Определение № 3106 от 17.06.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3106 гр. София, 17.06.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пламен Стоев

Членове:

Здравка Първанова

Розинела Янчева като разгледа докладваното от Пламен Стоев Касационно гражданско дело № 20248002103675 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Й. П. Д.-Д., Р. Д. Л. и Б. Н. К. от [населено място] срещу въззивно решение № 344 от 27.03.2024 г., постановено по в. гр. д. № 2283/2023 г. на Софийския апелативен съд, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК.

С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 260392 от 28.02.2023 г., постановено по гр. д. № 4355/2019 г. на Софийския градски съд, с което по предявения от Н.

П. А., А. П. А., Н. И. С. и К. И. Г. против касаторите иск с правна квалификация чл. 42, б.

„б“ ЗН е прогласено за нищожно саморъчно завещание с вписана дата 16.07.2018 г., депозирано при нотариус А. Л. на 16.07.2018 г., рег. в АВп с вх. № 603 от 18.07.2018 г., обявено при нотариус А. Л. на 04.09.2018 г., рег. в АВп с вх. № 781 от 05.09.2018 г., съставено от името на И. К. Г., починал на 22.07.2018 г.

Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касаторите се сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал.

1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Дали притежаването на качеството на наследник по искове за прогласяване на нищожност и/или унищожаемост на завещание, е въпрос по допустимостта на исковата молба и съдебното производство, или е въпрос по съществото на спора; 2. Относно доказателственото значение на актовете за гражданско състояние, съставени при приложението на Закон за лицата, в сила от 1908 г.; 3. За допустимите от процесуалния закон доказателствени средства за установяване на родствена връзка, 1 произхождение на едно лице от друго в контекста на приетия като доказателство по делото акт за раждане 03-737/25 г. на И. К. И. и при липса на данни за неговото изгубване или унищожаване; 4. Относно установяване на родствена връзка, произхождение на едно лице от друго в контекста на приетия като доказателство по делото акт за раждане 03-737/25 г. на И.

К. И., при липса на данни за неговото вписване в книгите за гражданското състояние; 5.

Относно отношенията на осиновения с родителите по рождение в контекста на изменението на разпоредбата на чл. 81 /отм./ ЗЛС от 1961 г.; Прекратява ли се съществуващата връзка на осиновеното дете с неговите родители по произход въз основа на изменението на чл. 81, ал.

2 /отм./ ЗЛС, и 6. За задълженията на въззивния съд по чл. 12 и чл. 235 ГПК да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и да обсъди всички доказателства по делото във връзка с възраженията и доводите на страните. Релевира се и основанието по чл.

280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответните страни по жалбата са подали писмени отговори, в които са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендират разноски.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с исковата молба са предявени обективно и субективно съединени, при условията на евентуалност, искове по чл.

42, ал. 1, б. „б“, вр. чл. 25, ал. 1 ЗН и по чл. 43, ал. 1, б. „а“ ЗН за проглясяване за нищожно, респ. за унищожаването, на посоченото саморъчно завещание с твърдения, че ищците са наследници по закон на И. К. Г. и че депозираното на 16.07.2018 г. пред нотариус А. Л. от негово име саморъчно завещание не е в необходимата форма и не е подписано от наследодателя им. Освен това са изложени твърдения, че към този момент наследодателят бил в тежко психофизическо състояние в резултат на напредналата му неизлечима болест и приеманите от него медикаменти, поради което не могъл да разбира и ръководи действията си. Относно доводите на ответниците, свързани с редовността на исковата молба, респ. за допустимостта на първоинстанционното решение, въззивният съд е посочил, че между процесуалноправната легитимация и материалноправната легитимация няма съвпадение.

Първата следва от правното твърдение на ищеца и в този смисъл, проверявайки дали искът е предявен от и срещу надлежна страна, съдът трябва да изхожда от правото, което се претендира или отрича с исковата молба. С оглед на това е прието, че надлежен ищец в настоящия случай е този, който твърди родство с наследодателя И. К. Г., съответно наследяване по закон. Съответствието между процесуалноправната и материалноправната легитимация е въпрос по съществото на спора, който съдът изследва с решението си, т.е. той обосновава основателността на иска, но не и неговата допустимост. Относно спорния по делото въпрос дали ищците имат качеството на наследници по закон на наследодателя И. К.

