Решение № 892 от 28.11.2024, Районен съд - Хасково
- Съд
- Районен съд - Хасково
- Дело
- Гражданско дело 2650/2023
- Вид
- Решение № 892
- Подписан
- 28.11.2024
- В сила
- 27.12.2024
- Състав
- Валентина Жекова Иванова
Цитирани разпоредби
- чл.410 · Граждански процесуален кодекс
- чл.415, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.422, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.47, ал.5 · Граждански процесуален кодекс
- чл.205 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 20а, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл.79, ал.1 · Закон за задълженията и договорите
- чл.92, ал.1 · Закон за задълженията и договорите
- чл.143 · Закон за защита на потребителите
- чл.286, ал.1 · Търговски закон
- чл.298, ал.1, т.1 и ал.2 · Търговски закон
- чл.298, ал.1, т.1 и ал.2 · Търговски закон
РЕШЕНИЕ
№ 892 гр. гр. Хасково, 28.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател: Валентина Ж. Иванова при участието на секретаря Ваня З. Кирева като разгледа докладваното от Валентина Ж. Иванова Гражданско дело № 20235640102650 по описа за 2023 година
Предявен е от „Йеттел България“ ЕАД /предходно наименование „Теленор България“/, със седалище и адрес на управление - гр.София, район „Младост“, ж.к.“*********, ЕИК 130460283, против Ш. Х. А., ЕГН **********, от гр.Хасково, местност “******, иск с правно основание чл.415, ал.1 вр. чл.422, ал.1 от ГПК.
В исковата молба се твърди, че обстоятелството, възоснова на което била издадена заповедта за изпълнение, било неизпълнение на задължения по Договор за мобилни услуги от 05.09.2020г. за предпочетен номер, със срок от 24 месеца. С договора страните договорили всички условия за предоставяне и ползване на съответната мобилна услуга, като била направена и отстъпка в размер на 389.91 лв. от цената на мобилното устройство, закупено при сключването на договора. Ищецът твърди, че е изпълнил всички условия и задължения по договора, но ответникът от своя страна престанал да плаща, поради което услугата по договора била деактивирана на 09.07.2021г. Ищецът подал заявление по чл.410 от ГПК и било образувано Ч.гр.д. № 1494/2023г. по описа на РС-Хасково, по което била издадена заповед за изпълнение за посочената в исковата молба сума. Заповедта за изпълнение на парично 1 задължение № 600/14.07.2023г. била връчена при условията на чл.47, ал.5 от ГПК и съдът указал на ищеца да предяви иск за установяване на вземането си.
Изложеното обосновавало правния интерес на ищеца от предявяване на настоящия иск. Предвид изложеното, моли съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата общо в размер на 799.43 лв., представляваща непогасени задължения по сключения между страните догововор, като всички изискуеми суми са обедидени в издадената фактура №7322727313/15.07.2021г. със срок на плащане 30.07.2021г. и за същите е издадена заповед за изпълнение на парично задължение, както следва: сумата от 106.21 лева – неустойка; сумата от 203.86 лева – разлика между стандартна цена на устройство; сумата от 55.33 лева – неустойка за предсрочно прекратяване на договор; сумата от 26.49 лева – разлика между стандартна цена на устройство на основание чл.10 от Договора; сумата от 255.84 лева – задължения за вноски по договор за лизинг на мобилно устройство; сумата от 151.70 лева – задължения за предходен период с ДДС. Претендира разноски, направени в заповедното производство и в настоящото такова.
Назначеният на ответника особен представител изразява становище за неоснователност на исковата претенция, като моли за решение, с което да се отхвърли предявения установителен иск.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, във връзка с твърденията на страните, приема за установено от фактическа страна следното:
По делото и по заповедното производство са представени Договор за мобилни услуги № 623628530, сключен на 05.09.2020г. между Ш. Х. А. и „Теленор България“ ЕАД, Декларация-съгласие, подписана от Ш. Х. А. на 05.09.2020г., Приложение-ценова листа за абонаментни планове за частни и корпоративни клиенти от дата 05.09.2020г. на „Теленор България“ ЕАД, Договор за мобилни услуги № 623823947, сключен на 10.10.2020г. между Ш.
