Решение № 1068 от 10.03.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1068 гр. Пловдив, 10.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николай Д. Голчев при участието на секретаря Цветина Ил. Косева - Червенкова като разгледа докладваното от Николай Д. Голчев Гражданско дело № 20245330112554 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба, подадена от А. М. У. срещу „Сити Кеш” ООД, с която е предявени, както следва: главен иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1во ЗЗД, с който се претендира ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сума в размер от 2 195 лева- платена без основание по недействителния Договор за паричен заем „Кредирект“ № ***г., сключен между страните и евентуален иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1- во ЗЗД, с който се претендира ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сума в размер от 1 863, 11 лева- платена без основание по недействителната клауза на чл. 6.2 от Договор за паричен заем „Кредирект“ № ***г., сключен между страните, ведно със законната лихва върху главницата, считано от депозирането на исковата молба в съда /*** г./ до окончателното й изплащане.

Ищецът поддържа, че между страните е сключен Договор за паричен заем „Кредирект“ № ***г., по силата на който ответното дружество е предоставило на ищеца финансов ресурс в размер от 1300 лв. Ищецът поддържа, че по процесния договор за паричен заем е заплатил сума в общ размер от 3495 лева. В чл. 6.2 от договора била уговорена неустойка в размер от 2641, 94 лв., ако заемателят не осигури в тридневен срок от сключването му обезпечение под формата на физическо лицепоръчител или банкова гаранция. Обезпечение не било предоставено, поради което ответникът претендирал заплащане и на горепосочената неустойка. Изтъква, че процесният договор е недействителен поради противоречието му с императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Поддържа се, че в договора не е разписана методиката, по която се формира ГПР и какви компоненти са включени в нея. Изтъква се, че дължимата по договора неустойка при неосигуряване на обезпечение не е включена в ГПР, въпреки че представлява сигурен разход за потребителя. Сочи се и че по своето същество неустойката има характера на скрито възнаграждение за кредитора. Предвид изложеното, сочи се, че процесният договор за потребителски 1 кредит е изцяло недействителен. Ако се приеме, че договорът не е изцяло недействителен, то се поддържа, че е налице частична недействителност по отношение на клаузата за заплащане на неустойка при неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение в тридневен срок от сключването на договора. Доколкото договорът за кредит е цялостно недействителен, то на основание чл. 23 ЗПК се дължи единствено връщане на главницата. Предвид това, всички заплатени суми над размера на главното вземане подлежат на връщане на ищеца - заемател. Моли се предявеният главен иск да бъде уважен. В случай, че се приеме, че договорът за кредит не е цялостно недействителен, моли се да бъде уважен предявеният при условията на евентуалност иск. Претендират се и сторените разноски.

В срока по чл. 131 ГПК, е депозиран писмен отговор от „Сити Кеш” ООД, със становище за неоснователност на предявените искове. Изтъква се, че в договора ясно и недвусмислено са посочени всички разходи и такси, които следва да заплати длъжникът и месечният размер на дължимата погасителна вноска. Допълнително, изтъква се и че на длъжника му е предадена преддоговорна информация и с полагането на подписа си в договора, той се е съгласил с всички условия, при които ответното дружество предоставя финансиране. По отношение на клаузата за предоставяне на обезпечение се поддържа, че това е индивидуално договорена клауза с потребителя и ако той бе изпълнил срочно своето задължение, то вземането за неустойка на би възникнало в полза на кредитора. Сочи се, че доколкото вземането за неустойка представлява обезщетение, което не е сигурно, че ще се дължи към момента на сключване на договора, то не е необходимо и да се включва при формиране на ГПР.

Оспорва се, че по процесния договор за кредит ищецът не е заплатил сума в общ размер от 3495 лева. Моли се, така предявените главен и евентуален иск да бъдат отхвърлени. Претендират се сторените в процеса разноски.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между ответника „Сити Кеш” ООД като заемодател и А. М. У. като заемател е възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за паричен заем „Кредирект“ № ***г., по силата на който на ищеца е предоставена сума в размер от 1300 лв. (л. *-*).

Отразеният в договора фиксиран годишен лихвен процент е 40,05%, годишният процент на разходите е 48, 15 %, а задължението следва да се погаси на осемнадесет месечни вноски до 01.02.2024г. Съобразно чл. 6.1 от Договора, в тридневен срок от сключването му, длъжникът следва да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1) поръчител (едно или две физически лица) или 2) банкова гаранция.

Поръчителите следва да отговарят на установените в чл. 33 от Общите условия на ищеца, кумулативно поставени условия, а именно: да имат осигурителен доход общо в размер на най- малко 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за заем, сключени от заемодателя; не са заематели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размера на получавания от тях доход.

При неизпълнение в срок на горепосоченото задължение, съобразно чл. 6.2 от Договора за кредит, в тежест на длъжника се възлага задължението да заплати на 2 кредитора неустойка в размер от 2641, 94 лева, която кредиторът е разсрочил в погасителния план към Договора и която се добавя към всяка анюитетна вноска /л. ** от делото /.

От приетото по делото и неоспорено от страните заключение по изготвената съдебно- счетоводна експертиза /л.**-**/ се установява, че общият размер на заплатените суми от ищеца- длъжник по договора в полза на ответника- кредитор възлиза на 3023, 62 лв. Така постъпилата сума кредиторът е разпределил за погашение на задълженията по договора, както следва: 1300 лв. за главница, 212, 71 лв. за договорна лихва, 936, 47 лв. за неустойка и 574, 44 лв. за заплащане на такси към кредитора.

Съдът кредитира в цялост заключението на вещото лице като счита същото за обективно, обосновано и пълно. В тази връзка, съдът не цени представеното от ищеца платежно нареждане от ***г. за сумата от 3495 лева /л.**/. В платежното нареждане не е посочено, че сумата се внася конкретно по процесния Договор за паричен заем „Кредирект“ № ***г., а е служебно известен факт, че между страните по делото са налице множество сключени договори за кредит. Предвид това, след като ищецът заплаща сумата в общ размер от 3495 лв. без да посочи кое задължение конкретно погасява, то кредиторът – ответник прилага нормата на чл. 76, ал. 1 ЗЗД и сам разпределя сумата за погашение на различните задължения на длъжника (започвайки от най – обременителното). Съобразно изложеното, съдът цени изцяло изложеното в заключението по изготвената съдебно- счетоводна експертиза и приема, че общо върнатата от потребителя сума по кредитното правоотношение възлиза на 3 023, 62 лв.

По правните аспекти на спора:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между ответника „Сити Кеш” ООД като заемодател и ищеца А. М. У. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 1300 лв. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

При осъществена преценка, съдът счита, че процесният договор за заем страда от пороци, налагащи извод за неговата недействителност. Не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, съобразно която разпоредба договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. От прочита на чл. 5 от договора се кредит се изяснява, че при формиране на ГПР е взето предвид единствено вземането за възнаградителна лихва, но не и това за неустойка по чл. 6.2 от договора в размер от 2 641, 94 лв. Обстоятелството, че при формиране на приложимия към договора за кредит ГПР не е включено вземането за неустойка по чл. 6.2 от договора е отделено като безспорно между страните и с доклада по делото.

Непосочването на действителния размер на ГПР по договора, предвид недобросъвестното поведение на кредитора следва да се окачестви като пълна липса на този реквизит в процесния договор за кредит. В конкретния случай, съобразно чл. 6.2 3 от договора, кредиторът изисква заплащането на сума в размер от 2641, 94 лв. неустойка за неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение.

Разпоредбата на чл. 6.1 от Договора, вр. чл. 33, ал. 1 от Общите условия към него, възлага в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: едно или две физически лица- поръчители ( които следва да отговарят на горепосочените кумулативно поставени изисквания ) или банкова гаранция в размер на цялото задължение по договора за кредит. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 6 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество те представляват скрито възнаграждение за кредитора (което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка).

Изискванията, които клаузите на чл. 6 от Договора, вр. чл. 33, ал. 1 от Общите условия въвеждат за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер (1300 лв.). Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност в изключително кратък период (от три дни) да осигури банкова гаранция за целия размер на вземането по договора ( за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях (така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение).

Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели единствено да капитализира допълнителен приход.

Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към разходите по кредита, като по този начин директно нарушава нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и едновременно с това се стреми да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в погасителния план към Договора, изначално разсрочва вземането за „неустойка при липса на обезпечение” като при формирането на всяка анюитетна вноска добавя и част от дължимата сума за „неустойка“. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Това следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО (директивата адресира нелоялните търговски практики ), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.