Решение № 173 от 01.05.2023, Окръжен съд - Кюстендил

РЕШЕНИЕ

№ 173 гр. Кюстендил, 28.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, I СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Ваня Др. Богоева

Членове:

Евгения Хр. Стамова

Веселина Д. Джонева при участието на секретаря Вергиния Хр. Бараклийска като разгледа докладваното от Веселина Д. Джонева Въззивно гражданско дело № 20221500500621 по описа за 2022 година

Производството е по реда на Глава Двадесета „ Въззивно обжалване“, чл.258 и сл. от ГПК.

Делото е образувано по:

- въззивна жалба с вх.№261204/08.07.2022г., подадена от адв.И. К. от АК-Кюстендил, в качеството й на особен представител на С. А. Х., с ЕГН **********, с постоянен адрес в с.Б., общ.Д. против решение от 22.06.2022г. на Районен съд (РС) – Дупница, постановено по гр.д.№817/2021г. по описа на същия съд, с което съдът е признал за установено, че С. А. Х., с ЕГН ********** от с.Баланово дължи на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, гр.София, ул.

„Д.Хаджикоцев“ №52 суми по издадена заповед: 763.07 лева главница, 117.79 лева договорна лихва, 75.71 лева обезщетение, ведно със законната лихва от 01.12.2020г. и е осъдил С. А. Х. да заплати на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД 300 лева деловодни разноски;

- частна жалба с вх.№ 261370/12.09.2022г., подадена от адв.И. К. от АК-Кюстендил, в качеството й на особен представител на С. А. Х., с ЕГН **********, с постоянен адрес в с.Б., общ.Д. против определение с №260052 от 24.08.2022г. на Районен съд– Дупница, постановено по гр.д.№817/2021г. по описа на същия съд, с което С. А. Х. е осъден да заплати на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД 175 лева деловодни разноски по заповедно производство.

Във въззивната жалба се твърди, че решението на РС-Дупница е нищожно, а евентуално – неправилно, поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, като във връзка с така направените оплаквания се претендира прогласяване на съдебния акт за нищожен и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на съда, а евентуално – за отмяна на решението и постановяване на друго такова, с което предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни.

Претендирано е присъждане на разноски.

1

Оплакването за нищожност на атакувания съдебен акт е обосновано с липсата на надлежни мотиви, което, според жалбоподателя, съставлява нарушение на съдопроизводственото правило на чл.236 ал.2 от ГПК.

Оплакването за неправилност на решението, поради нарушаване на материалния закон е свързано с твърдения за неспазване на разпоредбите на ЗПК, ЗЗП, чл.26 от ЗЗД и чл.60 от ЗКИ, а това за допуснати процесуални нарушения се свързва с липсата на изготвен от съда доклад по делото и с не назначаването на съдебно-счетоводна експертиза, каквато би могла да е назначи и по почин на съда.

Заявява се, че се поддържат всички възражения, направени от страната, в качеството й на ответник по предявените по реда на чл.422 ал.1 от ГПК искове, в това число – за липса на настъпила предсрочна изискуемост, за липса на доказателства, установяващи размера на задълженията; за нищожност на сключения договор за потребителски кредит, поради противоречието му с императивните разпоредби на специалните закони – ЗЗП и ЗПК, както и на общия ЗЗД. Излагат се аргументи в подкрепа на тезата на неяснота на данните в инкорпорирания в договора погасителен план, респ. за недействителност на договора в хипотезата на чл.22 във вр. с чл.11 ал.1 т.11 от ЗПК и съответна приложимост на чл.23 от ЗПК. Обосновава се тезата за липса на надлежно уведомяване на кредитополучателя за обявената предсрочна изискуемост на задължението по договора за потребителски кредит (ДПК). Твърди се нееквивалентност на престациите на страните по договора, водеща до накърняване на добрите нрави – основание за нищожност на договора по чл.26 ал.1 пр.3 от ЗЗД, поради неоправдано високите ГПР и лихвен процент по ДПК, в който не е бил изяснен механизмът, по който е бил изчислен ГПР и по-конкретно – какви други разходи освен възнаградителната лихва включва. Счита се, че от договора не става ясно сумата по допълнителната услуга – застраховка, дали е включена в главницата върху която е начислявана договорна лихва, което води до извод за неравноправно договаряне и – отново до противоречие с добрите нрави на уговорена възнаградителна лихва, което от своя страна, според жалбоподателя, поставя въпроса доколко това рефлектира върху действителността на договора като цяло.

