Решение № 643 от 18.06.2026, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 643 гр. Стара Загора, 18.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Генчо Атанасов при участието на секретаря Живка М. Д.а като разгледа докладваното от Генчо Атанасов Гражданско дело № 20255530103956 по описа за 2025 година

Предявени са искове с правно основание чл.22 ЗПК, вр. с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК и чл.

19, ал.1 и ал.4, вр. с чл. 10 и чл. 10а, ал.4 ЗПК, чл. 26, ал.1, пр.1, пр.2 и пр.3 ЗЗД, вр. с чл. 26, ал.4 ЗЗД и чл.55, ал.1 ЗЗД.

Ищцата Д. Г. К. твърди в исковата си молба, че между нея, в качеството й на кредитополучател, и „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, в качеството му на кредитодател, бил сключен Договор за паричен заем № ... от 16.07.2024 година. По силата на този договор последният следвало да предостави заемни средства в размер на 600 лева на ищцата, а ищцата следвало да възстанови кредита, ведно с възнаградителната лихва. Съгласно чл. 2, т.

6 от договора годишният лихвен процент по заема бил 45 %, а годишният процент на разходите бил 56.40 %. Уговорен бил срок на заема от 22 седмици. Между същите страни и в същите им качества бил сключен и Договор за паричен заем № ... от 01.08.2024 година. По силата на този договор последният следвало да предостави заемни средства в размер на 1000 лева на ищцата, а същата следвало да възстанови кредита ведно с възнаградителната лихва.

Съгласно чл. 2, т. 6 от договора годишният лихвен процент по заема бил 45 %, а годишният процент на разходите бил 56.44 %. Уговорен бил срок на заема от 30 седмици. Между ищцата, в качеството й на кредитополучател, и „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, в качеството му на кредитодател, бил сключен Договор за паричен заем № ... от 28.10.2024 година. По силата на този договор последният следвало да предостави заемни средства в размер на 1500 лева на ищцата, а същата следвало да възстанови кредита, ведно с възнаградителната лихва. Съгласно чл. 2, т. 6 от договора годишният лихвен процент по заема бил 45 %, а годишният процент на разходите бил 56.44 %. Уговорената дата за издължаване на кредита била 28.04.2025 година. Във връзка с Договор за паричен заем № ...

1 от 16.07.2024 година, Договор за паричен заем № ... от 01.08.2024 година и Договор за паричен заем № ... от 28.10.2024 година били сключени и три договора за предоставяне на гаранция. И трите акцесорни договора били сключени на основание чл. 4 от всеки от договорите за заем, като и по трите договора гарант било „ФАИНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД. Договорите за гаранция били сключени с цел обезпечение на вече подписаните договори за потребителски кредит. По всеки от трите договора за гаранция се уговаряло, че ищцата дължи възнаграждение на дружеството „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД за това, че ставало гарант по кредитните правоотношения. Същото възнаграждение се заплащало от ищцата директно по сметките на „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД ежемесечно, заедно с първоначално уговорената погасителната вноска по всеки от кредитите. Въпреки тези факти, касаещи договорите за гаранция, ответникът „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД не отразил това обстоятелство в годишните проценти на разходите по договорите и не включил тези разходи в годишните проценти на разходите по договорите, въпреки че е трябвало.

Ежемесечно и кумулативно с месечните си вноски ищцата плащала и такси „поръчител“, въпреки че такива не били предвидени в основните договори. Процесните договори за кредит били недействителни на основание чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК във връзка с чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 4 ЗПК, тъй като заемодателят изискал и събрал лихви, такси и комисионни, свързани с договорите за кредит, които не били предвидени в сключените договори за потребителски кредит. Също така и въпреки че в договорите бил посочен лихвен процент и годишен процент на разходите, ответникът не пояснил по ясен и разбираем начин какви били компонентите на ГПР, което било в противоречие с чл. 19 от ЗПК. В трите договора не били включени такси, комисионни и други видове плащания освен договорените лихвени проценти, поради което ответникът „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД нямал право да формира ГПР в размер на 56.40 % по Договор за паричен заем № ... от 16.07.2024 година и в размер на 56.44 % по Договор за паричен заем № ... от 01.08.2024 година и Договор за паричен заем № ... от 28.10.2024 година. Това било така, защото освен възнаградителната лихва следвало като разход по заемите да се включи и възнаграждението за гаранта. Поради некоректно посочения размер на годишния процент на разходите била нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и съответно клаузата от всеки от договорите, касаеща годишния процент на разходите, следвала да бъде обявена за нищожна на основание алинея 5 от същия член. Това нарушение имало за правна последица недействителност на трите договора за заем и дължимост единствено на чистата стойност по всеки от кредитите в съответствие на разпоредбата на чл. 22 ЗПК. Ако сумата за възнаграждение на гаранта по договорите за кредит била включена в годишния процент на разходите по всяко от правоотношенията, то същият бил многократно над допустимия максимум по закон.

Невключването на възнаграждението на гаранта в разходите по заемите целяло единствено въвеждане в заблуждение на ищцата относно стойността на разходите, които трябвало да направи по обслужването на кредитите. Предвидената сума във всеки от договорите за гаранция бил скрит разход по заемите и като такъв следвало да бъде включен в годишните проценти на разходите съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК. Това било така, защото годишният процент на разходите по кредита включвал в себе си всички разходи по кредита за 2 потребителя, настоящи или бъдещи лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора. Това се подкрепяло и от факта, че съгласно чл. 4 от всеки от процесните договори за паричен заем ищцата следвало да предостави в срок до 3 дни, считано от датата на сключване на съответния договор, обезпечение, което да бъде - две физически лицапоръчители, банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита или одобрено от заемодателя дружество - гарант, което предоставяло гаранционни сделки, като въпросният гарант по всички договори винаги било „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, като същевременно договорът за гаранция се сключвал непосредствено след подписване на основните договори. Същевременно в договорите за гаранция се предвиждало възнаграждение за „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД. Поставените от „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД в чл. 4 от всеки от процесните договори условия практически били невъзможни за изпълнение освен последното, посочено в т. 3 от цитирания член от договорите за заем, а именно предоставяне на гаранция от одобрено от ответника дружество - гарант. Това било така, защото съгласно разпоредбата на чл. 4, ищцата трябвало да обезпечи всеки от заемите с: 1/ двама поръчители, с осигурителен доход над 1500 лева, които също така да работели на безсрочен трудов договора, да не са заематели или поръчители по друг договор за заем с „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, да нямат неплатени осигуровки за последните две години, да нямат задължения към други банкови и финансови институции или ако имат, кредитните им истории в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от „Редовен“, алтернативно 2/ да предостави банкова гаранция в размер, който е равен на заема. Тъй като било невъзможно да се изпълнят първите две опции, като единствен вариант за ищцата оставал само сключване на договор с дружество - гарант, което било предварително одобрено от ответника в настоящото производство. Това било опит за заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като с уговорката да се заплаща гаранцията се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. По този начин, чрез нарушаване на добрите нрави и заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, се калкулирала допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва. Този факт се потвърждавал и от приложената справка от Търговския регистър, видно от която едноличен собственик на капитала на „ФАИНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД било „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, като печалбата на първото дружество за извършваната от него търговска дейност като гарант се разпределяла в полза на едноличния собственик на капитала „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД. С цел заблуда на потребителя никъде в основаните договори за заем не се посочвало, че исканата гаранция се предоставяла от свързано лице на „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД и че тази гаранция щяла да бъде възмездна. Основната причина за сключването на акцесорния договор била чрез нелоялна търговска практика да се направи опит за заобикаляне ограниченията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и да се постигне свръхпечалба за ответника, което от своя страна водело и до недействителност на двата договора за кредит. Завишаването на разходите по заемите без да било изрично посочено такова, представлявало и нелоялна търговска практика. Разпоредбата 3 на чл. 68г от ЗЗП давала легалната дефиницията на нелоялната търговска практика, която се използвала в настоящия случай, с цел свръхпечалба на кредитора. Такава практика от страна на търговец към потребител се извършвала ако противоречала на изискването за добросъвестност и професионална компетентност и било възможно да промени съществено икономическото поведение на средния потребител. Член 68д от същия закон гласял, че заблуждаваща била такава търговска практика, при която се съдържала невярна информация и следователно била подвеждаща или когато по някакъв начин, включително чрез цялостното й представяне, заблуждавала или била в състояние да въведе в заблуждение средния потребител, дори и ако представената информация била фактически точна и имала за резултат или било възможно да има за резултат вземането на търговско решение, което той нямало да вземе без използването на търговската практика. Така в процесните договори за потребителски кредити било уговорено размерът на оскъпяването по всеки от кредитите да е в един размер, а в действителност бил друг, като по този начин се целяло неоснователно обогатяване. Съгласно член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 преди сключването на договор за кредит, кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение можело да включва да се направи справка в съответната база данни. В този смисъл, в съображение 26 от Директивата се посочвало, че в условията на разрастващ се кредитен пазар било особено важно кредиторите да не кредитирали по безотговорен начин или да не предоставяли кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следвало да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложели необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедирали по този начин. Преддоговорното задължение на кредитора да направил оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото целяло да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринасяло за постигането на целта на Директива 2008/48, която се състояла, както ставало ясно от съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области, която се приемала като необходима, за да се осигурило на всички потребители в Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се улеснило изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити. Клауза, която предвиждала, че следвало да се предостави поръчител след подписване на основния договор, била в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такава клауза прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията, в случай че било уговорено възмездно поръчителство. По този начин на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение след като кредита бил отпуснат, като обезпечението вместо да облекчило условията по договора и да спомогнел редовното обслужване на заема, водело до нарастване на дълга и вероятността от просрочие по последния. С такива нелоялни търговски практики се създавала предпоставка за свърхзадлъжнялост на длъжника. Целта била, ако имало съмнение в платежоспособността 4 на длъжника, първо да се поиска обезпечение и след предоставянето му да се да отпусне кредитът, която практика щяла да съответства на изискванията на Директивата. Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтичала и от разпоредбата на чл. 16 от Закона за потребителския кредит. Всичко изложено именно обосновавало факта, че поръчителството било предварително предвиден разход по заема и следвало да бъде калкулирано в годишния процент на разходите по заемите. Договорът за поръчителство/гаранция бил с акцесорен характер, поради което можел да съществува валидно само при действителен главен дълг. С оглед гореизложените съображения, касаещи нищожността на кредитните сделки, и твърдението, че последните не произвели правен ефект, и уговорката за заплащане на възнаграждение на гаранта „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, за учредяване от негова страна на лично обезпечение също била нищожна. Конкретните договори обаче били недействителни и на самостоятелно основание. Договорът за поръчителство бил уреден в чл. 138 от ЗЗД и представлявал съглашение между кредитора и поръчителя. За този договор длъжникът бил трето неучастващо лице. Договорът бил възмезден и каузален, като целта му била кредиторът да бъде обезпечен срещу евентуалното неизпълнение на задълженията на длъжника.