Решение № 4586 от 08.10.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4586 гр. Пловдив, 08.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария М. Дългичева при участието на секретаря Габриела Пл. Йорданова като разгледа докладваното от Мария М. Дългичева Гражданско дело № 20265330100048 по описа за 2026 година

Съдът е сезиран с искова молба от Й. Г. Г. против „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД и „Вива Кредит“ АД /правоприемник на „Вива Кредит“ ООД/, с която се предявяват следните искове:

-Установителен иск против „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД и „Вива Кредит“ ООД с правно основание чл. 124 ГПК вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване недействителността на договор за кредит „Вивакредит ПЛАН“ № *** г., сключен между ищеца и „Вива кредит“ ООД.

-Евентуален установителен иск против „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД и „Вива Кредит“ ООД за прогласяване нищожността на отделни клаузи от договора за кредит, а именно: чл. 2, ал. 2-4; чл. 4, ал. 2; чл. 8 и чл. 14 от договора;

-Осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1во ЗЗД за осъждане на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД да върне на ищеца сумата от 95, 12 евро, представляваща недължимо платена сума над дължимата, получена без правно основание;

-Осъдителен иск с правно основание чл. 45 ЗЗД против „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 7 669, 38 евро /15 000 лв./, представляваща неимуществени вреди, причинени от изпращане на писма с неверни и подвеждащи твърдения, заплахи за принудително изпълнение чрез ЧСИ без наличие на изпълнително основание, упражняване на системен телефонен и психологически натиск върху ищеца с цел принуждаването му да заплати суми, които не се дължат.

В исковата молба се твърди, че между ищеца и „Вива Кредит“ ООД бил сключен договор за кредит „Вивакредит ПЛАН“ № *** г. Твърди се още, че със Заповед № 1765/06.02.2020 г. по ч.гр.д. № 2242/2020 г. на Районен съд – Пловдив ищецът е осъден да 1 заплати на АКПЗ по процесния договор за кредит, сключен с „Вива кредит“ ООД, сумата от 400 лв. – главница и 19,71 лв. – лихва за забава, а претенциите на заявителя за 70, 16 ;в. – договорна лихва, 189 лв. – такса за експресно разглеждане, 189 лв. – неустойка при непредставяне на обезпечение, 195 лв. – разходи за извънсъдебно събиране на вземането били отхвърлени от заповедния съд като неравноправни. Сочи се, че въпреки това се сочи, че през период 2021-2022 г. АКПЗ изпращал на ищеца писма и обаждания с твърдения, че ищецът дължи суми от порядъка на 1 286, 62 лв. и 1 293, 40 лв., което довело до плащания от страна на ищеца в полза АКПЗ през този период на суми на обща стойност 637, 45 лв.

Твърди се, че платената разлика над присъдените от заповедния съд главница и лихва, подлежи на връщан като платена без основание. В тази връзка се излагат съображения за недействителността на договора за кредит поради непредоставянето на СЕФ, както и поради невярно представяне на ГПР по договора, тъй като в същия следвало да се включат неравноправните клаузи. Излага подробни съображения, касещи недействителността на отделните клаузи, чиято нищожност се претендира да бъде прогласена от съда. Доколкото договорът бил недействителен, респ. неговите клаузи, то по него се дължала чистата стойност на кредита, респ. на връщане подлежали всички надплатени суми. Твърди, че е претърпял неимуществени вреди, бидейки системно притискан да заплати определени, претендирани от АКПЗ суми, поради което моли за уважаване на иска по чл. 45 ЗЗД.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, в който същият сочи, че доколкото заповедният съд се е произнесъл по неравноправността на посочените клаузи, като е отхвърлил заявлението в тази част, то в настоящия случай ищецът нямал правен интерес от предявяване на исковете по чл. 55 ЗЗД и чл. 124 ГПК. По отношение на основателността на исковете ответникът твърди, че след влизане в сила на процесната Заповед за изпълнение, срещу която ищецът не е подавал възражение, се е снабдил с изпълнителен лист № 3391. Сочи, че на ищеца са изпращани писма и уведомления нееднократно с цел уведомяването му, че ще бъдат предприети принудителни действия по събиране на вземането. Счита, че отправянето на покани/писма не представляват противоправни действия, поради което искът по чл. 45 ЗЗД се явява неоснователен. Твърди, че ищецът е реализирал доброволни плащания към него през периода 2021 г. – 2022 г. в общ размер на 325, 91 евро, с които е погасил вземанията на ответника, посочени в Заповедта за изпълнение, към които била включена и лихвата за забава дължима от деня на подаване на заявлението по ч.гр.д. № 2242/2020 г. до окончателното изпълнение на задължението – 28.01.2022 г. в размер на 95, 02 евро /185, 84 лв./, поради което и искът по чл. 55 бил неоснователен.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба и от „Вива Кредит“ АД, с който се излагат съображения за недопустимост на предявените установителни искове спрямо него, като се акцентира върху сключения договор за цесия между него и другия ответник, респ. същият се явявал лице – чуждо за правния спор и не е пасивно процесуално легитимиран да отговаря по тези искове. На следващо място сочи, че ищецът нямал правен интерес от предявяване на исковете. По същество на спора излага подробни съображения касаещи действителността на договора за кредит и отделните му клаузи. Предявени са искове с правна квалификация чл. 124, ал.1 ГПК, чл. 55 ЗЗД и чл. 45 ЗЗД.

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По допустимостта на предявените искове съдът намира следното:

Предмет на главния установителен иск е прогласяване недействителността на договор за потребителски кредит на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, от който произтичат вземанията, за част от които вече е издадена и влязла в сила заповед за изпълнение.