В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната страна -„Ти Би Ай Банк“ ЕАД, подаден чрез пълномощника ю.к.Ст.Радиев. В отговора се изразява становище за допустимост, но неоснователност на жалбата. Счита се, че по делото е изяснено, че между страните е бил сключен договор за потребителски кредит с №**********, въз основа на който на ответника е била предоставена договорената сума.

Изтъкнато се, че така постигнатото съглашение не страда от никакви пороци на волята или съдържанието, както и, че договорът съответства на всички императивни изисквания на ЗПКи на ЗЗП, подробно изложени в отговора. Счита се, че в първоинстанционното производство ищецът е ангажирал необходимите доказателства в подкрепа на исковете си, включително неколкократно е направил искане за назначаване на съдебно-счетоводна експертиза. Поддържа се несъгласие с доводите в жалбата, касаещи ГПР по договора, относно който се изтъква, че по съдържание следва съдържанието, предписано с чл.11 от ЗПК и съответно в чл.10 от договора е регламентиран ГПР, относно който е въведена клаузата на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК. Банката е посочила размерът на ГПР – 33.03 %. Прави се подробен анализ на понятието и извод, че кредиторът няма задължение в ДПК да сочи взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР, тъй като такова задължение би съществувало единствено ако подобни допускания са били използвани при изчисляване на ГПР. Счита се, че в процесния договор липсват неясноти, които да обуславят използването на допускания при изчисляване на ГПР, поради което и такива не са били включени в информацията, съдържаща се в самия договор. Твърди се, че процесният такъв е бил сключен при фиксиран лихвен процент, чиито размер – 29.52 %, е в рамките на определения от закона и възприет от съдебната практика такъв, поради което се приема, че оплакването за противното във въззивната жалба е несъстоятелно. Моли се потвърждаване 2 на решението и присъждане на разноски.

В частната жалба се поддържа неправилност на определнието на съда, постановено по реда на чл.248 от ГПК и се моли отмяната му, поради неоснователността на претенцията по същество.

В подадения отговор на частната жалба се изразява становище за неоснователност на същата.

ОС-Кюстендил, след като се запозна с материалите по делото и съобрази доводите и възраженията на страните, намира следното:

Подадените въззивна и частна жалби са допустими, като подадени в срок, от страна, която има право на жалба и срещу подлежащи на въззивен контрол съдебни актове.

Съгласно чл.269 изр.1 пр.1 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението изцяло.

В изпълнение на задължението си за преценка валидността на обжалваното съдебно решение, настоящата въззивна инстанция намира, че постановеното от ДнРС решение е нищожно.

ДнРС е бил сезиран с искова молба, подадена от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, гр.София по реда на чл.422 ал.1 от ГПК срещу С. А. Х., за признаване за установено по отношение на последния съществуването на задължение на Х. спрямо дружеството за заплащане на суми, дължими на основание сключен между страните договор за потребителски кредит с №********** от 17.01.2019г., за които в производството по ч.гр.д.№2045/2020г. по описа на ДнРС е била издадена заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК, а именно: 763.07 лева – главница по договора, 117.79 лева – договорна лихва за периода от 25.02.2020г. до 30.10.2020г., 75.71 лева – обезщетение за забава върху просрочена главница за периода от 25.02.2020г. до 16.11.2020г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда (01.12.2020г.) до окончателното изплащане на задължението. Поискано е присъждането на разноски за заповедното и за исковото производство.

