Решение № 90 от 03.10.2024, Апелативен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 90 гр. Бургас, 03.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на двадесет и втори юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Пламен Анг. Синков

Членове:

Яни Г. Гайдурлиев

Светлин Ив. Иванов при участието на секретаря Елена П. Георгиева в присъствието на прокурора И. Анг. К. като разгледа докладваното от Яни Г. Гайдурлиев Въззивно частно наказателно дело № 20242000600157 по описа за 2024 година Производство e по реда на чл. 34, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 1 - 3 от Закона за признаване, изпълнение и изпращане на актове за конфискация или отнемане и решения за налагане на финансови санкции (ЗПИИАКОРНФС).

Образувано е по жалба от адв. Н. Н. от АК – Ямбол, служебен защитник на засегнатото лице Й. С. Г., срещу решение № 63/22.05.2024 г., постановено по ЧНД № 139/2024 г. по описа на Окръжен съд – Ямбол, с което съдът е признал решение № PLS2-V-23 129774/3, постановено на 11.12.2023 г., влязло в сила на 06.01.2024 г., на несъдебен орган в издаващата държава Република Австрия, за налагане на финансова санкция на българския гражданин Й. С. Г., ЕГН: ********** в размер на 405 евро, с левова равностойност от 792,11 лв. /седемстотин деветдесет и два лева и единадесет стотинки/, и решението е било изпратено на органите на НАП за изпълнение.

С жалбата се поддържа, че атакуваното решение на първоинстанционния съд е неправилно. Твърди се, че удостоверението по чл. 4 от Рамково решение 2005/214/ПВР на Съвета относно прилагането на принципа за взаимно признаване на финансови санкции е непълно, а там, където е попълнено - на места не е на български език. В тази връзка се изтъква, че видът и правната квалификация на нарушението и приложимите законови разпоредби, въз основа на които е постановено решението на несъдебния орган на Република Австрия, не са преведени на български език, както и че в обобщеното представяне на фактите и описания на обстоятелствата, при които е 1 извършено нарушението от засегналото лице, също има текст, който не е преведен на български език. Предвид на това се счита, че удостоверението не отговаря на изискванията на чл. 5, ал. 2 от ЗПИИАКОРНФС. На следващо място се заявява позиция, че засегнатото лице не е било надлежно уведомено за процесното решение, поради което се счита, че е било нарушено правото му на защита в производството пред съответния несъдебен орган на издаващата държава. Направено е искане за отмяна на съдебния акт на първостепенния съд и за постановяване на нов такъв, с който да се откаже признаване на решението за налагане на финансови санкции.

В съдебно заседание пред настоящата въззивна инстанция, служебният защитник на засегнатото лице Й. Г., адв. Н. от АК – Ямбол, поддържа жалбата и доводите в нея, с направеното искане. Акцентира на обстоятелството, че решението за налагане на финансова санкция не е било надлежно връчено на засегнатото лице Й. С.

Г., с което счита, че му е било нарушено правото на защита в това производство.

Засегнатото лице Й. С. Г., нередовно призовано за съдебното заседание, не се явява пред въззивния съд и не изразява становище по делото. Процедурата за него и пред двете съдебни инстанции се е развила в хипотезата на чл. 32, ал. 1, вр. чл. 16, ал.

3 от ЗПИИАКОРНФС.

Представителят на Апелативна прокуратура – Бургас изразява становище за обоснованост и законосъобразност на оспорвания съдебен акт и предлага същият да бъде потвърден, а жалбата – оставена без уважение.

Апелативен съд – Бургас, след като обсъди доводите на страните и провери изцяло правилността на обжалвания съдебен акт, намери следното:

Въззивната жалба на служебния защитник на засегнатото лице е процесуално допустима като подадена в срок, от легитимирано лице, срещу подлежащ на въззивна проверка съдебен акт.

Разгледана по същество жалбата е неоснователна.

За да постанови съдебния си акт, първоинстанционният съд е отчел всички релевантни за предмета на делото обстоятелства и след като е обсъдил наведените от защитата възражения е достигнал до правилния и съобразен със закона извод, че са налице всички основания за признаване на решението на чуждестранния несъдебен орган, с което е бил санкциониран българският гражданин.

От събраните писмени доказателства се установява, че производството пред първата съдебна инстанция е било образувано по искане на компетентните органи на Република Австрия за признаване и изпълнение на решение № PLS2-V-23 129774/3 от 11.12.2023г., постановено от несъдебен орган в издаващата държава – Bezirkshauptmannschaft St. Pölten, Република Австрия, влязло в сила на 06.01.2024 г., с което на българския гражданин Й. С. Г. е наложена парична санкция в размер на 400 2 евро и 5 евро разходи по административната процедура, довела до постановяване на решението, за извършено нарушение на правилата за движение, изразяващо се в това, че на 14.03.2023 г. в 10:51 часа, за превозно средство с регистрационен номер * *** * (с допустимо общо тегло от не повече от 3,5 т.) не е била заплатена зависещата от времето пътна такса според разпоредбите на австрийското законодателство.

В съответствие с разпоредбите на чл. 4, вр. чл. 3, ал. 1 от ЗПИИАКОРНФС, до Окръжен съд – Ямбол е било изпратено удостоверение по чл. 4 от Рамково решение 2005/214/ПВР на Съвета относно прилагането на принципа за взаимно признаване на финансови санкции, придружено с превод на български език. Към удостоверението са били приложени и препис от Решение № PLS2-V-23 129774/3 от 11.12.2023г., постановено от Bezirkshauptmannschaft St. Pölten, Република Австрия и покана за доброволно изпълнение на задължение от 19.02.2024г., също придружени с превод на български език.

Извършвайки проверка на отразеното в удостоверението, първоинстанционният съд обосновано е констатирал, че то съдържа всички изискуеми реквизити по Приложение № 2 към чл. 4, ал. 1 от ЗПИИАКОРНФС.

Неоснователно е възражението на служебния защитник на засегнатото лице, че удостоверението по чл. 4 от Рамково решение 2005/214/ПВР на Съвета е непълно и в отделни негови части липсва надлежен превод на български език. Въззивната инстанция намира, че в удостоверението са посочени разбираемо и изчерпателно всички изискуеми реквизити. Изписването на латиница на нарушените законови разпоредби от австрийското законодателство, както и на населеното място, където е извършено административното нарушение, не води до непълнота на удостоверението по смисъла на чл. 35, т. 1 от ЗПИИАКОРНФС. Апелативният съд счита, че представеното удостоверение съдържа достатъчна информация относно идентификацията на лицето, извършило административно нарушение, описанието на обстоятелствата, при които е било извършено, правната квалификация на деянието, наложената санкция съобразно законодателството на издаващата държава, по отношение на която е признато задължение за плащане по смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ЗПИИАКОРНФС. Изпълнено е и изискването за изпращане от страна на издаващата държава на самото решение, с което е наложена подлежащата на изпълнение финансова санкция. Въззивният съд констатира наличие на съответствие между решението за налагане на финансова санкция и удостоверението по член 4, издадено от компетентния орган на издаващата държава, като от съдържанието и на двата документа се установяват всички елементи на извършеното нарушение.

От доказателствата по делото се установява, че постановеното от несъдебния орган в издаващата държава Решение № PLS2-V-23 129774/3 от 11.12.2023 г. за налагане на финансови санкции е било изпратено на адреса на наказаното лице в 3 гр. Я., ул. "К." №* (л. 22 от ЧНД № 139/2024 г. на ОС - Ямбол), който адрес е постоянен и настоящ адрес на засегнатото лице (л. 23 от ЧНД № 139/2024 г. на ОС Ямбол), връчено е на 22.12.2023 г. на бащата на лицето – С. Й.ов Г., и австрийските власти са счели решението за влязло в сила на 06.01.2024 г. съобразно австрийското законодателство.

Наложената на Й. Г. парична санкция не е била заплатена в предвидения срок, поради което на 22.04.2024 г. е било издадено горепосоченото удостоверение по чл. 4 от Рамково решение 2005/2014/ПВР и същото е било изпратено на компетентните български власти.

При така установените факти настоящият въззивен състав изцяло споделя застъпеното от първоинстанционния съд становище за наличието на законови предпоставки и липса на нарочни пречки за признаване на решението за наложена финансова санкция.

На първо място, желаното за признаване решение е издадено от несъдебен орган в издаващата държава въз основа на наказуемо деяние (правонарушение) по нейния национален закон.

Видно от удостоверението, в същото е изрично отбелязано, че описаното в него деяние, попада в списъка от деяния, изброени в чл. 5, § 1 от Рамково решение 2005/214/ПВР на Съвета от 24 февруари 2005 година относно прилагането на принципа за взаимно признаване на финансови санкции, а именно като „поведение, което нарушава разпоредбите за движение по пътищата, включително нарушения на разпоредбите за времетраенето на управление и почивка на МПС, както и разпоредбите относно опасни товари”. Предвид на това и съгласно чл. 30, ал. 2, т. 1 от ЗПИИАКОРНФС, в случая не следва да се извършва проверка за двойна наказуемост на деянието, като условие за признаване и изпълнение на решението.

На следващо място, засегнатото лице Й. С. Г. има местоживеене на територията на Република България. Първоинстанционният съд е изискал и приел като писмено доказателство справка от НБД „Население“, от която се установява, че Й. Г. има регистрирани постоянен и настоящ адрес на територията на Република България, а именно в гр. Я., ул. "К." №*. Предвид на това въззивната инстанция приема, че в случая е изпълнено и заложеното в чл. 30, ал. 3 от ЗПИИАКОРНФС като необходимо условие за признаване от страна на българския съд на решението за налагане на финансова санкция, тъй като декларирането на настоящ адрес в Република България по същество означава, че това лице пребивава именно на територията на нашата страна, а съгласно текста на чл. 94, ал. 1 от Закона за гражданската регистрация, настоящ адрес е адресът, на който лицето живее. Неоткриване на санкционирания на постоянния и настоящия му адрес, поради задгранични пътувания или други причини, не е равнозначно на липса на местоживеене в страната.

4

Горните две обстоятелства сочат липсата на задължителна пречка за признаване на решението.

Апелативният съд се присъединява напълно и към обоснованите изводи на първоинстанционния съд, че в случая не е налице и някое от факултативните основания за отказ, визирани в чл. 35 от ЗПИИАКОРНФС. Удостоверението съдържа предвидените в закона и в Рамково решение 2005/214/ПВР реквизити. Лицето не е санкционирано за същото деяние в друга държава. Видно от констатираното време на извършване на деянието - 14.03.2023 г., влизането в сила на решението – 06.01.2024 г. и вида на наложеното наказание - глоба, се налага извод, че предвидената по българското законодателство три годишна абсолютна давност за изпълнение на административно наказание глоба по чл. 82, ал. 3, вр. ал. 1, б. „а“ от ЗАНН не е изтекла. Същевременно, за да може да бъде приложено основанието за отказ по чл. 35, т. 3 от ЗПИИАКОРНФС, освен констатация за изтекла давност по българското законодателство, следва да е налице кумулативното условие решението да се отнася за деяние подсъдно на български съд, а процесното деяние не е подсъдно на българския съд, тъй като не се засягат интереси на българската държава по смисъла на чл. 4 от ЗАНН. Българският гражданин няма имунитет или привилегии, определящи като недопустимо изпълнението на решението. Деянието е извършено на територията на чуждата държава, респективно не е налице някоя от хипотезите на чл. 35, т. 5 от закона, а санкцията, която се претендира да бъде приета не е по-малка от 70 евро. Не е налице и факултативното основание за отказ по чл. 35, т. 7 от ЗПИИАКОРНФС. Деянието, за което засегнатото лице е санкционирано от компетентния несъдебен орган на Република Австрия, представлява административно нарушение и по българското законодателство. Засегнатото лице Й. Г. е физическо лице, което е пълнолетно според българското законодателство, и което носи наказателна и административно наказателна отговорност.