Определение № 10314 от 12.05.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 10314 гр. София, 12.05.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-VI-Е, в закрито заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Нели Алексиева

Членове:

Елена Св. Шипковенска

Валерия Р. Диева като разгледа докладваното от Валерия Р. Диева Въззивно частно гражданско дело № 20261100503920 по описа за 2026 година

Производството е по чл. 274 и сл. вр. чл. 248, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна жалба с вх. на СРС № 71352/06.03.2026 г., подадена от И. В. В., ЕГН **********, с постоянен адрес в гр. София, ул. ****, чрез адв. В. Б., определение № 7081 от 19.02.2026 г. по гр. д. № 69268/2024 г. по описа на Софийски районен съд, 35 състав, с което съдът на основание чл. 248 ГПК е изменил постановеното по делото Решение № 16406/02.09.2025 г. в частта за разноските и е постановил намаляване на присъдените в полза на И. В. В. разноски от сумата в размер на 550 лева на сумата в размер на 183,34 лева (с равностойност в евро 93,74 евро)

В жалбата се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение.

Ищецът намира, че ответникът е дал повод за завеждане на делото, поради което разноските по исковете по чл. 55 ЗЗД следва да се възложат в тежест на ответника.

Посочва, че заплатеното от него възнаграждение за адвокат не е прекомерно и неправилно районният съд го е намалил. Иска отмяна на обжалваното определение и присъждане на ищеца на разноски за адвокатско възнаграждение в пълния претендиран размер.

Ответникът по частната жалба „Макроадванс“ АД оспорва жалбата. Счита за правилен извода на районния съд, че не е дал повод за иницииране на съдебното производство по исковете по чл. 55 ЗЗД, тъй като преди завеждане на делото не били информирани, че ищецът имал каквито и да е претенции спрямо „Макроадванс“ АД.

Намира редуцирания размер на разноските за адвокатско възнаграждение на ищеца в размер на 133,34 лв. в обжалвания акт за правилен. Ето защо моли частната жалба да бъде оставена без уважение.

Софийски градски съд, след като обсъди доводите на страните и данните по делото, намира следното:

Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, поради което се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество, частната жалба е частично основателна.

Съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК при уважаване на иска ищецът има право на 1 направените разноски, в това число и заплатеното възнаграждение за един адвокат. По аргумент на противното от чл. 78, ал. 2 ГПК ищецът има право на разноски и при отхвърляне на иска, ако ответникът не е признал иска или с поведението си е дал повод за завеждане на делото. При направено възражение от ответната страна за прекомерност на размера на адвокатското възнаграждение по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът следва да прецени дали заплатеното адвокатско възнаграждение е прекомерно с оглед на фактическата и правна сложност на делото, като прецени вида и премета на делото, материалния интерес, количеството и качеството на извършените от адвоката действия.

След постановеното решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С–438/22 съдът не е обвързан императивно с фиксираните в Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (загл. изм. - ДВ, бр. 14 от 2025 г.). Съгласно решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. Посочено е, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“. Изложени са мотиви, че цената на услуга, която е определена в споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да се счита за реална пазарна цена, като съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара, представлява сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, и е пречка за прилагането на реални пазарни цени. Изрично е посочено, че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, като предвидените в посочената наредба минимални размери, и когато отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. По изложените съображения, СЕС е постановил, че национална правна уредба, съгласно която адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл.

101, пар. 1 ДФЕС, като при наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл. 101, пар. 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.

В случая производството пред районния съд е образувано по подадена от ищеца И. В. В., чрез адв. В. Б., срещу ответника „Макроадванс“ АД искова молба, с което са предявени искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за прогласяване на сключения между страните договор за потребителски кредит № 167123/18.05.2022 г. и за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумите, както следва – сумата в размер на 38,70 лв. – платена възнаградителна лихва по нищожен договор за кредит и сумата в размер на 162 лв. – неустойка за непредоставяне на обезпечение.

С отговора на исковата молба ответникът е признал исковете и е представил доказателство за заплащане на претендираните суми – л. 38, дело СРС.

2

С Решението рег. № 16406 от 02.09.2025 г. искът по чл. 26, ал. 1 ЗЗД е уважен, а предявените искове по чл. 55, ал. 1 ЗЗД са отхвърлени, поради направеното в хода на процеса плащане. С решението съдът е осъдил ответника да заплати на ищеца сторените по делото разноски в размер на 550 лв. за държавна такса и адвокатско възнаграждение, като е приел, че с поведението си ответникът е дал повод за завеждане на делото и е намалил на основание чл. 78, ал. 5 ГПК размера на претендираното адвокатско възнаграждение от 1800 лв. на 400 лв.

По делото са постъпили молби по чл. 248 ГПК от ищеца и от ответника за изменение на решението в частта за разноските, като ищецът е останал недоволен от намаляване на претендираното от него адвокатско възнаграждение на основание чл.

78, ал. 5 ГПК, а ответникът е поддържал, че с поведението си не е дал повод за завеждане на иска на основание чл. 78, ал. 2 ГПК, евентуално, че адвокатското възнаграждение следва да бъде присъдено в размер под минималния по Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа по подробно изложените в молбата съображения.

По отношение на отговорността за разноски спорен е въпросът дали с поведението си ответникът е станал повод за завеждане на делото.

Повод за завеждане на делото следва да се търси в извънпроцесуалното поведение на ответника преди завеждане на делото, например – дали оспорва претенцията на ищеца, дали заплаща дължимите суми, чиято изискуемост е настъпила.

Съгласно т. 7 ППВС 1/1979 г. изискуемостта на вземането по иска по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД настъпва с получаването на престацията без основание – в случай въз основа на нищожен договор. Следователно процесните вземания по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД стават изискуеми с получаването им от ответника въз основа на сключения с ищеца нищожен договор за потребителски кредит, в които самият ответник съзнателното (предвид направеното признание на иска) включване множество неравноправни клаузи. Преди завеждане на делото ответникът не е заплатил на ищеца процесните изискуеми задължения, поради което става повод за завеждане на делото. Съображенията, че ищецът не е поканил ответника да заплати суми по предявения иск по чл. 55, ал.1, предл. първо ЗЗД преди подаване на исковата молба, биха имали отношение за изпадането на ответника в забава за плащане на това задължение и за основателността на аксесорното вземане по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Те обаче са неотносими към изискуемостта главното вземане. След като вземането на ищеца е изискуемо, то за последния не съществува задължение да кани ответника да му върне полученото без основание преди да предяви иска си пред съда.

Наред с това следва да се посочи, че прилагането на разпоредбата на чл. 78, ал.

2 ГПК, с което се цели освобождаване на ответника от отговорността за разноски, би довело до ограничаване на ефективния съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на клаузите в потребителски договори. Такова тълкуване е несъвместимо с принципите на ефективност и равностойност, залегнали в практиката на Съда на Европейския съюз. Осъществявайки своето право да се освободи от неравноправни или нищожни клаузи в сключения с ответника потребителски договор, ищецът не може да бъде задължаван да доказва наличие или липса на извънпроцесуални действия от страна на ответника, за да придобие право на разноски по делото. Правото на потребителя да търси съдебна защита срещу неравноправни клаузи включва и процесуалната гаранция разноските по производството да не възпрепятстват достъпа му до правосъдие. В обобщение се приема, че в случаите, когато искът за обявяване на нищожност на клаузи в потребителски договор е уважен, 3 разноските следва да бъдат възложени в тежест на ответника, независимо от приложението на чл. 78, ал. 2 ГПК, с оглед осигуряване на ефективна съдебна защита на потребителя – в този смисъл изрично Определение № 50466 от 30.11.2022 г. по ч.т.д. № 2049/2022 г. на ВКС, I т.о.

Ето защо с оглед изхода на делото право на разноски и по трите иска има ищецът. Той доказва направата на такива в размер на 1800 лв. за платено адвокатско възнаграждение и заплатена държавна такса в размер на 150 лв.

Предвид направеното възражение от ответника в исковото производство за прекомерност на адвокатското възнаграждение, поддържано и в молбата по чл. 248 ГПК, съдът следва да се произнесе и по този въпрос.

Съгласно горепосоченото решение С-438/22 г. на СЕС и съдебната практика на ВКС, обективирана в определение № 1001 от 06.03.2024 г. по ч. гр. д. № 553/2024 г. на ВКС, III г. о., определение 1183 от 14.03.2024 г. по ч. гр. д. № 2605/2023 г. на ВКС, III г. о., определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г., на ВКС, I т. о., и мн. др., при произнасяне по искане по чл. 78, ал. 5 ГПК за намаляване на адвокатско възнаграждение поради прекомерност, или по искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв., съдът не е обвързан от приетите в Наредбата минимални размери, които могат да служат само като ориентир за съда при определяне на дължимото адвокатско възнаграждение. Националният съд следва да остави неприложена тази национална правна уредба, която противоречи на норма от правото на ЕС, конкретно на чл. 101 ДФЕС. По изложените съображения в случая не може да се определи следващият се размер на адвокатското възнаграждение съгласно посочената наредба.

От значение при преценка основателността на възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК са следните критерии: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и фактическата и правна сложност на делото. В конкретния случай при съобразяване на ниския материален интерес на делото, видът на процесуалните действия, които са извършени, обстоятелството, че ответникът е не е оспорил исковете и е платил исковите суми, по делото не са извършвани никакви допълнителни процесуални действия от страна на процесуалния представител на ищеца, липсата на отличителност на спора от други подобни спорове, настоящият въззивен състав намира, че възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК е основателно и претендираното адвокатско възнаграждение следва да бъде намалено до размера от 300 лв. (с еврова равностойност на тази сума 153,39 евро). Този размер съдът намира, че отговаря адекватно на фактическата и правна сложност на делото и на осъществения обем защита пред първата инстанция.