2

Съдът съобразява разрешението, дадено в Определение № 1199/09.05.2024 г. по ч. т. д.

№ 1304/2023 г., II т. о. на ВКС, постановено при съобразяване практиката на СЕС относно ефективната защита на потребителя. От него обаче не следва, че наличието на стабилизирана заповед за изпълнение е без значение за допустимостта на всеки последващ иск за недействителност на договора. Преценката следва да бъде извършена с оглед конкретно осъществения в заповедното производство съдебен контрол, предмета на последващия иск и наличието на самостоятелен правен интерес от търсената установителна защита.

В проведеното заповедно производство съдът е извършил дължимата служебна проверка на потребителския договор в рамките на предмета и процесуалните възможности на това производство. В резултат от тази проверка заявлението е отхвърлено за договорната лихва в размер на 70,16 лв., таксата за експресно разглеждане в размер на 189 лв., неустойката за непредоставяне на обезпечение в размер на 189 лв. и разходите и таксите за извънсъдебно събиране в размер на 195 лв., като съответните договорни клаузи са приети за неравноправни. Заповед е издадена единствено за главницата от 400 лв. и обезщетението за забава от 19,71 лв., ведно със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението до окончателното й изплащане.

Следователно не се касае за случай, при който заповедта е издадена без осъществен съдебен контрол върху потребителския договор. В случая от съдържанието на постановения в заповедното производство съдебен акт се установява, че извършеният контрол върху потребителския договор не е бил мълчалив, предполагаем или ограничен единствено до формална проверка на заявлението. Заповедният съд изрично е обсъдил клаузите, въз основа на които са претендирани договорна лихва, такса за експресно разглеждане, неустойка за непредоставяне на обезпечение и разходи за извънсъдебно събиране, като е приел, че същите са неравноправни. Посочени са както конкретните договорни вземания, които произтичат от тях, така и основанията за този извод – заобикаляне на императивното ограничение по чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК, противоречие с чл. 33, ал. 1 ЗПК и неравноправност по смисъла на чл. 143 ЗЗП. В резултат именно на тази служебна проверка заявлението е отхвърлено за вземанията, произтичащи от посочените клаузи, а заповед за изпълнение е издадена единствено за главницата от 400 лв., обезщетението за забава от 19,71 лв. и законната лихва върху главницата.

С влизането в сила на заповедта за изпълнение е стабилизирано установяването, че определените по основание и размер вземания съществуват към момента на изтичане на срока за възражение. В практиката на ВКС последователно се приема, че влязлата в сила заповед за изпълнение установява с обвързваща страните сила съществуването на вземането, а възраженията срещу неговото основание, изискуемост и размер, основани на факти, настъпили до изтичане на срока за възражение, са преклудирани. Последващото му оспорване е допустимо само в изрично предвидените от закона хипотези.

Това разрешение намира проявление и в практиката на ВКС относно погасителната давност. Приема се, че за вземането, установено с влязла в сила заповед за изпълнение, започва да тече нова петгодишна давност по чл. 117, ал. 2 ЗЗД, именно защото заповедта установява съществуването му с обвързваща страните сила. След стабилизирането й длъжникът може по реда на чл. 439 ГПК да се позовава на погасителна давност, изтекла впоследствие, не защото се пререшава въпросът дали вземането първоначално е възникнало и съществувало, а защото се твърди новонастъпил след стабилизирането на заповедта погасителен факт.

Същото разграничение се проявява и при перемпцията на изпълнителното производство. Прекратяването на конкретното изпълнително производство поради бездействие на взискателя не заличава установеното изпълняемо право и не възстановява възможността на длъжника да оспорва неговото първоначално възникване. Перемпцията и 3 погасителната давност имат различни правни последици, но и двата института ясно показват разграничението между стабилизираното материално право и фактите, настъпили след неговото установяване.

На същата основа следва да бъде преценен и настоящият иск. Твърдяната недействителност на договора по чл. 22 ЗПК не представлява новонастъпил след стабилизирането на заповедта факт. Тя се основава на съдържанието на договора и на обстоятелства, съществували още към момента на неговото сключване и съответно преди изтичането на срока за възражение срещу заповедта.

Действително установяването на недействителността на договора би могло да обоснове самостоятелен правен интерес, ако от нея могат да настъпят правни последици, които не засягат установените със заповедта вземания. Така например, ако преди образуването на заповедното производство потребителят е извършвал плащания по договора, при установена недействителност би могъл да възникне въпросът за приложението на чл. 23 ЗПК и за връщане по реда на чл. 55 ЗЗД на суми, платени без основание. В подобна хипотеза установителният иск би имал самостоятелно значение извън предмета на стабилизираната заповед. По настоящото дело обаче е безспорно, че преди издаването на заповедта за изпълнение ищецът не е извършвал плащания по договора. Всички установени по делото плащания са извършени впоследствие и са насочени към погасяване на вземанията по вече издадената и стабилизирана заповед.

От горното следва, че установяването на недействителността на договора не би породило за ищеца самостоятелна правна последица извън отношенията, вече обхванати от стабилизираната заповед.

Не би могло чрез самостоятелен установителен иск за недействителност на договора да се постигне по общия исков ред резултат, който длъжникът не може да постигне пряко чрез отрицателен установителен иск за недължимост на установеното със заповедта вземане.

В противен случай преклузията, настъпила със стабилизирането на заповедта, би могла да бъде преодоляна единствено чрез промяна на формулировката на петитума – вместо да се иска установяване, че вземането не съществува, да се иска установяване на недействителността на неговото договорно основание, а впоследствие на тази основа да се претендира връщане на платеното.