Решение № 595 от 04.07.2024, Окръжен съд - Бургас

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 595 гр. Бургас, 03.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мариана Г. Карастанчева

Членове:

Пламена К. Георгиева Върбанова

Тихомир Р. Рачев при участието на секретаря Ани Р. Цветанова като разгледа докладваното от Пламена К. Георгиева Върбанова Въззивно гражданско дело № 20242100500695 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 ГПК и сл. и е образувано по въззивна жалба с вх. № 1484/29.03.2024г. на ЦРС, предявена от Десислав Веселинов Михайлов, АК [1]ПЛОВДИВ, е адрес на кантора и съдебен адресат: гр.Пловдив, ***, ет.З, ап..Б., тел.

***, в качеството му на пълномощник на И. А. А. с ЕГН ********** с постоянен адрес: гр. Ц.,ул.“Г.“№ *, против Решение № 28/13.03.2024г. постановено по гр.д. № 282/2023г. по описа на PC Царево в частта, с което е уважен искът за сумата от 72.90 лева, представляваща възнаградителна лихва.

Във въззивната жалба се сочи, че в тази му част решението е неправилно и незаконосъобразно. На първо място изтъква, че ЦРС неправилно приел, че Договор за кредит № 502489 отговаря на всички изисквания на чл.22 от ЗПК. В тази насока изтъква съображения за това, че от процесният договор не ставало ясно какво се включва в общите разходи за потребители, настоящи или бъдещи. доколкото е предвидена дължимост и на възнаграждение за неустойка;не било ясно по какъв начин е формиран ГПР, неясни били както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема. След като кредиторът при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс задава допълнителни компоненти,които го оскъпяват, следва по разбираем за потребителя начин да посочи какво точно е включено в тях. На второ място процесният договор бил недействителен поради заобикаляне на разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК, както и поради неправилно приложен ГПР на основание чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК.С предвиждането за заплащане на сумата за неустойка се заобикаляла и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК.Намира,че събирането на такива разходи е част от дейността по управление на кредита и следва да са включени в годишния процент на разходите, като цитира чл.19,ал.4 от ЗПК и § 1. точка 1 от ЗПК. Поради невключване на уговорките за заплащане на разходи по неустойката в размера на ГПР намира, че процесният договор не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Цитира чл. 26, ал. 4 от ЗЗД,съгласно която разпоредба нищожността на отделни части не влече нищожност на 1 договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В случая обаче не била налице нито една от тези две хипотези - нищожната клауза на процесния договор за кредит относно определянето на ГПР да бъде заместени по право от повелителни норми на закона, или че договорът за потребителски кредит би бил сключен и ако в него не е включена клаузата определяща ГПР, тъй като ГПР е въведено като изрично изискване в чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК. По тази причина нормата на чл.26,ал.4 ЗЗД не била приложима и нищожността на посочената по-горе клауза на процесния договор обуславяла недействителността на целия договор; освен това следвало да се вземе предвид и разпоредбата на чл.22 ЗПК, която била приложима за процесното договорно правоотношение.Моли отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и отхвърляне на иска; моли за разноските по делото.

В срока по чл.263,ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор с вх.№ 2086/07.05.2024г. от „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД. ЕИК 202255877. със седалище и адрес на управление в го. София 1407, район „Лозенец”, ***, бл.Парк Лейн Офис Център, ет. 8, представлявано от изпълнителния директор Светослав Ангелов чрез процесуалния представител адв. Виктория Бажлекова-Кръстева, която заявява становище за неоснователност на въззивната жалба.Намира, че не е налице законова норма, която да определя, че възнаградителната лихва не трябва да надхвърля трикратният размер на законната лихва. Единственото законово ограничение било установено в чл. 19, ал. 4 от ЗПК,което в процесния договор било спазено. Сочи, че практиката на съдилищата за обявяване на недействителни съглашения за възнаградителна лихва и ГПР, която надвишава 3 пъти законната такава за просрочени задължения, била преустановена с приемането на новата алинея 4 на чл. 19 от ЗПК, която увеличава размера на 5 пъти, който се явява по-[1]адекватен. Тъй като възнаградителната лихва не надвишавала в случая 5- кратния размер на законната лихва за просрочени плащания,следователно клаузата не била недействителна. Сочи, че съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК било допустимо възнаградителната лихва дори да е 5 пъти по-голяма от законната лихва, ако е единственият разход по кредита.