В обжалваното решение, при посочване на исканията, с които е сезиран, районният съд се е ограничил в това да отрази, че „Ти Би Ай Банк“ ЕАД „са предявили иск срещу С. А.

Х. от с.Баланово дол за заплащане на 763.07 лв главница, 117.79 договорна лихва законна лихва и разноски по договор за кредит“. С диспозитива на решението е признато за установено, че С. А. Х. дължи на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД „суми по издадена заповед: 763.07 лева главница, 117.79 лева договорна лихва, 75.71 лева обезщетение, ведно със законната лихва от 01.12.2020г.“. Липсва всякаква друга конкретизация относно предмета на произнасянето.

Както в доктрината, така и в съдебната практика се приема, че е нищожно съдебното решение, постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, не в писмена форма, абсолютно неразбираемото решение или неподписаното решение (така мотивите на Тълкувателно решение №1 от 10.02.2012г. на ВКС по т.д.№1/2011г., ОСГТК).

В конкретния случай е видно, че от обжалвания акт, разгледан в неговата цялост, като единство от мотиви и диспозитив, не става ясна действителната воля на съда относно предмета на производството, чрез който се очертават обективните предели на силата на пресъдено нещо, поради което въззивният съд го счита за нищожен. От този съдебен акт не е ясна правораздавателната воля на съда, не е видно какъв правен спор е разгледал.

Решението – по начина, по който е формулирано – не позволява да бъде припознато като валиден съдебен акт, именно поради липсата на ясно и пълно волеизявление. Смисълът на обжалваното решение не би могъл да се извлече дори при тълкуване, тъй като никъде в решението съдът не се е ангажирал да посочи вземане по кой договор за кредит разглежда, 3 да индивидуализира отделните вземания, да посочи период на договорната лихва, естество на т.нар. обезщетение. Не става ясно, че предявеният иск е бил такъв по реда на чл.422 от ГПК, не се установява, че за същите е била издадена заповед за изпълнение по конкретно дело, като евентуална и възможна препратка относно естеството на иска, по който съдът се е произнесъл. Така, освен размери на някакви вземания, част от които не е ясно и от какво естество са, в диспозитива на решението не се съдържа никаква друга конкретика и същото не е годно да формира сила на пресъдено нещо между страните, по смисъла на чл.298 ал.1 от ГПК, тъй като не съдържа индивидуализация на искане и основание. При това положение, въззивният съд намира, че обжалваното решение не отговаря на изискванията за валидност на съдебното решение, доколкото изразената от съда воля е неясна и не може да бъде проверена от въззивната инстанция.

С оглед посоченото, на основание чл.270 ал.1 от ГПК, следва да бъде прогласена нищожността на така постановеното по гр.д.№817/2021г. решение на ДнРС и тъй като делото не подлежи на прекратяване, същото следва да се върне обратно на Районен съдДупница за разглеждането му от друг състав на съда, който следва да има предвид и доказателствата, събрани пред настоящата въззивна инстанция, посредством приетото заключение на вещо лице.

Предвид нищожността на съдебното решение, не е възможно да се извърши проверка по същество относно правилността на постановеното определение по чл.248 от ГПК, което е предмет на обжалване с подадената от адв.К. частна жалба. Но тъй като този акт има обусловен и допълващ решението характер, то същият следва да бъде отменен само на това основание. При новото разглеждане на делото и според изхода от него, районният съд ще разпредели на самостоятелно основание отговорността за разноски.

При този изход на въззивното производство съдът не следва да се произнася по направените искания за присъждане на деловодни разноски, тъй като не е налице произнасяне по съществото на спора, а по отношение на валидността на атакуваното решение. Предвид изхода на производството, по отношение на отговорността за разноски във въззивното производство следва да се произнесе Районен съд-Дупница при новото разглеждане на делото, тъй като същите следва да се присъдят с оглед изхода на делото при новото му разглеждане и постановяване на решение по съществото на спора от първоинстанционния съд.