Г. и по конкретно дали наследодателката на А. П. А. и Н. П. А. – С. К. А., е еднокръвна сестра на наследодателя И. К. Г., а наследодателят на Н. И. С. и К. И. С. - И. К. И., е негов едноутробен брат са изложени съображения, че съгласно акт за раждане № 1-11 от 02.01.1931 г. С. К. А., с рождена фамилия И., е [дата на раждане] от майка Т. П. Г., по мъж К. И., като съдът е приел, че лицето, вписано като майка с имена Т. П. Г., е индентично с името Т. П. Г..

Като баща на детето е вписано лице с имена К. И. Г., което съдът е приел за идентично с 2 лицето К. И. И., тъй като съгласно направената отметка майката Т. П. Г. е „по мъж К. И.“, а дадените имена на детето са С. К. И.. Отделно от това, произходът й не се опровергава от извлечението от регистрите на населението за [улица] от 1947 г., където К. И. И. е отбелязан като домакин, И. К. И. - съпруга и С. К. И. - дъщеря. Предвид това съдът е приел, че втората съпруга на К. И. И., с която той е сключил брак през 1940 г., не е рождена майка на С. К. И..

Прието за недоказано е и обстоятелството, че С. К. И. е била осиновена от втората съпруга на К. И., на която е вписана като дъщеря в акт за женитба № 2387 от 04.05.1948 г., но независимо от това е посочил, че то не променя отношенията й с нейната майка по рождение Т. П. Г., тъй като съгласно чл. 49 от Закона за извънбрачните деца и осиновяването /отм./ осиновеният запазва всичките си права и длъжности спрямо семейството, към което принадлежи по рождение. Това законодателно разрешение е възприето и в чл. 81, ал. 3 /отм./ от Закона за лицата и семейството и не се дерогира със Семейния кодекс от 1968 г. - чл. 105 ПЗР се отнася до заварени висящи производства по осиновяване, а не за приключили такива.

По отношение произхода на И. К. И. е посочено, че по делото е представен документ, именуван в началото на текста „акт за раждане на И. К. И.“, съставен на 28.12.1925 г., със съставител К. Ц. - помощник кмет и длъжностно лице по гражданското състояние на трето районно кметство при Софийската община, с който се удостоверява, че в кметството се е явил К. И. И. и е обявил раждане на едно дете от мъжки пол, като заявил, че се е родило в неговото жилище на 27.12.1925 г. „от него и съпругата му В. И.“. Доводите на ответниците за липсата на роднинска връзка между Т. Г. и И. И. поради удостовереното, позовавайки се на чл. 53 от Закона за лицата /отм./, са приети за неоснователни, тъй като съгласно тази разпоредба с акт за раждане се доказва само законното произхождение на детето. По смисъла на отменения Закон за лицата законно произхождение на детето е произхождение на детето от бащата. В този смисъл е разпоредбата и на чл. 55 от Закона за лицата /отм./, според който предпоставките за ползването от звание „законно дете“ са ползването от детето на името на бащата и приемането и грижата на бащата като за свое дете. В този смисъл се употребява изразът „законно произхождение на детето“ и в чл. 46 и чл. 52 от същия закон. С оглед на това е прието, че актът за раждане е задължителен способ за установяване на произхождението на детето от бащата, а произходът на детето от майката може да се установи с всички доказателствени средства, още повече, че актът за раждане, който установява произхода, следва да бъде вписан в книгите за гражданско състояние, а върху представения акт за раждане такова вписване не е отбелязано - в горния ляв ъгъл на документа е отбелязано единствено число „737“ без пояснения какво означава. В тази връзка по делото е представено и свидетелство за свето кръщение от 31 януари 1926 г., което удостоверява приемане на свето кръщение от дете от мъжки пол с кръщелно име И., родено на 27.12.1925 г., в което свидетелство са отбелязани като родители К. И. И. и законната му съпруга Т. П. Г.. Посочено е, че свидетелството за свето кръщение е документ, издаден от свещеник в Българската екзархия, удостоверяващ приемане от лице на православно вероизповедание, като по време на неговото издаване - 31.01.1926 г., Царство България е било подчинено на Светия Синод на Българската Църква съгласно чл. 39 от Търновската 3

Конституция и чл. 1 от Екзархийския устав. Този документ сам по себе си не удостоверява произхода на И. К. И., но удостоверява неговото явяване с лицата К. И. И. и законната му съпруга Т. П. Г., както и тяхното изявление пред свещеника, че са родители на това лице.

Самият свещеник не е компетентен да удостовери произхода на лицето, приело свето кръщение, но е компетентен да удостовери изявлението на лицата, които са го довели за кръщение, че са негови „православни родители“. Наличието на неправилно отразяване имената на майката в представения акт за раждане от 28.12.1925 г. се установява и от съпоставката му с други доказателства по делото. В нито един от останалите документи, удостоверяващи произхода на И. К. И. и брачните отношения между неговите родители, не се сочи като негов родител лицето В. И.. Съпружеските отношения между К. И. И. и Т. П.

/П./ Г. се установяват от свидетелство за венчание № 35 от 28 декември 1924 г. и отделно от това, в представеното по делото извлечение от регистъра на населението за адрес в [населено място], [улица] като лица в едно домакинство са вписани К. И. И. - „глава“, Т. К.

И. - „съпруга“, И. К. И., [дата на раждане] - „син“, и С. К. И., [дата на раждане] „дъщеря“. Изложеното е мотивирало съда да приеме, че в акта за раждане на И. К. И. от 28.12.1925 г. е била допусната грешка при изписването на имената на майката. Косвено това се установява и от съдържанието на акта за женитба № 725 от 05.03.1940 г., удостоверяващ повторна женитба на К. И. И. с И. З. Н., в който документ като майка на К. И. е вписана В.

И. И.. Съвпадението на имената на майката на К. И. и имената, отбелязани в акта за раждане от 28.12.1925 г., води до извода, че при съставяне на акта за раждане, като негова майка погрешно е била вписана В. И., която е майка на К. И. и баба на новороденото дете И.

К. И.. Въз основа на това въззивният съд е приел, че Т. П. Г. е майка на И. К. И..

По отношение произхода на И. К. Г. е посочено, че съгласно акт за раждане № 27 от 03.01.1943 г. на 28.12.1942 г. се е родило незаконно /според тогавашната правна уредба/ дете от мъжки пол от майка Т. П. Г. и баща неизвестен, на което според правилото на чл. 145 от действалия тогава Закон за лицата е дадено име И. Т. П.. Върху същия акт за раждане има бележка, според която с нотариална декларация от 24.10.1949 г. подписаният К. Г. декларира, че роденото на 28.12.1943 г. дете на име И. Т. П., родено извънбрачно от майка Т. П., е негово дете, родено от извънбрачното му съжителство с майката, на което декларатор бил бащата, като „следва да се запише като дете мое законно и да носи моето име за баща“.

Обстоятелствата от съдържанието на декларацията, вписани като бележка към акта за раждане, косвено се установяват от мотивите на решение № 707 от 14.12.1938 г. на Епархийския духовен съд по бракоразводно дело № 321/1938 г. между К. Ив. И. и Т. П. Г., където едно от фактическите основания за разтрогване на брака между съпрузите са били интимни отношения между Т. П. Г. и „д-р Кр. Г.“, отбелязан в мотивите на въззивното решение на Светия синод като „лекаря Г.“. С тази декларация от 24.10.1949 г., отбелязана в регистъра на 28.10.1949 г., К. И. Г. е извършил по реда на чл. 67, ал. 1 /отм./ ЗЛС припознаване на детето на Т. П. Г. - И. Т. П., като съгласно чл. 6 /отм./ ЗЛС след припознаването И. Т. П. е бил вписан като И. К. Г.. Въз основа на това въззивният съд е приел, че Т. П. Г. е майка на И. К. Г.. По посочените съображения е направен извод, че И. К.