В процесния договор единственият разход, който формирал ГПР е договорката лихва, доколкото не са предвидени други в самия договор. С оглед изложеното, предвидения в договора лихвен процент не противоречал на предвидения в закона максимум по чл. 19, ал.

4 ЗПК. В случая уговорената възнаградителна лихва не противоречала на добрите нрави, до който извод се стига след преценка на конкретните данни по случая: срока на договора, размерът на кредита, размера на възнаградителната лихва спрямо размера на кредита и рискът от сделката, който носим, с оглед факта, че като небанкова финансова институция въззиваемото дружество се издържа от собствената си печалба, както и автономията на волята и факта, че кредитът не е обезпечен. На следващо място намира за неоснователни аргументите на въззивника, че уговорената неустойка в процесния договор следвало да се кумулира с договорната лихва по договора за кредит и по този начин се надхвърляло ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, за което изтъква съображения.Въззиваемият твърди, че разпоредбата на чл.11, ал. 1, т. 10 от ЗПК не предвижда в договора за потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи, включвани в ГПР,а единствено да се посочат допусканията, използвани при изчисляване на ГПР. Терминът „допускания“ се използвал в смисъл на предвиждания за бъдещето, а не в смисъл на разходи, част от ГПР.Сочи, че тези допускания или предвиждания са изчерпателно изброени в чл.19 от Директива 2008/48 на Европейския Парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити и в издадения в нейно изпълнение ЗПК, по-точно в точка 3 от Приложение № 1 към чл.19, ал.2 от ЗПК. Изтъква, че допусканията се делят на две групи: първата група са базови допускания (чл.19, т.З и т.4 от Директива 2008/48 и т. 3 букви "а" и "б" Приложение № 1 към ЗПК) и допълнителни допускания (чл.19, т.5 от Директива 2008/48 и т. 3 букви - в, г, д, е, ж, з, и, к, л, м към ЗПК).Първата група допускания биха имали значение за всеки вид потребителски кредит, докато допълнителните допускания касаят определени видове кредити, като револвиращ кредит, овърдрафт или договор за кредит с неопределен срок, чиято легална дефиниция е дадена в буква "ж" на приложение № 1 към 2 чл. 19, ал. 2 ЗПК. При посочените в тази разпоредба кредити, за да може да се изчисли и посочи един точен процент на ГПР при сключване на договора, се налага да се правят допускания за бъдещето, за да се изчисли ГПР като една - единствена ставка с точност поне един знак след десетичната запетая (т.2, б. V от Приложение № 1 към ЗПК), което е детайлно разяснено в решение на СЕС С-290/19г. Сочи, че в настоящия случай било приложимо единствено първото базово допускане по т. 3, буква "а “ на приложение № 1, а именно: да се допусне, че договорът ще е валиден за срока, за който е бил сключен, и кредиторът и потребителят ще изпълняват своите задължения в съответствие с условията и сроковете по договора. Второто базово допускане касаело уговорени променливи лихвени проценти, а в процесния договор лихвеният процент е фиксиран и подобни допускания са неприложими. Допълнителните допускания също не са приложими, защото касаят хипотези на горепосочените видове потребителски кредити, какъвто настоящият не е. По така изложените съображения счита, че при сключване на договора за кредит не е допуснато нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Изтъква, че в договора ясно и недвусмислено било посочено с фиксирани, неподлежащи на промяна суми, какъв заем се отпуска, при каква възнаградителна лихва, каква неустойка, за какво и в какъв размер, които формират и общо дължимата сума по кредита. Моли за потвърждаване на първоинстанционното решение.

Никоя от страните не заявява доказателствени искания.

Производството е с правно основание чл.79,вр.чл.240 и чл.86 от ЗЗД.

Обжалваното решение е валидно и процесуално допустимо.

Бургаският окръжен съд, след преценка на събраните по делото доказателства и като съобрази закона, намира за установено следното:

Производството по делото пред Районен съд- Царево е образувано по постъпила искова молба от „Ай Ти Еф Груп“ АД, чрез процесуалния представител адв. Серж Узунян, срещу И. А. А., ЕГН **********, с която се иска от съда, да постанови решение, с което да осъди ответницата да заплати на ищеца следните суми съгласно сключения помежду им Договор за кредит № 502489 и приложимите към този договор за кредит Погасителен план, Приложение и Общи условия: главница в размер на 600,00 лева, ведно със законната лихва за забава от датата на подаване до районния съд на насрещната искова молба-[1]22.06.2023 год. до окончателното плащане на задължението; възнаградителна лихва в размер на 72.90 лева за периода от 15.09.2022 г. до 14.03.2023 г. , както и присъждане в полза на ищеца на сторените по делото разноски.

В исковата молба се твърди, че на 14.09.2022 г. между ищеца, в качеството си на кредитодател и ответника, в качеството на кредитополучател, бил сключен Договор за кредит № 502489, като в изпълнение на задължението по договора за кредит, на дата 14.09.2022 г., кредитодателят е превел сумата по кредита чрез системата „ePay.bg“ на „Изипей“ АД, тъй като ответницата е посочила, че желае да получи заема чрез системата „ePay.bg“ на „Изипей“ АД, която представлява електронна система за разплащания. Сочи се, че след одобряване на кредита, кредитополучателят е получил от ищеца паричен заем в размер на 600 лева, като се е задължил да заплаща редовно, изцяло и в срок погасителните вноски. Кредитополучателят се е съгласил да погаси кредита си със шест вноски, като общият срок за погасяване на кредита е от 15.09.2022 г. до 14.03.2023 г. и при условията, договорени между страните. В изпълнение на задължението по договора за кредит, кредитодателят е предоставил сумата по кредита чрез системата на „Изипей“ АД. Сочи се, че дължимата и непогасена част от главницата по процесния договор за кредит е в размер на 600,00 лева, а дължимата на кредитодателя лихва за ползване на кредита е в размер на 72.90 лева, начислена за периода от 15.09.2022 г. до 14.03.2023 г.

С отговора на исковата молба, ответната страна оспорва предявените искове. Излагат се твърдения, че в процесния договор е налице неравноправна клауза. Посочва се, че не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 -12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, поради което и договорът за потребителски кредит е недействителен на основани чл. 22 от ЗПК. Заявява се, че в процесния договор за потребителски кредит е посочен ГПР, както и 3 годишен лихвен процент, но липсват каквито и да е било условия за прилагането му, както и не е посочено дали лихвеният процент е фиксиран за целия срок за кредита, или е променлив. Твърди се, че липсва каквото и да е уточнение относно включените разходи в посочения процент, както и че приложеният погасителен план не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК, тъй като в него липсва задължителната информация по ЗПК.

Сочи се, че е нищожна и клаузата за възнаградителна лихва, както на сочените основания, така и поради противоречие с добрите нрави.

Районният съд е приел, че посоченият в договора ГПР не е съответен на действителния, тъй като в него не са включени разходите, които кредитополучателят заплаща при неизпълнение на задълженията си, в т.ч. лихва и неустойка по договора, поради което същият е недействителен. Съдът е уважил предявените искови претенции за осъждане на ответницата да заплати на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД, сума в размер на 600 лева- главница по договор за кредит №502489, ведно със законната лихва за забава от датата на подаване на насрещната искова молба- 22.06.2023г. до окончателното плащане на задължението, както и сумата от 72.90 лева- възнаградителна лихва за периода от 15.09.2022г. до 14.03.2023г.