Решение № 1087 от 11.03.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1087 гр. Пловдив, 11.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ирена Сл. Аврамова - Смит при участието на секретаря Марияна Б. Натова като разгледа докладваното от Ирена Сл. Аврамова - Смит Гражданско дело № 20245330105106 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от „Първа инвестиционна банка“ АД против А. С. Т., с която е предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 7 541,25 лева като дадена по недействително правоотношение по сключен Договор за банков кредит № ***** г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда /19.03.2024 г./ до окончателното й изплащане.

В исковата молба се твърди, че на 14.05.2013 г. между страните бил сключен Договор за банков кредит № *****, по силата на който ищецът предоставил на ответника сумата в размер от 10 000 лева с краен срок за погасяване на 25.04.2018 г. Посочва се, че дължимата по кредита годишна лихва е както следва: за периода от отпускане на кредита до 25.04.2015 г. - 6,7 %, за периода от 25.04.2015 г. до 25.04.2016 г. - 14,7907 % и за периода от 25.04.2016 г. до крайния срок на договора – базовия лихвен процент на банката увеличен с надбавка от 6 пункта. Отпуснатият кредит бил усвоен от ответника еднократно на 26.04.2013 г. Изтъква се, че в срока на договора ответникът е извършил плащания, с които е погасил частично главница в размер на 1404,67 лева и договорна лихва в размер на 1054,08 лева, като останали дължими 50 вноски с общ размер на просрочена главница от 8595,33 лева и 48 вноски с общ размер на просрочена лихва от 2823,89 лева. За събиране на вземанията си банката инициирала заповедно производство, като било образувано ч. гр. д. № 18840/2018 г. по описа на Районен съд – Пловдив, по което били издадени заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист. По повод подадено от длъжника в срок възражение, ищецът предявил искове на основание чл. 422 ГПК за установяване съществуването на вземанията по издадената заповед за изпълнение, във връзка с което било образувано гр. д. № 10242/2019 г. по 1 описа на Районен съд – Пловдив. В развилите се първоинстанционно и въззивно производства предявените установителни искове били отхвърлени, като била констатирана недействителност на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК на сключения между страните договор за банков кредит. На основание чл. 23 ЗПК ищецът претендира, че ответникът дължи чистата стойност по кредита, с което обосновава правния си интерес от предявяване на настоящата искова претенция. По изложените съображения моли за уважаване на предявения иск и присъждане на сторените по делото разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника А. С.

Т., чрез пълномощник – адв. С. М., в който изразява становище за недопустимост, неоснователност и недоказаност на предявения иск.

Направено е възражение за изтекла погасителна давност на претендираната сума, като се твърди, че доколкото предявеният от банката установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК не е бил уважен, то давността не е била прекъсната съобразно чл. 116, б. „б“ ЗЗД. Претендира се недопустимост на настоящото производство на основание чл. 299, ал. 1 ГПК поради наличието на влязло в сила решение по гр. д. № 10242/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив. По същество се изтъква, че съобразно чл. 23 ЗПК от дължимата чиста стойност на кредита следва да се приспаднат всички извършени плащания. Наведени са доводи за нищожността на клаузата за наказателна лихва по т. 10, раздел II от договора за кредит поради противоречие със закона на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 33, ал. 2 ЗПК. Поддържа се нищожност и на клаузата на чл. 4 от договора и т. 7 от договора поради неравноправност на основание чл. 143 ЗЗП. Направено е възражение за прихващане с извършените от ответника плащания на главница в размер на 1500 лева, договорна лихва – 1020 лева, наказателна лихва – 39 лева и такса за усвояване на кредита – 295 лева. Моли се за прекратяване на производството поради недопустимост и в условията на евентуалност за отхвърляне на предявения иск. Претендират се разноски.

С допълнителна молба ищецът „Първа инвестиционна банка“ АД е взел становище за неоснователност на направеното от ответника възражение за недопустимост на предявения иск. Изложени са съображения, че липсва идентичност между настоящото и производството по гр. д. № 10242/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив, доколкото няма тъждество в отправеното към съда искане. Оспорва се и направеното от ответника възражение за погасяване на вземането по давност с доводи, че недействителността на договора за банков кредит е установена в хода на въззивното производство по обжалване на постановеното решение по гр. д. № 10242/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив, към който момент е била преклудирана възможността за ищеца да измени своето искане.

Съдът, след преценка на доводите на страните и събраните по делото доказателства, на основание чл.235 от ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:

В исковата молба се твърди, че на 14.05.2013 г. между страните бил сключен Договор за банков кредит № *****, по силата на който ищецът предоставил на ответника сумата в размер от 10 000 лева със срок за усвояване до 25.05.2013 г. и краен срок за погасяване на 25.04.2018 г. С договора страните постигнали съгласие, че кредитополучателят ще заплаща годишна лихва в следния размер: за периода от отпускане на кредита до 25.04.2015 г. - 6,7 %, за периода от 25.04.2015 г. до 25.04.2016 г. - 14,7907 % и за периода от 25.04.2016 г. до крайния срок на договора – базовия лихвен процент на банката увеличен с надбавка от 6 пункта. Посочено е, че към датата на сключване на договора ГПР е 11,51 %, а общата дължима сума 2 възлиза на 12 970,70 лева. Представен е погасителен план и общите условия на банката, приложими към договора.

От приложеното по делото ч. гр. д. № 18840/2018 г. по описа на Районен съд Пловдив, II бр. с-в., се установява, че е образувано по подадено от „Първа инвестиционна банка“ АД заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК срещу А. С. Т. за следните суми: 8 595,33 лева – просрочена главница по Договор за банков кредит № ***** г., сключен между страните, 2 823,89 лева – просрочена договорна лихва за периода 25.04.2014 г. – 25.04.2018 г., 5 191,33 лева – просрочена наказателна лихва за периода 13.05.2014 г. – 26.11.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата от постъпване на заявлението в съда – 27.11.2018 г. до окончателното й изплащане. Съдът е уважил подаденото заявление, като е издал заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК № 10572/03.12.2018 г. за посочените суми, както и изпълнителен лист от 04.12.2018 г. Срещу заповедта в срок е постъпило възражение от длъжника, поради което съдът е указал на заявителя да предяви иск за установяване на вземанията си на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК.

По делото е приложено гр. д. № 10242/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив, XII гр. състав, образувано по предявени от „Първа инвестиционна банка“ АД срещу А. С. Т. искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване съществуването на вземанията по издадената заповед за изпълнение. С решение № 262596 от 04.12.2021 г. съдът е уважил частично предявените искове. По повод въззивно обжалване на постановеното решение е образувано в. гр. д. № 469/2022 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, приключило с решение № 952/07.07.2022 г., с което са отхвърлени предявените искове. В мотивите на поставения въззивен съдебен акт е констатирано, че сключеният между страните договор за кредит е недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, но е приета неприложимост на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в производството по предявени по реда на чл. 422 ГПК установителни искове. С определение № 906 от 30.10.2023 г., постановено по гр. д. № 2596/2022 г. на ВКС, не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение.

За изясняване на делото от фактическа страна е допуснатата съдебносчетоводна експертиза, от чието заключение се установява, че размерът на предоставения на ответника кредит е 10 000 лева, като сумата е преведена по банковата му сметка на 14.05.2013 г. и на същата дата е усвоена. Ответникът е извършил плащания по договора в размер на 2 753,75 лева, разпределени, както следва: 1 404,67 лева – главница, 1 015,52 лева – договорна лихва, 295 лева – комисионна за управление на кредита и 38,56 лева – наказателна лихва.

Вещото лице е посочило, че при приспадане от главницата по кредита в размер на 10 000 лева на направените плащания в общ размер на 2 753,75 лева се получава сумата в размер на 7 246,25 лева.

Въз основа на така приетото от фактическа страна, съдът намира по правните аспекти на спора следното:

Предявен е осъдителен иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 23 ЗПК.

По делото не се спори, а и от събраните доказателства се установява, че на 14.05.2013 г. между страните по делото е сключен Договор за банков кредит № ***** за сумата в размер на 10 000 лева със срок за погасяване на 25.04.2018 г. Не е спорно между страните и обстоятелството, че с решение № 952/07.07.2022 г., постановено по в. гр. д. № 469/2022 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, е приета недължимост на вземанията, претендирани от „Първа 3 инвестиционна банка“ АД срещу А. С. Т. на основание сключения договор за банков кредит поради неговата недействителност на основание чл. 22, вр. чл.

11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Поначало настоящият съдебен състав не е обвързан от преюдициалното произнасяне относно недействителността на договора за кредит на основание чл. 22 ЗПК, но е обвързан от формираната сила на пресъдено нещо за недължимост на процесната сума на договорно основание, поради което е налице изначална недължимост, за която намира приложение фактическият състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Съобразно чл. 23 ЗПК, когато договорът за кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. От съдържанието на приобщения договор по кредита, главницата възлиза на сумата в размер на 10 000 лева, а с ъ о б р а з н о заключението на приетата съдебно-счетоводна експертиза ответникът – кредитополучател е извършил плащания по недействителния договор за кредит в общ размер от 2 753,75 лева. При това положение след приспадане на осъщественото плащане в размер от 2 753,75 лева от размера на потребителския кредит от 10 000 лева, оставащата главница възлиза на сума в размер от 7 246,25 лева.

Настоящият съдебен състав намира за основателно направеното от ответника в отговора на исковата молба възражение за изтекла погасителна давност. Съобразно разясненията, дадени в т. 7 от Постановление № 1 от 28.05.1979 г. по гр. д. № 1/79 г. на Пленума на ВС, вземанията, произтичащи от фактическите състави на неоснователното обогатяване се погасяват с изтичане на петгодишната давност по чл. 110 ЗЗД. Предвид обстоятелството, че при първия фактически състав по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, основанието не е налице още при самото извършване на престацията, следва да се приеме, че давността започва да тече от деня на получаването й. В случая от заключението на допуснатата ССчЕ се установи, че сумата по кредита в размер на 10 000 лева е преведена по банковата сметка на ответника и усвоена на 14.05.2013 г. От тази дата е започнал да тече общият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД, който е изтекъл на 14.05.2018 г. Предвид изложеното съдът приема, че вземането на ищеца, претендирано на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на даденото по изначално недействителен договор за кредит, е погасено по давност.

С оглед изложените съображения съдът намира, че предявеният иск е неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен.