Решение № 234 от 09.04.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 234 гр. София, 09.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Бисера Максимова при участието на секретаря Цветанка Ист. Найденова като разгледа докладваното от Даниела Стоянова Касационно гражданско дело № 20258002102002 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 от ГПК.

С определение №4871/28.10.2025г. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 198 от 28.11.2024 г., постановено по в. гр. д. № 372/2024 г. по описа на Окръжен съд – Силистра, с което е потвърдено решение № 41 от 18.04.2024 г., постановено по гр. д. № 175/2022 г. по описа на Районен съд – Дулово, за осъждането на Б. Х. М. да заплати на УМБАЛ „К.“ АД – [населено място], на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, сумата от 8000 лева, представляваща неустойка по чл. 8, т. 15 от договор за придобиване на квалификация по специалността „Гастроентерология“ от 27.11.2019г., сключен между страните, ведно със законната лихва върху главницата от 8000 лева, считано от датата на подаване на исковата молба – 20.04.2022 г. до окончателното плащане.

Касационното обжалване е допуснато при условията на чл.280, ал.1,т.1 ГПК по въпросите: „за задълженията на въззивния съд като инстанция по съществото на материалноправния спор“, както и „дали и при какви предпоставки съдът следва да намали неустойката на основание чл. 92, ал. 2 ЗЗД при своевременно направено възражение за прекомерността “.

1

В касационната жалба на касатора Б. Х. М. се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснати нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Според касатора, въззивният съд не е изпълнил задълженията си, разяснени с т.2 на ТР № 1/2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, да даде указания на страните относно подлежащите на доказване факти и необходимостта от ангажиране на доказателства, ако е преценил, че дадената от първата инстанция правна квалификация на иска е неправилна; не е обсъдил възражението за прекомерност на неустойката, направено своевременно, а само това за нейната нищожност; не е обсъдил всички доказателства по делото в тяхната съвкупност, за да достигне до извода, че ответникът не е бил в невъзможност на проведе обучението си по специалност

„ Гастроентерология“. Поддържа също, че са неправилни изводите на въззивния съд, че процесната неустоечна клауза не противоречи на императивните разпоредби на чл.66, ал.2 КТ, Закона за здравето, Наредба №1/2015 г. на чл.48, ал.3 от Конституция на РБ, тъй като не накърнява правото на работника/служителя да избере свободно професия или място на работа, както и правото му да прекрати трудовия си договор. В нарушение на материалния закон били направени изводите, че между страните е наличен договор по чл. 234 КТ; че работодателят не е променил едностранно мястото на работа на ответника чрез включването му в работните графици на „спешно приемно отделение“; че работодателят е изправна страна по договора. Искането е за отмяна на въззивното решение.

В открито съдебно заседание, процесуалният представител на касатора – адв.М. П., поддържа касационната жалба. Претендира сторените по делото разноски.

Насрещната страна – УМБАЛ „К.” АД, чрез пълномощника си адв. Е. Н., в писмен отговор изразява становище за неоснователност на жалбата.

Претендира разноски. В открито съдебно заседание не изпраща представител.

По процесуалноправния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, касаещ задълженията на въззивния съд като инстанция по съществото на материалноправния спор – предмет на делото, и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК:

По този въпрос е формирана константна съдебна практика на ВКС, съгласно която с оглед изискванията на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото.

По втория въпрос, по който е допуснато касационно обжалване - дали и при какви предпоставки съдът следва да намали неустойката на основание чл. 92, 2 ал. 2 ЗЗД при своевременно направено възражение за прекомерността , съществува задължителна съдебна практика - Тълкувателно решение №1/2009г. на ОСТК на ВКС и е формирана константна практика на ВКС ( р.

№ 28/01.07.2011г. по гр.д.№ 243/2010г., ВКС, ІVГО; р. № 272/05.10.2011г. по гр.д.№ 1637/2010г., ВКС, ІІІ ГО;р. № 7/23.05.2018 г. по т.д. № 2378/2016г., ВКС, ІІ ТО; р. № 88/22.6.2010 г. по т.д.№ 911/2009 г. на І ТО, р. № 65/14.04.2009 г. по т.д.№ 589/2008 г. на ІІ ТО на ВКС, р. № 223/19.04. 2016 г. по т.д.№ 3633/2014 г. на І ТО и др.), според която: Невъзможността да се намали неустойката е само по отношение на търговци. Прекомерната неустойка не се намалява по право или служебно от съда, а само ако правото на намаляване бъде упражнено от длъжника чрез противопоставяне на правоизключващо възражение по чл. 92, ал.2 ЗЗД във висящ исков процес.

Прекомерността на неустойката се преценява към момента на неизпълнение на договора чрез съпоставяне с вече настъпилите от неизпълнението вреди.

Установяване съотношението на действителния размер на дължимата неустойка с претърпените вреди не означава непременно, че неустойката следва да бъде сведена точно до тях. Намаляването не цели да установи пълна еквивалентност между неустойката и действително понесените вреди, като този извод се налага от дефинитивно определения й обезпечителен и санкционен характер.

