среда в чужбина, посещавало заведение в Р Турция, имало лингвистични познания единствено по турски език. Ищцата самоволно напуснала семейното жилище, отвела детето и незаконно преминала границата. Не били налице убедителни доказателства, че ищцата и детето били променили обичайното си местопребиваване и са придобили такова на територията на РБългария. Следователно, само ако обичайното местопребиваване на детето към момента на сезиране на българския съд е на територията на РБългария, българския съд се явява международно компетентен. Сочи още, че съгласно чл.85, ал.2 от КМЧП, ако родителите и детето нямат общо обичайно местопребиваване отношенията между тях се уреждали от правото на държавата, в която е обичайното местопребиваване на детето, или от неговото отечествено право, ако то е по-благоприятно за него. В интерес на детето било делото да се разгледа от турски съд. Невярно било, че ищцата има адрес в България. Сочи, че по настоящият казус била приложима Хагската конвенция за компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на деца от 1996г., в сила за РБългария от 01.02.2007г..

Искането за определяне на мерки по упражняване на родителската отговорност като мярка за защита, попадало в предметния обхват на Конвенцията. Според чл.5, §1, съдебните органи на договарящата държава, в която детето има обичайно местопребиваване, имат компетентност да вземат мерки за закрила на личността и имуществото на детето. Съгласно чл.5, §2, по силата на чл.7 в случай на промяна на обичайното местопребиваване на детето в друга договаряща държава, компетентност имат органите на държавата, в която е новото обичайно местопребиваване на детето. Предвид изложеното моли съдът да отмени обжалваното определение и да постанови друго, с което да прекрати производството по гр.д.

№ 1019/23 г. на ШРС.

В срока по чл.276, ал.1 ГПК въззиваемата страна Е. Д. Х., действаща чрез пълномощника си адв. Л. Д. при БсАК, е депозирала отговор, с който взема становище по недопустимостта, евентуално по неоснователността на жалбата, като моли съдът да я остави без разглеждане, съответно-без уважение. Счита, че доводите на жалбоподателя за приложение на Хагската конвенция не следва да бъдат обсъждани, тъй като били направени извън срока по чл.119, ал.4 ГПК. Освен това същата била неприложима в случая.

Въззивникът се установил в РБългария малко след раждането на детето и се регистрирал с постоянен адрес в с. ......, а въззиваемата заедно с детето се установили малко по-късно в РБългария на съдия адрес, тъй като на този адрес се намирал домът на баща й. Детето посещавало детска градина „.......“-гр...... /09.09.2019г. - 22.05.2020г./. На 27.04.2020 г. семейството се установило да живее в гр. Шумен, ул. ......., ет.2 ап.8, видно от договор за наем, а за периода 31.07.2023г. - 25.08.2023г. детето посещавало детски център по ментална аритметика /видно от приложена служебна бележка/. На майката били изплащани от ДСП помощи по ЗСПД за периода от 2019/2023 г. На въззивника бил възстановен ДОД за данъчната 2021г. от НАП. Страните имали личен лекар в РБългария видно от 3 бр. регистрационни форми. Въззиваемата работила по трудов договор сключен с фирма 2

„Еуролигстик“" ЕООД и към настоящият момент била в трудовоправни отношения с „Мусон груп“ ЕООД съгласно приложен трудов договор. От м. септември 2019 г. до настоящия момент семейството живеело преобладаващо в РБългария, а въззивникът- още от 2017г..

Прави доказателствени искания с отговора: да бъдат издадени съдебни удостоверения, по силата на които да се снабди с други такива от НАП за регистрираните трудови договори за лицето Х. Х. Х., а от община ..... и община Шумен за промените в настоящите и постоянни адреси на територията на РБългария.

Прилага към отговора 4бр. удостоверения от община ..... за промени в настоящия и постоянен адрес на Е. Х. и детето Н., договор за наем, служебна бележка от ДГ „.......“гр. ....., служебна бележка от ДГ „.....“ гр. Шумен, служебна бележка от Детски център „........“, удостоверение на АСП, банково извлечение за възстановен ДОД, 3бр. регистрационни форми за постоянен избор на общопрактикуващ лекар, здравна карта на дете, 2 трудови договора.

Жалбата е депозирана в срок, от надлежна страна и против подлежащ на обжалване акт на районния съд, поради което е допустима. Разгледана по същество същата е неоснователна, поради следното:

Производството пред ШРС е образувано по искова молба, подадена от Е. Д. Х. с ЕГН ********** от гр. Шумен, със съдебен адресат адв. Л. Д. от АК-Бургас, с която се иска съдът да прекрати сключения между нея и ответника Х. Х. Х. с ЕГН ********** от гр.

