Решение № 79 от 19.04.2021, Окръжен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 79 гр. Русе , 19.04.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ТРЕТИ СЪСТАВ в публично заседание на тридесети март, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Мария Велкова

Галина Магардичиян

Боян Войков при участието на секретаря Ева Димитрова като разгледа докладваното от Галина Магардичиян Въззивно гражданско дело № 20214500500137 по описа за 2021 година

Производството е по чл.258 и сл.ГПК.

М. С. Д. обжалва Решение № 260635 от 29.12.2020г, постановено по гр.д.

№ 2667/20 по описа на РРС, с което е установено по отношение на него, че дължи на Р.Я. сумата от 2000лв , представляваща главница по сключен устен договор за заем от 27.04.2015г, ведно със законната лихва от 04.02.2020г до окончателното й плащане, по издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 617/20 по описа на РРС и е осъдена заплати сумата от 340лв разноски в заповедното производство и 440лв, разноски в настоящото производство. Излага оплаквания за неправилност на съдебното решение като необоснованост, постановено при съществени нарушения на процесуалните правила и неправилно приложение на материалния закон. Иска се отмяна на решението и постановяване на друго, с което искът да се отхвърли. Претендира направените в двете съдебни инстанции разноски.

Въззиваемият Р. А. Я. в писмен отговор счита жалбата за допустима, но неоснователна. Претендира разноските във въззивната инстанция.

Окръжният съд, като взе предвид оплакванията в жалбата, доводите на 1 страните и обсъди събраните по делото доказателства, намира за установено следното:

Предявеният иск е с правно основание чл.422 ГПК за установяване вземането на Р.А. Я. към М.С. Д., за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 270 от 06.02.2020г по ч.гр.д.№ 617/20 по описа на РРС за сумата от 2 000лв-главница по неформален договор за заем от 27.04.2015г, ведно със законната лихва от подаване на заявлението 03.02.2020 до изплащане на сумата, както и 40лв държавна такса и 300лв адвокатско възнаграждение в заповедното производство.

По делото е спорно съществуването на договор за заем между страните.

Ищецът Р.Я. твърди, че на 27.04.2015 е дал заем на ответника М.С. Д. в размер на 2000лв срещу задължението му да го върне в 5-месечен срок. Д. оспорва да е искал и получавал пари в заем от Я.. С оглед разпоредбата на чл.

154,ал.1 ГПК в тежест на ищеца е установи при условията на пълно и главно доказване сключването на договора за заем межсу страните и неговите елементи- сума, предаването й на заемателя и уговореният срок за връщането й.

По делото са събрани две групи гласни доказателства. Според св.М.Л.Е. и св. С.Я. Я. през пролетта преди 4-5 години, според св.Е.-края на м.март, началото на м.април, те били пред дома на Р.Я., за да подготвят трактора му за посевите, дошъл ответника М. Д.. Викнал ищеца и св.Я. го викнал. Пред дома на Р.Я. двамата разговаряли като свидетелите, които били на около 10 метра разстроение от тях, чули, че Д. искал пари в заем от Я..Св. С. Я. чул, че иска 2000лв. Тогава ищеца Р.Я. влязъл в къщата и се върнал с пари, които броил на улицата и ги дал на Д.. Свидетелите не знаят каква сума е предал на Д., но после Я. им казал, че му е дал 2000лв. Според св.Е. се договорили, че Д. ще ги върне след около 2-3 месеца, а според св. Я. след около 5-6 месеца.

От всички събрани по делото доказателства се установя,че ответника Д. живее в Германия от години, но всяка година се връща в България. Според св.Р.Б. Д.а-съпруга на ответника и св.Г.С.Н. през 2015г Д. си дошъл през м.октомври и не е бил в България през м.април 2015г. Св.Д.а установява, че през м.12.2014г съпруга й се разболял в Германия където бил в болница до 11.02.2015г, след което ходел на физиотерапия цяла година в Германия и бил 2 на инвалидна количка, поради което си дошли в България едва през м.10.15, въпреки че всяка година юли или юли се връщат в България. Св.Н. също установява, че Д. и съпругата му през октомври –десети месец се върнали в България, но според нея когато са били на село е било пролетно време. Тогава му правили и ритуал за здраве. Според св. Н. от 2012г Д. и съпругата му не са си идвали в селото, а твърди, че знае кога се връщат и заминават за чужбина.

Правилно първоинстанционният съд е ценил показанията на св.Е. и св.Я., тъй като двамата установяват, че са присъствали на договорките между страните и са видяли, че Р. Я. дава пари на М. Д., които последният е поискал в заем. Действително свидетелите не сочат дата , но и двамата заявяват, че това е през пролеттта-април преди 4-5 години, което кореспондира с твърденията на ищеца, че заемът е даден на 27.04.2015г. Неоснователно е възражението в жалбата, че съдът не е обсъдил правилно техните показания.

Обратното, подробно в решението са анализирани всички гласни доказателства по делото. Показанията на св. Е. и св.Я. са достатъчно конкретни и кореспондират едни с други, не е доказано, че същите са заинтересовани и показанията им не следва да се ценят. Обстоятелството, че същите са подготвяли технически трактора на ищеца, не ги прави негови работници. Това не е доказано в процеса по никакъв начин. Такова твърдение се прави едва във въззивната жалба.

Правилно съдът не е ценил на св.Н., тъй като са противоречиви. Св.Н. твърди,че ответника се е върнал в България през м.10.2015, но в същото време заявява, че е било пролетно време. Твърди, че от 2012 ответникът не се е връщал в селото и че зная кога той си идва и заминава за чужбина, което е в явно противоречие с останалите гласни доказателства-дори и тези на съпругата на ответника, че всяка година се връщат в България. В този смисъл показанията на св.Д.а, която е съпруга на ответника, относно факта кога съпругът й през 2015 е бил в България, не следва да се ценят. Показанията на тази свидетелкта следва да се ценят през призмата на чл.172 ГПК, тъй като същата като съпруга та ответника е заинтересована от спора. Показанията й противоречат на останалите гласни доказателства-св.Е. и св.Я..

Неоснователно е възражението във въззивната жалба, че тези свидетели били заинтересовани, тъй като това не е установено в процеса. Събраните по делото писмени доказателства също не могат да мотивират съда, че през 3 м.април 2015г ответника е бил в Германия. От медицинските документи той е бил в болница в Германия от 24.12.2014 до 12.01.2015г, след което е бил преместен за рехабилитация. Липсват обаче каквито и да било документи, установяващи до кога е продължило това лечение- при твърдения от св.Д.а, че това е продължило една година в Германия. Няма медицински докуементи какво е било състоянието на Д. към м.април 2015г, както и че и към този момент той се е придвижвал с инвалидна количка и не е могъл да пътува до България. Обстоятелството, че едва през м.октомври 2015г ответника е преглеждан в България, тогава са му правени изследвания и се е явил на комисия пред ТЕЛК, не води автоматично до извода, че през м.април 2015г не е бил в България. По отношение на това възражение правилно първоинстанционният съд е приел, че не е наведено в отговора, а едва след изготвяне на проекто –доклада и отхвърляне на доказателствените искания на ответника. Следва да се отбележи, че в първото по делото заседание след доклада по делото страните могат да правят доказателствени искания, възражениета си по спора обаче ответникът следва да направи в отговора на исковата молба. След доклада по делото същият не може да навежда нови възражения.

Възражението в жалбата, че съдът не е преценил, че ако заемът е даден преди 4-5 години, както твърдят свидетелите на ищеца, то вземането е погасено по давност, е неоснователно. Преценка дали вземането на ищеца е погасено по давност не се извършва от съда служебно, а е необходимо да има изрично възражение от ответника за това. /чл.120 ЗЗД/ Видно от съдържанието на отговора на М. Д., такова възражение не е направено, поради което съдът служебно не може да се произнася по този въпрос.

Предвид изложеното съдът намира, че постановеното от първоинстанционният съд решение, с което е признал за установено, че М. Д. дължи на Р.Я. сумата от 2000лв дадена в заем , за която е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№617/20 по описа на РРС,ведно с сумите за разноски в заповедното производство.

В тежест на жалбоподателя са направените от въззиваемия разноски по делото във въззивната инстанция в размер на 400лв,представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.

4

Мотивиран така, окръжният съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260635 от 29.12.2020, постановено по гр.д.0 2667/20 по описа на РРС.

ОСЪЖДА М. С. Д., ЕГН ********** със съд.адрес –гр.Разград, ул.”*** чрез адв.Е.С. да плати на Р. А. Я., ЕГН ********** от с.Кошарна, общинаСливо поле, обл.Русе, ул.”*** сумата от 400лв, представляваща разноски във въззивната инстанция.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5