Решение № 2197 от 15.04.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2197 гр. София, 15.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на шести февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Хрипсиме Мъгърдичян

Членове:

И.ина Ив. Пъстракова

Цветина Цолова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20231100508123 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 03.11.2022 год., постановено по гр.дело №26309/2021 год. по описа на СРС, ГО, 178 с-в, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „В.“ ООД срещу „С.Х.С.“ ЕООД искове с правно основание чл. 327, ал. 1 ТЗ вр. с чл. 79, ал.

1, предл. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата от 657.38 лв. с включен ДДС, представляваща дължим остатък от продажна цена на стоки за домашни потреби по фактура №********** от 23.11.2017 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 20.10.2020 год. до окончателното й изплащане и сумата от 427.09 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 24.11.2017 год. до 14.10.2020 год., за които сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №50749/2020 год. по описа на СРС, ГО, 178 с-в и ответникът е осъден да заплати, както следва: на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски в исковото производство и в заповедното производство в общ размер на 362.69 лв. и по сметка на СРС на основание чл. 77 ГПК сумата от 300 лв. – възнаграждение за вещо лице.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника „С.Х.С.“ ЕООД. Жалбоподателят поддържа, че с оглед разпределената доказателствена тежест първоинстанционният съд бил приел, че по делото е доказано, че страните са обвързани от договор за търговска продажба на стоки за домашна употреба, във връзка с който била издадена процесната данъчна фактура за сумата от 1 457.38 лв. – 1 фактурата съдържала всички необходими реквизити, като същата била осчетоводена и отразена в дневниците за продажба на ищеца /видно от заключението на вещото лице по съдебно-счетоводна експертиза/. Тези изводи на СРС били необосновани. Фактурата била подписана от лице, което нямало представителна власт да сключва договори, обвързващи ответното дружество. А.С. не се намирал в каквито и да било правни отношения с ответника. Описаните във фактурата стоки никога не се били намирали във владение на ответника, поради което и фактурата не била осчетоводена. Липсата на регистрация по ДДС не било основание за осчетоводяване или неосчетоводяване на дадена фактура. Вещото лице не било констатирало нередовно водено счетоводство. Твърдението на ищеца за частично плащане имало за цел да заблуди съда, че е налице признание на дълга. Ответникът не бил извършвал никакво плащане по процесната фактура поради липса на основание за това. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата „В.“ ООД не изразява становище по въззивната жалба.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 327, ал. 1 ТЗ вр. с вр. с чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Договорът за търговска продажба по смисъла на чл. 318 ТЗ е консенсуален и неформален, поради което сключването му предполага постигане на съгласие между продавача и купувача относно съществените елементи на продажбата - стока и цена, без да е необходимо обективиране на съгласието в писмена форма. Т.е. сключването на договора може да бъде установено с всички допустими от ГПК доказателствени средства. Същото се отнася и за доказването на фактическото предаване на стока по договор за търговска продажба.

В случаите, когато страните са оформили продажбата чрез съставена за целта фактура, фактурата съставлява доказателство за сключването на договора и за породените от него права и задължения, но не е условие за действителността му. Отсъствието на изискуеми от Закона за счетоводството /ЗСч./ реквизити във фактурата само по себе си не е основание за отричане на продажбеното правоотношение, тъй като поради неформалния характер на 2 продажбата преценката за сключване на договора не следва да бъде ограничавана само до съдържанието на фактурата, а следва да бъде направена с оглед на всички доказателства по делото, в т.ч. и на тези относно предприети от страните действия по изпълнение на договора /получаване на стоката или плащане на цената/, които при определени предпоставки могат да се разглеждат като признания за съществуването на облигационната връзка – виж например Решение №46 от 27.03.2009 год. на ВКС по т.дело №454/2008 год., ІІ ТО, ТК и Решение №96 от 26.11.2009 год. на ВКС по т.дело №380/2008 год., І ТО, ТК.

В разглеждания случай е установено въз основа на съвкупната преценка на събраните писмени доказателства и заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, че издадената от ищеца и осчетоводена от него данъчна фактура №********** от 23.11.2017 год. е била подписана от представител на ответника, който е приел и описаните в нея стоки, поради което и правилни се явяват изводите на СРС, че по делото е доказано възникването на твърдяното облигационно правоотношение по договор за търговска продажба, че ищецът е изпълнил задължението си да предаде процесните стоки за домашни потреби и се легитимира като кредитор на претендираната главница от 657.38 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане /чл. 422, ал. 1 ГПК/..

Възражението на жалбоподателя във връзка с приложението на чл. 301 ТЗ не следва да бъде обсъждано, тъй като се явява преклудирано – същото е релевирано за първи път във въззивната жалба /виж чл. 133 и чл. 266, ал. 1 ГПК/ – според задължителните за съдилищата разяснения, дадени в т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2013 год., ОСГТК, възраженията на ответника срещу предявения иск поначало се преклудират с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК, поради което не могат да се направят за първи път пред въззивния съд.

Само за пълнота следва да се посочи, че възражението по чл. 301 ТЗ е неоснователно.

Дори и да се приеме, че действията на Антоний Йорданов са без представителна власт, то същите са били потвърдени от ответника, тъй като същият не се е противопоставил веднага след узнаването им – в частност нито в срока за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК, нито в срока за писмен отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК /виж и чл. 235, ал. 3 ГПК/.

При липсата на ангажирани доказателства, че по обща воля на страните е било дерогирано правилото на чл. 327, ал. 1 ТЗ, въззивният съд приема, че датите на издаването на процесната данъчна фактура е начало на забавата на длъжника /ответника/. След като ищецът се легитимира като кредитор на главно вземане от 657.38 лв., то релевираната акцесорна претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се явява установена в своето основание за периода от 24.11.2017 год. до 14.10.2020 год., а размерът й от 427.09 лв. е бил определен от СРС при правилно приложение на правилото на чл. 162 ГПК.

Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното с нея решение на СРС – потвърдено, като правилно.

3

На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.

Предвид изложените съображения, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решението от 03.11.2022 год., постановено по гр.дело №26309/2021 год. по описа на СРС, ГО, 178 с-в.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4