По касационните оплаквания:

Установено е по делото, че страните са били обвързани от валидно трудово правоотношение, обективирано първоначално в трудов договор № 718/09.05.2018 г., а впоследствие и в допълнително споразумение от 27.11.2019 г., сключено на основание чл. 118, ал. 3, във вр. с чл. 68, ал. 1, т. 2 КТ, за извършване на определена работа – обучение за придобиване на специалност, във връзка с чл. 11, ал. 1 от Наредба № 1/2015 г., по силата на което ответникът заема длъжността лекар-специализант по специалността „Гастроентерология“ в ищцовата болница, с място на работа „Трето общо вътрешно отделение гастроентерология и хематология", със срок на договора до изпълнение на учебната програма, установено при допускането на специализанта до държавен изпит, но не по-късно от полагането на държавния изпит за специалност в срок до 5 години след изтичане на срока за обучение по съответната специалност /чл. 8.3 от допълнителното споразумение/; че съгласно чл. 8.10 от договора лекарят се задължава да завърши специализацията си и да придобие свидетелство за призната специалност в срок до 1 /една/ година от допускането на специализанта до държавен изпит, а в чл. 8.15 от същия е уговорена и отговорността на лекаря при неизпълнение на поетото задължение по чл. 8.10 и при прекратяване на договора по инициатива или по вина на ответника преди изтичане на срока посочен в чл. 8.3 – неустойка в размер на 8 000 лева или стойността на направените до момента разходи за обучение, ако те не надвишават размера на неустойката; уговорена е и законна лихва върху просроченото парично задължение; съгласно чл. 8.1 от допълнителното споразумение към договора 3 работодателят УМБАЛ „К.“ АД се задължава да осигури на специализанта условия за практическо обучение за придобиване на квалификация по професията-лекар по специалността „Гастроентерология“, а специализантът – да придобие квалификация по същата специалност, а в чл. 8.2 от същото е предвидено обучението да се проведе в медицинските отделения на УМБАЛ „К.“ АД.

Неоснователни са оплакванията на касатора за процесуални нарушения на въззивния съд, свързани с дадена различна правна квалификация на иска - по чл. 234 , ал.3 , т.2 КТ вр. с чл. 92 ЗЗД. Искът е по чл. 92 ЗЗД и е основан на конкретна неустоечна клауза от процесния договор. Правната природа на съдържащото процесната уговорка споразумение между страните е определена от въззивния съд при преценка на клаузите му, без да се обсъждат различни от въведените като основание на иска факти, а изводът за приложимост на разпоредбата на чл. 234, ал.3 КТ е правилен. Предвид основанието за сключване на срочния трудов договор - чл.68, ал.1, т.2 вр. чл.70 КТ и чл.11, ал.1 от Наредба № 1/22.01.2015 г. за придобиване на специалност в системата на здравеопазването и съобразно поетите от страните задължения работникът да изпълнява длъжността „лекар, специализант по специалността „Гастроентерология“ за срок до датата на придобиване на права на специалист по посочената специалност, но не по-късно от 1 година от допускането на специализанта до държавен изпит, а работодателят да осигури условия за практическото му обучение за повишаване на квалификацията по професията – лекар по специалността „Гастроентерология“, въззивният съд правилно е заключил, че освен престирането на работна сила от страна на работника, предмет на договора е и придобиването на специалност в системата на здравеопазването т.е. съдържа и споразумение по смисъла на чл. 234 КТ.

Отношенията между страните във връзка с придобиване на специалност в системата за здравеопазването по правната си същност са гражданскоправни, поради което освен минималното задължително съдържание, предвидено в ал.2 на чл.234 КТ, страните могат да уговарят и други допълнителни клаузи съобразно принципа на чл.9 ЗЗД, в това число, отнасящи се до отговорността на работника или служителя за неизпълнение – незавършване на обучението и на задължението за работа през уговорения срок за задължителна работа, така и до отговорността на работодателя за неизпълнение на задължението му да осигури условия за практическото обучение чрез осигуряване на работа на специализанта, съответна за придобиване на права по конкретната специалност. Забраната на чл.66, ал.2 КТ - да не се уговарят условия по трудовото правоотношение, свързани с предоставянето на работна сила, които са уредени с императивни норми на закона или които са по-неблагоприятни за работника или служителя от установените с колективен трудов договор – нито ограничава правото на страните да се договорят по чл. 234 КТ, нито е относима към същото, предвид гражданскоправния характер на регулираните по този ред отношения. В обобщение, въззивният съд правилно е приел, че неустоечната клауза е валидно уговорена и не е нищожна поради 4 противоречие със закона или нарушение на добрите нрави.

Безспорно е по делото, че възникналото от процесния договор трудово правоотношение между страните е прекратено преди изтичане на срока за обучение - на 25.05.2021 г. изпълнителният директор на ищцовото дружество е издал заповед № 82/25.05.2021 г., с която, считано от 01.06.2021 г., трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл. 326, ал. 1 КТ – поради отправено писмено предизвестие от служителя на 02.03.2021 г.; заповедта за прекратяване е връчена на ищеца на 31.05.2021 г., на 18.08.2021 г. същият е получил покана за доброволно изпълнение на задължението по чл. 8.

15 от допълнителното споразумение по прекратеното вече трудово правоотношение за заплащане сумата от 8 000 лева или да бъде назначен на работа в III-то вътрешно отделение на болницата, но ответникът не е заплатил доброволно дължимата неустойка, както и не е приел предложението на ищеца да бъде назначен на работа.

Основанието за прекратяване на трудовото правоотношение между страните е такова по инициатива на служителя и изпълва хипотезата на чл. 25, ал.1, т.1 , б.“б“ от Наредба № 1/2015 г. за придобиване на специалност в системата на здравеопазването, което означава, че е възникнало уговореното в процесния договор право на ищеца да търси неустойка в размер на 8000 лв. При тези факти крайният извод на въззивния съд, че ищецът е изправна страна по договора, е правилен. Тъй като основанието, на което е прекратено трудовото правоотношение (чл.326, ал.1 КТ) изключва инициатива или виновно поведение на работодателя, без значение за вземането за неустойка в случая са обстоятелството, че след писмено разпореждане на работодателя ответникът се е съгласил през процесния период да дава дежурства в „Спешно отделение“ на болницата, както и доводите на касатора за виновно поведение на работодателя поради неспазване на задълженията му по трудовия договор.