Решение № 1941 от 24.04.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1941 гр. Пловдив, 24.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Надежда Г. Славчева - Андонова при участието на секретаря Петя Д. Мутафчиева като разгледа докладваното от Надежда Г. Славчева - Андонова Гражданско дело № 20255330114217 по описа за 2025 година

Предявен е установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, вр. чл.19, ал.4, вр. ал.5 ЗПК и чл.26, ал.1 ЗЗД.

В исковата молба от К. А. Т. срещу „Стик – Кредит” АД и уточняваща молба от 26.09.2025 г. се твърди, че на 13.06.2020 г. между страните бил сключен от разстояние договор за кредит, по силата на който ответното дружество предоставило на ищеца заемни средства в размер на 450 лв., при фиксиран лихвен процент от 36,00 % и годишен процент на разходите от 42,58 %. Съгласно посочения договор, заемът следвало да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчителство на физическо лице, одобрено от дружеството, в срок до края на деня, следващ деня на сключване на договора. При неизпълнение на това задължение ищецът дължал неустойка в размер на 900 лв., която се заплащала заедно със следващата погасителна вноска по кредита, съобразно погасителния план. Ищецът поддържа, че е усвоил изцяло заемния ресурс, но не дължи плащане на неустойка. Твърди, че същата излизала извън присъщите за неустойката функции предвид нейния размер, краткия срок за предоставяне на обезпечение и обичайната практика за добросъвестно договаряне при договорите за кредит. Счита, че неустойката била договорена в нарушение на принципа за спазване на добрите нрави, доколкото било предвидено, че същата се кумулира към погасителните вноски и води до скрито оскъпяване на кредита. Сочи се, че доколкото неустойката се явявала източник на скрита печалба за кредитора и не била включена при изчисляване на ГПР, то последният не съответствал на действително приложения такъв в отношенията между страните. Предвид изложеното е направено искане 1 да бъде прогласена нищожността на клаузата на чл. 24 от процесния договор за кредит, предвиждаща заплащане на неустойка при неизпълнение от страна на потребителя да предостави посоченото в договора обезпечение. Претендирани са разноски.

В законоустановения едномесечен срок по чл. 131 ГПК по делото е постъпил писмен отговор от ответника, с който счита предявения установителен иск за недопустим поради липса на правен интерес за ищеца от неговото предявяване. Посочва се, че процесният договор за кредит не бил действащ между страните, като задълженията по него били напълно погасени. Направено е искане за прекратяване на производството по делото.

Изложени са съображения и за неоснователност на предявения иск, с който се претендира да бъде прогласена нищожността на клаузата от договора за кредит, предвиждаща задължение за кредитополучателя за заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение.

Твърди се, че процесният договор бил сключен съобразно законоустановените изисквания.

Комуникацията между страните при сключване на договора се провеждала електронно, като ищецът кандидатствал за отпускане на заема и предоставил на кредитора своите лични данни, както и параметри на желания заем чрез попълване на форма/формуляр за кандидатстване. По този начин ищецът обективирал волята си да сключи договор за паричен заем с ответното дружество. След подаване на заявката на потребителя се предоставяла възможност да изтегли проект на договора, като на електронната поща на лицето били изпратени Общи условия и Стандартен европейски формуляр, съдържащ цялата преддоговорна информация. По този начин клиентът бил запознат предварително с всички условия и се съгласил с тях. Оспорват се твърденията в исковата молба за наличие на нищожни клаузи в договора за кредит. Ответната страна поддържа, че в случая били спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, както и на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Сочи се, че уговорената между страните неустойка не е и не следва да бъде включвана при изчисляване на ГПР по договора. Неустойката била свободно договорена между страните като плащане, в случай че кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане след сключване на договора. Предвид това, изначално било невъзможно неустойката да бъде включена в ГПР. В настоящия случай неустойката била дължима от потребителя поради неспазване на конкретно задължение по договора, а начинът на начисляването й и периодът, за който се дължи, били ясно описани в договора. Сочи се, че още към момента на сключване на договора ищецът бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитора, при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им. Това било постигнато с индивидуално уговорени параметри на договора, с които потребителят бил наясно предварително, като имал и възможността да се откаже от договора. Гореизложеното обосновавало действителност на клаузата за неустойка, с която не се нарушавала или заобикаляла разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Сочи се, че условията за предоставяне на обезпечение били напълно изпълними, разумни и адекватни на икономическата обстановка в страната и не би следвало да представляват трудност за кредитополучателя. Сключването на четиринадесет договора за кредит, в които се съдържала уговорка за заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение, оборвало твърденията на ищеца за недобросъвестност от страна на ответника, за противоречие на клаузата с добрите нрави и 2 неравнопоставеност на страните. Направено е искане за отхвърляне на предявения иск.

Претендирани са разноски.

Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните по вътрешно убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:

Представен е по делото договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № *** от 13.06.2020г., сключен между страните, по силата на който дружеството в качеството си на кредитор се е задължило да предостави на потребителя потребителски кредит под формата на паричен заем съгласно условията на договора. Представен е Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити, както и Общи условия на договора за потребителски кредит от разстояние, уреждащи отношенията между дружеството и потребителите.

При така възприетата фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:

По делото не се спори, че на 13.06.2020 г. между страните е сключен договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № ***, по силата на който „Стик-Кредит“ АД е предоставило на *** сумата в размер на 1 200 лв., със срок за погасяване 8 месеца, с падеж на първа погасителна вноска 08.12.2024г. и падеж на последна погасителна вноска 08.07.2025г.

Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална компетентност, а ответникът е предоставил кредита в рамките на своята търговска дейност, т. е. страните по договора за кредит имат качеството съответно на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.

Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция. Предвид неравнопоставеното положение между страните по правоотношението ЗПК предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху действителността на облигационното правоотношение – глава Шеста на ЗПК. Всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна – чл. 21, ал. 1 ЗПК.

В договора е уговорена и клауза за неустойка – чл. 24, ал. 1, за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, която неустойка е в размер на 0,9 % от стойността на усвоената сума за всеки ден, през който не е предоставено обезпечение. В ал.1 на чл.13 от договора е предвидено, че потребителят следва в срок до 3 дни от сключване на договора да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по чл.138 и сл. ЗЗД в полза на кредитора, с което третото лице се задължава да отговаря за изпълнението на всички задължения на потребителя по договора, включително за погасяване на главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и др.; да предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на кредитора всички задължения на потребителя по договора в срок от един работен ден, считано от датата на която банката е получила писмено искане от страна на кредитора за заплащане на тези задължения. Срокът на валидност на банковата гаранция трябва да бъде най-малко 30 дни след падежа на последната вноска. Третото лице, както и банковата гаранция трябва да отговарят на изискванията, посочени в ОУ и се одобрява от 3 кредитора. Одобрението се извършва единствено по преценка на кредитора. Според чл.20, ал.1 от Общите условия поръчител може да е дееспособно физическо лице, навършило 21 години, български гражданин, с постоянно местоживеене в България, с непрекъснати осигурителни права, което полага труд по безсрочен договор и не е в период на предизвестие за прекратяване на трудово/служебно правоотношение към датата на подаване на заявката за кредит, както и други изисквания във връзка с кредитната история на поръчителя.

Уговорената в чл. 24, ал. 1 от договора за кредит № *** от 13.06.2020г. неустойка действително излиза извън присъщите й функции, което личи от предвидените в договора кратък срок за предоставяне на обезпечението – до три дни след сключването на договора и многобройни изисквания към евентуалните поръчители. Налага се изводът, че целта на посочената договорна клауза не е да гарантира предоставянето на обезпечение за изпълнението на основното задължение на кредитополучателя по договора за кредит – да върне получената сума в уговорения срок, и да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да доведе до допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, т.е. явява се скрита възнаградителна лихва. В случай, че кредиторът е искал реално да получи обезпечение на вземането си под формата на поръчителство, то той е могъл да сключи договора след като длъжникът осигури поръчителя, или пък, поради евентуалния висок риск от неудовлетворяване на вземането, изобщо да не сключва договор. Изводът, че така уговорената неустойката представлява скрита добавка към възнаградителна лихва, се подкрепя и от начина на изплащане на вземането за неустойка, а именно разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска. С оглед на тези съображения, съдът приема, че така уговорена неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, което прави клаузата, предвиждаща нейното заплащане, нищожна поради противоречие с добрите нрави. В този смисъл са и разясненията по т. 3 от ТР № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Поради това съдът намира, че установителният иск е основателен и следва да бъде уважен.

При този изход на делото, на ищцовата страна следва да се присъдят направените по делото разноски в размер на 25.56 евро заплатена държавна такса. По делото ищецът се е представлявал от адв. Е. И., която е поискала присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ЗА. Представен е договор за правна помощ и съдействие, съгласно който на ищеца е предоставена безплатна правна помощ по реда на чл.38, ал.1, т.3 ЗА. Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 /постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд/, установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. В случая делото не представлява фактическа и правна сложност, проведено е едно съдебно заседание, като в производството са събирани само писмени доказателства, предвид което съдът намира, че справедливият размер на дължимия адвокатски хонорар, който следва да се определи за адв. И. за оказана правна защита и съдействие на ищеца възлиза на сумата от 153.39 евро, с включен ДДС.