Х. А. и „Теленор България“ ЕАД, ведно с Договор за лизинг по заявка № 623823947 от дата 20.10.2020г., подписан от Ш. Х. А., Общи условия на Договор за лизинг по Заявка № 623823947, подписани от Ш. Х. А., Декларация-съгласие, подписана от Ш. Х. А. на 20.10.2020г., Приложениеценова листа за абонаментни планове за частни и корпоративни клиенти от 2 дата
20.10.2020г. на
„Теленор
България“
ЕАД,
Фактура
№
7322727313/15.07.2021г. за сумата в размер на 799.43 лева, издадена от „Теленор България“ ЕАД, Фактура № 7319982319/15.05.2021г. за сумата в размер на 151.63 лева, издадена от „Теленор България“ ЕАД, Фактура № 7321334061/15.06.2021г. за сумата в размер на 151.70лева, издадена от „Теленор България“ ЕАД, Фактура № 7318773168/15.04.2021г. за сумата в размер на 83.85 лева, издадена от „Теленор България“ ЕАД, Общи условия на „Теленор България“ ЕАД за взаимоотношения с потребителите на електронни съобщителни услуги в сила от 10.09.2010г., последно изменени на 12.04.2021г., Спогодба от 11.01.2018г., сключена между Комисия за защита на потребителите и „Теленор България“ ЕАД, Общи условия на „Теленор България“ ЕАД за взаимоотношения с потребителите на електронни съобщителни услуги, последно изменени на 12.04.2021г., и от тях е видно, че имат описаното в исковата молба и посочено по-горе съдържание, поради което същото не следва да се излага отново текстуално, като при необходимост ще бъде обсъдено при преценката на наведените от страните правни доводи, основани на тях.
От материалите, съдържащи се в Ч. гр. д. № 1494/2023г. по описа на Районен съд - Хасково, приложено като доказателство по настоящото производство, се установява, че възоснова на заявление с вх. № 9129/13.07.2023г. в полза на ищеца срещу ответника е издадена Заповед за изпълнение № 600/14.07.2023г. за сумата от 106.21 лева – неустойка; сумата от 203.86 лева – разлика между стандартна цена на устройство; сумата от 55.33 лева – неустойка за предсрочно прекратяване на договор; сумата от 26.49 лева – разлика между стандартна цена на устройство на основание чл.10 от Договора; сумата от 255.84 лева – задължения за вноски по договор за лизинг на мобилно устройство; сумата от 151.70 лева – задължения за предходен период с ДДС, както и сумата от 25 лева за държавна такса и 480 лева – възнаграждение за адвокат. Заповедта е била връчена на длъжника при условията на чл.47, ал.5 от ГПК, което обосновава правния интерес на ищеца от предявяване на настоящия установителен иск.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:
Предмет на делото са пред явени при условията на обективно 3 кумулативно съединение установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД, чл.92, ал.1 от ЗЗД и чл.205 от ЗЗД, които са процесуално допустими, доколкото изхождат от заявител по образувано заповедно производство срещу длъжника в едномесечния срок от уведомяването му за връчването на издадената заповед за изпълнение относно процесните вземания при условията на чл.47, ал.5 от ГПК.
Разгледани по същество, исковете се явяват основателни, като съображенията за това са следните:
О т приетите и неоспорени Договори за мобилни услуги, както и от Общи условия на „Теленор България“ ЕАД за взаимоотношения с потребителите на електронни съобщителни услуги по несъмнен начин се установява, че между страните е съществувало вА.дно облигационно правоотношение, по силата на което дружеството - мобилен опрератор е трябвало да предоставя мобилни услуги срещу задължението от страна на ответника да заплаща дължимото възнаграждение за това. Съдържанието му е подробно регламентирано в горепосочените документи, които са подписани и от ответника, който не е възразил срещу приемането им като писмени доказателства, нито ги е оспорил относно автентичността им или пък от гледна точка верността им, въпреки че е разполагал с възможност за това. Ето защо и на на основание чл. 20а, ал. 1 ЗЗД процесните договори имат силата на закон за страните. Доколкото се касае за търговска сделка съгласно чл.286, ал.1 от ТЗ, тъй като е сключена от търговец и е свързана с упражняваното от него занятие, тя попада под приложното поле на ТЗ, а само за неуредените в него положения се прилагат разпоредбите на гражданското законодателство – чл.288 о т ТЗ. Тук е уместно да се отбележи, че в договорите за мобилни услуги изрично е посочено, че потребителят е получил и е запознат с Общите условия и е съгласен да ги спазва, като същото обстоятелство се установява и от декларацията-съгласие от 05.09.2020г. и 20.10.2020г., поради което и на основание чл.298, ал.1, т.1 и ал.2 от ТЗ те също са задължителни за него.
Безспорно е, а и от съдържанието на събраните писмени доказателства се установява, че спорното вземане в размер на 151.70 лева представлява дължимата сума за неплатени задължения за предоставени услуги за предходни периоди от 15.03.2021г. до 14.06.2021г. Съгласно т.23, б. „б“ от Общите условия, месечният абонамент осигурява достъп до услугите, за които е сключен договора и включва разходите за поддръжка на мрежата и се 4 предплаща от потребителя ежемесечно, в размери съобразно избрания от него абонаментен план. Следователно, задължението за заплащането му не е обвързано от потреблението на мобилни услуги, и се дължи без значение дали мобилният оператор действително ги е доставил и съответно дали абонатът ги е потребил. От ответника не се твърди, че не му е бил осигурен достъп до мрежата на оператора, т.е. категоричен е изводът, че за процесния период абонатът е бил в обхвата на договорите и е получавал и потрeбявал предоставени мобилни услуги. Няма данни по делото за получена информация за жалби и/или оплаквания от абоната, че е бил лишен от достъп до мобилни услуги за процесния период. При това положение ответникът дължи на ищеца претендираните абонаментни такси и предоставени услуги за релевантния период, а именно сумата от 151.70 лева. Относно настъпването н а изискуемостта на вземането, безспорно се установява от т.27 на Общите условия, че плащането се извършва в срока, указан на фактурата, но не покъсно от 18 дни след датата на издаването й, като в случая той отдавна е изтекъл.
Ето защо, съдът счита, че искът по чл.422, ал.1 от ГПК, вр. с чл.79, ал.1 о т ЗЗД е основателен и доказан в пълния предявен размер от 151.70 лева.
Вземането по този иск е дължимо ведно с поисканата законна лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, по което е било образувано Ч. гр. д. № 1494/2023г. по описа на РС – Хасково – 10.07.2023г., до окончателното й изплащане, по аргумент от разпоредбата на чл.422, ал.1 от ГПК.
Доказан и основателен е и искът с правно основание чл.205 от ЗЗД:
Безспорно е според съда, а и от събраните писмени доказателства се установява, че между страните е съществувало облигационно правоотношение по силата на сключени Договор за лизинг от 20.10.2020г.
Съдържанието му е уредено в същия договор и в Общите условия към него, обективирани на втората им страница. На следващо място, безспорно е, че ищецът е изпълнил точно основното си задължение, а и в чл.4 от договора лизингополучателят изрично е декларирал, че е получил устройството във вид, годен за употреба, функциониращ изрядно, съответстващ напълно на договорените технически характеристики и комплектован с цялата документация, включително гаранционна карта. При това положение следва 5 да се приеме, че в тежест на ответника е възникнало насрещното задължение д а заплаща дължимите месечни лизингови вноски в сроковете и размерите, съобразно договорните клаузи. Безспорно е и че той не го е изпълнявал надлежно, тъй като по делото нито се твърди, нито са ангажирани доказателства относно изпълнението на тези изискуеми задължения на ответника, поради което и този иск следва да се уважи в пълния предявен размер от 255.84 лева – представляващи неплатени задължения за лизингови вноски за устройство ******. Вземането по този иск е дължимо ведно с поисканата законна лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, по което е било образувано Ч. гр. д. № 1494/2023г. по описа на РС – Хасково – 10.07.2023г., до окончателното й изплащане, по аргумент от разпоредбата на чл.422, ал.1 от ГПК.
По отношение на претендираната неустойка по договорите съдът намира следното:
В договорите, сключени между страните по делото, е прието, че неустойка се дължи при прекратяването на договорите за мобилни услуги по вина на потребителя или при нарушение на задълженията на потребителя по договора. След като, както вече бе посочено и по-горе, ответникът не е изпълнявал задълженията си за заплащането на изискуемите абонаментни такси и използваните услуги по договорите за мобилни услуги, ищецът е начислил сумите за неустойки. Казаното налага извода, че нарушението на договорното задължение е предвидено като самостоятелно основание за претендиране от ищеца на неустойка. От друга страна, цитираните клаузи предвиждат, че неустойката не може да надвишава трикратния размер на месечните абонаменти. Съгласно безпротиворечивата съдебна практика, когато в неустоечната клауза изрично е уговорено, че неустойката не може да надвишавата три абонаментни такси, тя не е нищожна и не е неравноправна по смисъла на чл.143 от ЗЗП. Относно неустойката, представляваща разликата между стандартната цена без отстъпка на устройството и преференциалната цена при сключване на договора, в тази част клаузата също не противоречи на закона и добрите нрави и не се основава на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, нито е налице обоснована вероятност за това. В случая претендираната от ищеца неустойка за предоставените устройства е по-ниска от разликата между цената на устройството по ценова листа и цената, на която 6 те са предоставени на ответника. Така предвиден, размерът на неустойката не противоречи на добрите нрави и не води до значително неравновесие между правата на търговеца и потребителя по смисъла на чл.143 от ЗЗП. Казаното налага извода, че претендираната от ищеца неустойка не излиза извън присъщата й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция.