Решение № 1738 от 16.03.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1738 гр. София, 16.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Райна Мартинова

Членове:

Петър Ив. Минчев

Евгени Ст. Станоев при участието на секретаря Павлинка П. Славова като разгледа докладваното от Евгени Ст. Станоев Въззивно гражданско дело № 20241100507912 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 7787/28.04.2024 г., постановено по гр.д. № 24126/2022 г. по описа на СРС, 42 състав, е отхвърлен предявеният от Е. Д. М., ЕГН ********, срещу Административен съд София град осъдителен иск по чл.

2б, ал. 1 ЗОДОВ за осъждане на ответника да заплати сумата от 20 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди вследствие нарушение разглеждане в разумен срок на адм.дело № 269/2018 г. по описа на Административен съд София град.

Срещу така постановеното решение е депозирана въззивна жалба от 27.05.2024 г. от ищеца в първоинстанционното производство – Е. М., действащ чрез адв. Ю..

Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение. Въззивникът счита, че в същото неправилно е прието, че забавянето на разглеждането на гр.д. № 269/2018 г. по описа на АССГ с 4 години и 4 месеца не е нарушение на разумните срокове. Така мотивиран, моли първоинстанционното решение да бъде отменено и искът да 1 бъде уважен.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК по делото не е постъпил отговор на въззивната жалба.

Контролиращата страна СГП не изразява становище по въззивната жалба.

В съдебно заседание моли съда да потвърди първоинстанционното решение.

Съдът, като обсъди доводите на страните и представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата, като следи служебно за правилното приложение на императивна правна норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г., на ВКС, ОСГТК/.

Предмет на въззивна проверка е решението на районния съд в неговата цялост.

В случая постановеното от районния съд решение е валидно, тъй като е постановено от надлежен съдебен орган, функциониращ в надлежен състав, актът е постановен в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в изискуемата от закона писмена форма и съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК, а волята на съда е ясна.

Въззивният съд приема, че обжалваното решение е допустимо, тъй като е постановено по допустим иск – налице са положителните процесуални предпоставки за предявяване на иска и отсъстват отрицателни такива.

По същество на спора съдът приема следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от 09.05.2022 г., уточнена с молба от 08.07.2022 г., с която Е. Д. М. е предявил срещу Административен съд София град осъдителен иск по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ за 2 осъждане на ответника да заплати сумата от 20 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди вследствие нарушение разглеждане в разумен срок на адм.дело № 269/2018 г. по описа на Административен съд София град, търпени в периода от 09.01.2018 г. до 09.05.2022 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на вземането.

Ищецът твърди, че административното дело към датата на предявяване на иска делото все още било висящо. Сочи, че вследствие липсата на предприемани процесуални действия по делото търпял вреди – психически тормоз, стрес и негативни емоционални изживявания, страх, безпокойство, хипертония, депресия, паник атаки. Търпените вреди били в периода от 09.01.2018 г. до предявяване на иска – 09.05.2022 г.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът Административен съд София град оспорва иска, като отрича да е допуснато нарушение на разумния срок при разглеждане на делото. Оспорва твърдените вреди, причинно-следствената връзка между същите и поведението на ответника. Поддържа, че по административното дело са извършвани необходимите процесуални действия, като ги описва хронологично. Твърди, че производството е било спряно до постановяване на Тълкувателно постановление от ВКС и ВАС.

Прокуратурата на Република неоснователност на иска.

България изразява становище за

Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, като основателността му е предпоставена от това по делото ищецът да установи при условията на пълно и главно доказване следните правопораждащи факти: 1) че е страна в производството по адм.д. № 269/2018 г. по описа на Административен съд София град; 2) нарушение на изискването за разглеждане на делото в разумен срок от ответника през твърдения период;

3) вид и характер на претърпените неимуществени вреди; 4) наличие на пряка причинно-следствена връзка между вредите и поведението на ответника по административното дело.

При установяване на горните обстоятелства в доказателствена тежест на ответника е да докаже, че е предприел необходимите действия за осигуряване разглеждането на делото в разумен срок.

3

Съгласно разпоредбата на чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията.

В съдебната практика се приема, че за вредите от забавяне на разглеждането и решаването на делата над разумния срок отговаря държавата, като отговорността се реализира чрез иск за обезщетяване на причинените вреди. Отговорността е обективна, не е обусловена от обстоятелството дали лицата от състава на правозащитните органи са виновни, дали същите са нарушили съществуващите правила, дали са ги спазили, но въпреки това е допуснато забавяне над разумния срок. При този характер на отговорността се прилага принципът на риска, а не на вината, т.е. без значение е дали увреждането се дължи на виновно поведение на длъжностно лице – така Решение № 222 от 12.02.2020 г. по гр. д. № 92/2019 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение.

Преценката за наличие на нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, а оттам и за обезщетение на причинените от това вреди, се извършва по критериите, определени в чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ: обща продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора – така Решение № 50031 от 22.02.2023 г. по гр. д. № 1077/2022 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение. Прилагат се и стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ. При доказването на неимуществените вреди съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява неимуществени вреди, поради което по начало не е необходимо да се доказват изрично обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, когато производството е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения и безпокойство за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието в държавността поради забавянето на делото – така Решение № 50062 от 03.05.2023 г. по гр. д. № 2077/2022 г. на Върховен касационен 4 съд, 3-то гр. отделение. При специалния деликт по чл. 2б ЗОДОВ съдът определя обезщетението за неимуществени вреди по справедливост съгласно чл. 52 ЗЗД, като в тази връзка следва да вземе предвид всички обстоятелства, които са от значение за размера на това обезщетение във всеки конкретен случай – Тълкувателно решение № 1 от 27.11.2023 г. по тълк. д. № 1/2022 г. на Върховен касационен съд, ОСГК, Решение № 50005 от 08.07.2024 г. по гр. д. № 70/2022 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение.

В Решение № 153 от 13.06.2018 г. по гр. д. № 4658/2017 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение е прието, че „Предявяването на иск за обезщетение на вреди поради нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, по висящо производство е допустимо (чл. 2б, ал. 3 ЗОДОВ). Приключването на производството, по което се твърди че е допуснато нарушение на чл.6, §1 от Конвенцията, след като е предявен иск за обезщетение по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, не е процесуална пречка за упражняване правото на иск и основание за прекратяване на гражданското дело, тъй като тълкуването обратния смисъл ще противоречи на установеното в закона правило, че никое друго учреждение няма право да приеме за разглеждане дело, което вече се разглежда от съда“. Следователно производството е допустимо, тъй като към момента на депозиране на исковата молба в съда административното производство е било висящо, както правилно е отчел първоинстанционният съд.

В съдебната практика е прието, че при преценката за основателността на иска по чл. 2б ЗОДОВ от значение е общата продължителност на съдебното производство – възможно е тя да е в нарушение на изискването за разумен срок, въпреки че отделните етапи на производството са имали разумна продължителност, и обратно – при допусната забава в отделна част от производството няма нарушение на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, ако общата продължителност на делото не е прекомерна според вида на делото и броя инстанции – в този смисъл Решение № 306 от 22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение.

При иска по чл. 2б ЗОДОВ на обезщетяване подлежат всички преки и непосредствени вреди, причинени от неразумната продължителност на съдебното производство, но не и вредите от неправилни или недопустими съдебни актове – така Решение № 272 от 27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г.

5 на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение.

От приетото по делото заверено копие на адм.д. № 268/2018 г. по описа на АССГ, 69 състав, се установява следното: делото е образувано по искова молба, подадена от Е. Д. М. срещу Главна дирекция „Охрана“, депозирана на 09.01.2018 г., с която е предявен иск по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 50 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в периода от 27.11.2013 г. до 20.12.2017 г. при конвоиране и превози в бусове на ГДО; с разпореждане от 12.01.2018 г. съдът е дал седмодневен срок на ищеца да ангажира доказателства във връзка с искането си да бъде освободен от държавна такса, инкорпорирано в исковата молба; на 30.01.2018 г. ищецът е депозирал молба в изпълнение на указанията на съда; с определение от 07.02.2018 г. съдът е освободил ищеца от заплащане на държавна такса, предоставил му е правна помощ под формата на процесуално представителство и е изпратил исковата молба за отговор на ответника; на 07.03.2018 г. е депозиран писмен отговор от АССГ; н а 21.03.2018 г. е констатирана нередовност на исковата молба и с определение от същата дата са дадени указания на ищеца да уточни фактическите си твърдения; указанията на съда са изпълнени с молба от 27.04.2018 г.; с определение от 22.05.2018 г. към делото е присъединено за разглеждане в общо производство адм.д. № 3494/2018 г. по описа на АССГ, 15 състав; с определение от 18.06.2018 г. съдът е задължил ответника ГДО да представи доказателства по делото; н а 10.07.2018 г. и на 16.08.2018 г. са постъпили молби от ГДО с изпълнение на дадените от съда указания; с определение от 23.08.2018 г. съдът е предоставил възможност ищецът да изпълни указанията, дадени от съда с определение от 21.03.2018 г.; н а 31.08.2018 г. е постъпила молба от ищеца Е. М., с която е изменено правното основание на иска – чл. 4, ал. 3 ДЕС; н а 25.10.2018 г. ищецът е уточнил, че не претендира обезщетение за 6