Шумен, граждански брак поради дълбоко и непоправимо разстройство на брака по вина на ответника, като са заявени и претенции относно предоставяне на родителските права по отношение роденото от брака дете, издръжката на детето, режима на лични контакти на бащата с него, ползването на семейното жилище и въпросът за фамилното име след развода.

Така подаденият иск е с правно основание чл. 49 от СК.

С отговора на исковата молба ответникът е направил възражение за липса на международна компетентност на българския съд да разгледа делото. Твърди, че страните живели трайно в РТурция където било родено детето и там било отглеждано. Двамата родители, както и детето имали двойно гражданство – и турско, и българско. Предвид това по-правилно било турският съд да разгледа делото за развод, тъй като това бил съдът по обичайното местопребиваване на страните и на детето, и там по-лесно ще бъдат събрани доказателствата по съществото на делото.

С атакуваното определение № 1667/18.07.2023 г. по гр.д. № 1019/2023 г. на ШРС, съдията – докладчик оставил без уважение това възражение на ответника. Изложил е мотиви, че в случая е приложим КМЧП. Според чл. 4, ал. 1, т. 2 от КМЧП, определяща общата компетентност, международната компетентност на българските съдилища и други органи е налице, когато ищецът или молителят е български гражданин. Според чл. 7 от КМЧП брачните искове са подведомствени на българските съдилища, ако един от съпрузите е български гражданин или има обичайно местопребиваване в Р. България. И двамата 3 родители, и детето са български граждани, което сочи, че българският съд има международната компетентност да реши спора, свързан с развода на родителите, съгласно КМЧП, а според чл.8 от КМЧП българският съд е компетентен и по дела относно личните и имуществени отношения между страните. Според чл.11 от КМЧП българският съд е компетентен по дела за издръжка освен в случаите по чл. 4 от кодекса и в случаите, когато търсещия издръжка има обичайно местопребиваване в България. Според съда, нито една от тези разпоредби не изключва международната компетентност на българския съд по делото.

Между РБългария и Р.Турция липсвал подписан двустранен договор, който да урежда компетентността на съдилищата по граждански дела. И двете държави били страни по Конвенцията за компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на децата, но глава II „Компетентност“ на цитираната конвенция уреждала компетентността на съдилищата и административните органи да вземат мерки за закрила на личността или имуществото на детето. Според съда, целият раздел касаел само за „мерки за закрила на личността и имуществото на децата“, но не и за международната компетентност при спор за родителска отговорност и/или развод. Според чл. 10 от конвенцията подобни мерки могат да се вземат и от съда, който разглежда делото за развод на родителите в определени случаи, което показвало, че не компетентността по дела за развод и родителска отговорност са предмет на Глава II от конвенцията. Липсвал друг международен договор, който да урежда международната компетентност на съдилищата по дела за развод, който да дерогира разпоредбите на КМЧП.

С оглед така установената фактическа обстановка, настоящата инстанция достигна до следните правни изводи:

За своята международна компетентност съдът следи служебно, независимо от това дали тази компетентност се урежда от регламент на ЕС, от двустранен договор със страна нечленка на ЕС, от международна конвенция, приета от РБ, или от КМЧП, който намира приложение само, ако не са приложими други международни актове.

В случая районният съд е сезиран с иск за прекратяване на брака поради дълбоко и непоправимо разстройство /чл.49 СК/, както и претенции относно предоставяне на родителските права по отношение роденото от брака дете, издръжката на детето, режима на лични контакти на бащата с него, ползването на семейното жилище и фамилното име след развода.

Съгласно чл.4 КМЧП в който е предвидена общата компетентност, международната компетентност на българските съдилища е налице когато ищецът е български гражданин.

Международната компетентност на българския съд по брачни искове, /в това число за развод/, е уредена в чл.7 от КМЧП, според който брачните искове са подведомствени на българските съдилища, ако един от съпрузите е български гражданин или има обичайно местопребиваване в Република България. За отношенията между родители и деца е предвидена компетентност на българския съд, когато поне единият родител е български гражданин съгласно чл. 9, ал. 2 от КМЧП. Съгласно чл.11 КМЧП българския съд е 4 компетентен да разгледа и иска за издръжка. По делото е установено, че и двете страни, а и детето са български граждани, поради което настоящата инстанция приема, че българския съд е международно компетентен да разгледа предявения иск за развод.