Решение № 818 от 13.02.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 818 гр. София, 13.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на шести декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско дело № 20221100508903 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 3444 от 15.04.2022 г. по гр.д. № 26561/2021 г. Софийски районен съд, 156 състав признал за установено по отношение на А. А. Ч., ЕГН **********, че дължи на „И.Ф.“ ЕООД, ЕИК *******, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл.

86, ал. 1 ЗЗД сумата от 2 306 лева, представляващи незаплатена главница по договор за предоставяне на кредит № 262905/16.08.2019 г., ведно със законната лихва от 19.01.2021 г. (датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение) до окончателното плащане, както и сумата от 247.50 лева, представляващи договорна възнаградителна лихва за периода от 15.09.2019 г. до 12.02.2020 г., както и сумата от 137.72 лева, представляващи мораторна лихва за периода от 12.02.2020 г. до 12.03.2020 г. и от 15.07.2020 г. до 14.01.2021 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 22.01.2021 г. по ч.гр.д.

№ 2716/2021 г. на СРС, 156 състав. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 842.24 лева, представляващи деловодни разноски и юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното и за 1 заповедното производство.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника А. А. Ч., който го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност - неправилно приложение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Същевременно се твърди, че предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК „иск“ се различавал от претенцията по заповедното производство, главницата по исковата молба се различавала от тази посочена в заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Не било ясно как е формирана претенцията на ищеца при условие, че е налице частично плащане до предявяване на „иска“. В нарушение на съдопроизводствените правила районният съд не разгледал обективно и в цялост релевираното от ответника възражение за недействителност на договора за кредит и несъразмерност на ОЛП и ГПР, а съдът следвало и служебно да следи за наличие на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. Клаузата за уговорената възнаградителна лихва била нищожна като противоречаща на добрите нрави, тъй като бил нарушен принципът за добросъвестност. Същото важало и по отношение на клаузата за ГПР. Поради това договорът за кредит бил недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Развиват се и подробни съображения във връзка с обявяване предсрочна изискуемост на кредита.

Районният съд не се произнесъл и по направеното оспорване на представените като писмено доказателство договор за предоставяне на кредит от разстояние и ОУ към него, които не било ясно кога и от кого са изготвени и не били подписани. Поради това моли съда да отмени атакуваното решение и вместо това постанови друго, с което да отхвърли исковете. Претендира разноски. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл.

78, ал. 5 ГПК.

Въззиваемата страна „И.Ф.“ ЕООД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва въззивната жалба и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК. Съображения излага в молба-становище от 05.12.2023 г.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване 2 съдебен акт.

За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства по реда на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за установено следното:

Съдът е сезиран по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК с обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 79, ал.

1 ЗЗД вр. чл. 6 ЗПФУР вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86 ЗЗД - за сумата 2 306 лв., представляваща главница по договор за предоставяне на кредит от разстояние № 262905/16.08.2019 г., за сумата 247.50 лв., представляваща договорна възнаградителна лихва за периода 15.09.2019 г. - 12.02.2020 г., и за сумата 137.72 лв., представляваща лихва за забава за периода 12.02.2020 г. 12.03.2020 г. и 15.07.2020 г. - 14.01.2021 г. Претендирана е и законната лихва от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 19.01.2021 г., до окончателното плащане. За сумите е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 2716/2021 г. на СРС, 156 състав.

С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът е оспорил предявените искове с възражения, поддържани и във въззивната жалба. Приложените към исковата молба дискове, съдържащи договора в електронна форма и аудиозапис относно потвърждаването на сключването на договора са оспорени при твърдения, че били неотносими и недопустими. Искал е от съда да отхвърли исковете.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен до посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Атакуваното решение е валидно и допустимо. Доводите в жалбата претендираната главница да била различна от посочената в заявлението по чл.

410 ГПК са несъстоятелни – видно от приложеното ч.гр.д. № 2716/2021 г. на СРС, 156 състав, заявителят е претендирал същите суми, за същите периоди и на същото основание, и именно за тях е била издадена заповедта за 3 изпълнение по чл. 410 ГПК. И в заявлението, и в исковата молба е посочено ясно, че извършеното от ответника частично плащане в размер на 1 000 лв. е отнесено от кредитора за погасяване на 649 лв. – главница, 99 лв. – възнаградителна лихва, 187 лв. – неустойка, и 20 лв. – разходи за извънсъдебно събиране. Исковата молба е постъпила в съда в предвидения в закона едномесечен срок и установителните искове са допустими.

Настоящият въззивен състав намира обаче атакуваното решение за частично неправилно по следните съображения:

По делото е представен на хартиен и на електронен носител договор за предоставяне на кредит от разстояние № 262905/16.08.2019 г., видно от който на посочената дата между ищеца, като кредитор, и ответника, като потребител, е сключен договор, по силата на който кредиторът се задължил да предаде в собственост на потребителя сума в размер на 3 000 лв., със срок на кредита 180 дни (краен падеж 12.02.2020 г.), при фиксиран годишен лихвен процент (ГЛП) от 40.15 % и годишен процент на разходите (ГПР) 48.3 %.

Потребителят поел задължение да върне предоставената му в заем сума при договорените условия. Предоставеният кредит е потребителски кредит по продукт: „Бърз на вноски“. Кредиторът се задължил да предаде на потребителя заемната сума в деня на подписване на договора, чрез превод по посочена от потребителя банкова сметка или в офис на „Изи пей“ АД.

Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора, потребителят се задължил в срок до пет дни, считано от датата на сключване на договора, да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: банкова гаранция в полза на кредитора или поръчителство на две физически лица, които да отговарят на редица посочени условия. Съгласно чл. 3, ал. 2, при неизпълнение на поетото задължение за предоставяне на обезпечение в срока по чл. 3, ал. 1 потребителят дължи неустойка в размер на 1 122 лв., която се заплаща разсрочено заедно с всяка от погасителните вноски съгласно погасителния план. Според чл. 4, ал. 3, потребителят ще погасява задълженията си по договора на шест месечни вноски, като при представяне на обезпечение по чл. 3, ал. 1 – съгласно погасителен план по т. 1, а при непредставяне на обезпечение – съгласно погасителен план по т. 2. По втория план към месечната вноска, включваща главница и възнаградителна лихва, е прибавена и сума от по 187 лв. – неустойка. Общо дължимата сума при представяне на 4 обезпечение е 3 346.50 лв., а при непредставяне – 4 468.50 лв. – чл. 2, ал. 1, т.

4 и 4.1.

За неоснователен съдът намира довода в жалбата по делото да не било доказано сключването на договор за кредит между страните. Всъщност с отговора на исковата молба ответникът изобщо не е оспорил този факт, твърдял е извършено частично плащане, както и нищожност на сключения между страните договор. Противно на заявеното оспорване с отговора, представянето на договора на електронен носител е в съответствие с нормата на чл. 184, ал. 1 ГПК, същият несъмнено е относимо за спора доказателство, а оспорване истинността на електронния документ не е заявено. Същевременно от приетото и неоспорено писмо от „ПИБ“ АД и неоспореното заключение на ССЕ се установява, че на датата на сключване на договора по банкова сметка на ответника е преведена заемната сума в размер на 3 000 лв. с основание „договор за заем № 262905“. Поради това въззивният съд намира за доказано сключването на договор за кредит от разстояние между страните.

Напълно неотносими за спора са доводите на въззивника във връзка с настъпила предсрочна изискуемост на кредита, тъй като съгласно уговореното заемът е следвало да бъде погасен до 12.02.2020 г., а заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено в съда на 19.01.2021 г.

За основателни съдът намира обаче доводите в жалбата за недействителност на договора за кредит поради недействителност на клаузите относно ОЛП и ГПР.

Отношенията между страните по процесния договор за кредит са подчинени на специалния режим по Закона за потребителския кредит (ЗПК) в относимата му за спора редакция към датата на сключване на договора (ДВ бр. 17/26.02.2019 г.). Съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител (по смисъла на легалната дефиниция в § 1, т. 10 ДР ЗПК ), по ясен и разбираем начин, а в чл. 11 ЗПК са посочени задължителните реквизити на договора.

ЗПК допуска възможността договорът за потребителски кредит да бъде сключен от разстояние, като изискванията за предоставяне на финансови услуги от разстояние са регламентирани в Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР).

Съгласно императива на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на 5 разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България (т.е. повече от 50 %), а според ал. 5 на чл. 19, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

Настоящият въззивен състав намира, че клаузата в процесния договор, с която е уговорена възнаградителна лихва в размер на 40.15 % годишно, е нищожна като противоречаща на добрите нрави. Няма пречка страните по договор да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера на законната лихва, но максималният размер на договорната лихва (била тя възнаградителна или за забава) е ограничен винаги от чл. 9 ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг и пр. В съдебната практика (решение № 378 от 18.05.2006 г. по гр. д. № 315/2005 г., II ГО на ВКС, решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г. , II ГО на ВКС, определение № 901 от 10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г. , IV ГО на ВКС) се приема, че противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити – двукратния размер. В случая уговорената възнаградителна лихва надвишава четирикратния размер на законната лихва към датата на сключване на договора. С така уговореното възнаграждение се създава значително неравновесие между престациите, които си дължат страните. Действително, възможно е по-неблагонадеждният финансов профил на един тип кредитополучатели да обуславя и по-висок риск вземането да не бъде издължено съобразно уговореното, което обосновава дължимото възнаграждение да бъде по-високо. От друга страна кредиторът, като търговец, извършващ по занятие дейност по отпускане на заеми, не следва необосновано да прехвърля риска от неплатежоспособност на кредитополучателя преимуществено върху последния, завишавайки цената на кредитиране с цел да компенсира евентуалните загуби от пълно или частично неиздължаване. Неизпълнението от страна на потребителя е нормален стопански риск за дейността на кредитора, който следва да бъде ограничен 6 чрез предварително извършената при отпускане на кредита оценка за финансовото състояние на потребителя. Тъй като не отговаря на изискването за добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения и води до значително неравновесие между правата и задълженията на насрещните страни по правоотношението, във вреда на потребителя, като е породила задължение в обем, нарушаващ принципа за недопускане на неоснователно обогатяване и като краен резултат - водещ до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, клаузата за възнаградителна лихва е нищожна, поради което и валидно задължение за плащането на такава по процесния договор за кредит не е възникнало.