Решение № 2222 от 05.10.2026, Районен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 2222 гр. Бургас, 05.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, LXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Нина Р. Моллова Белчева при участието на секретаря МАРИЯ АП. МИЛЕВА като разгледа докладваното от Нина Р. Моллова Белчева Гражданско дело № 20262120101600 по описа за 2026 година

Производството е образувано по повод исковата молба на Т. А. А., ЕГН **********, с адрес в гр. Б., против „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК 131576434.

Твърди се, че на 18.12.2024 г. между страните бил сключен договор за паричен заем № ***, по силата на който на ищеца била предоставена сума в размер на 600 лева. Съгласно условията на договора общата сума, която следвало да бъде върната, възлизала на 686,40 лева, с годишен лихвен процент 45,00 % и ГПР- 56,42 %.

Сочи се, че във връзка със същия договор за заем и като условие за неговото обезпечаване, на ищеца било наложено да сключи договор за предоставяне на гаранция с „Файненшъл България" ЕООД, с възнаграждение в размер на 333,60 лева. Без сключването на този договор и при предвидените в договора за заем алтернативни изисквания за обезпечение, които са икономически трудно изпълними за средния потребител, заемът се заявява, че не би могъл да бъде получен при същите условия. Твърди се, че ищецът е заплатил общо 1 020,00 лева, от които 86,40 лева- възнаградителна лихва по договора за заем, и 333,60 лева- възнаграждение по договора за гаранция. В този смисъл се сочи, че реалното оскъпяване на кредита значително надхвърляло декларирания в договора годишен процент на разходите, което прави договорът за паричен заем недействителен на основание чл.22 от Закона за потребителския кредит, като несъдържащ вярна информация относно годишния процент на разходите и общата дължима от потребителя сума. Уговореното възнаграждение по договора за гаранция по своята същност представлявало разход по кредита, който е следвало да бъде включен в ГПР.

С оглед на установената недействителност на договора за заем следвало да намери 1 приложение разпоредбата на чл.23 от Закона за потребителския кредит, и тъй като ищецът заплатил по- голяма сума от чистата стойността на кредита, сумата от 420,00 лева се явявала недължимо платена и подлежала на връщане.

Предвид изложеното се моли да бъде признат за недействителен договор за паричен заем № *** от 18.12.2024 г., сключен между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт" АД, както и да се осъди ответника да заплати на ищеца сумата 420,00 лева, представляваща недължимо платена сума над чистата стойност на кредита, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане.

В срока по чл.131 ГПК постъпи писмен отговор от ответното дружество „Изи Асет Мениджмънт“ АД, с който се счита предявеният установителен иск за недопустим, поради липса на правен интерес у ищеца, тъй като между страните нямало правен спор по изпълнението на договора. По същество навежда доводи за неоснователност, сочейки договора за действителен, съобразен с нормата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Заявява, че в ГПР е включена само възнаградителната лихва. Възнаграждението по договора за гаранция не съставлявало разход по кредита, а представлявало вземане, което се дължало след сключване на главния договор и било предмет на отделен договор.

Съдът, като взе предвид становищата на страните, приложения по делото доказателствен материал и съобрази разпоредбите на закона, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По направеното възражение за недопустимост на претенциите съдът се е произнесъл с нарочно определение, което поддържа и понастоящем. Доколкото ищецът претендира връщане на сумата над чистата стойност на кредита, то е налице правен интерес у потребителя да предяви иск за прогласяване недействителността на договора.

Не се спори по делото, че на 18.12.2024 г. между ищеца и ответника е сключен договор за паричен заем № *** за сумата от 600 лв., получена от Т. А.. От представеният екземпляр се установява, че са уговорени следните параметри: срок на погасяване- 15 двуседмични вноски, фиксиран годишен лихвен процент- 45%, ГПР- 56,42 %.

Съгласно чл.4 от договора, заемателят се задължава в срок до три дни от сключването на договора, да предостави на заемодателя едно измежду следните обезпечения: две физически лица- поръчители, всяко от които да отговаря на определени условия; банкова гаранция с бенефициер- заемодателя, за сумата на заема, със срок на валидност- 30 дни след крайни срок за плащане на задълженията; одобрено от заемодателя дружество- гарант, което предоставя гаранционни сделки.

Не се пори по делото и че между А. и „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД е сключен Договор за предоставяне на гаранция № ***/18.12.2024 г. към така сключения договор за паричен заем, с уговорено възнаграждение в размер на 333,60 лв., платимо разсрочено към всяка погасителна вноска. Съгласно чл.3, ал.3 от договора, ответникът е овластен да приема вместо гаранта изпълнение на задължението на потребителя за заплащане възнаграждението на поръчителя, като с внесената сума се погасявали с приоритет задълженията към 2 поръчителя.

Съгласно разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Нормата на чл.19, ал.1 от ЗПК сочи какво включва годишния процент на разходите по кредита, а именно общите разходи по кредита за потребителя- настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Ал.2 предвижда, че ГПР по кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания, а ал.3 визира, че при изчисляването му не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит; разходите, различни от покупната цена на стоката или услугата, които потребителят дължи при покупка на стока или предоставяне на услуга, независимо дали плащането се извършва в брой или чрез кредит; разходите за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски кредит, разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания, свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е задължително и разходите, свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в договора за кредит или в друг договор, сключен с потребителя.

Съобразно нормата на §1, т.1. ДР ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

Съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на изрично цитирани разпоредби, измежду които и чл.11, ал.1, т.10, договорът за потребителски кредит е недействителен, при което за потребителя възниква задължение да върне само чистата стойност на кредита, без да дължи лихва или други разходи по кредита.

В случая в процесния договор за паричен заем е посочено, че ГПР е в размер на 56,42%. Ответното дружество твърди, че договора за поръчителство е самостоятелно облигационно правоотношение и възнаграждението по него не следвало да бъде включено при формирането на ГПР, което становище съдът не споделя. По делото не се ангажираха доказателства, че този договор действително не е задължително условие за отпускането на кредита, както и че услугата действително е била предоставена след изрично заявено 3 желание на кредитополучателя, който е изразил волята си, извършвайки информиран избор дали да се възползва от тази услуга и ако се възползва какво следва да плати за това. Видно е и не е спорно, че възнаграждението по договора за поръчителство е включено в общата дължима сума и в тази връзка съставлява разход по кредита, и следва да участва при формирането на ГПР. Договорът за поръчителство няма самостоятелно значение, а същият е в неразривна връзка с договора за кредит. В този смисъл не се споделя твърдението, че съставлява самостоятелно правоотношение, което не засяга разходите по сключването на договора за кредит.

Вземайки предвид, че ответникът изрично сочи, че възнаграждението по договора за поръчителство не участва при формирането на ГПР, се налага извода, че договора за потребителски кредит е сключен в нарушение на чл.11, ал.1, т.10 вр. чл.19 от ЗПК, което го прави недействителен. Като не е включен този разход в ГПР потребителят е бил въведен в заблуждение относно реалните разходи по кредита, които ще направи, което съставлява нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Така уговореното възнаграждение по съществото си има за цел да увеличи размера на възнаградителната лихва по договора, тъй като включвайки възнаграждението в погасителната вноска, същото отива пряко в патримониума на кредитора, чийто едноличен собственик на капитала е одобрения от него поръчител. По този начин се заобикаля и императивната разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК, според която годишният процент на разходите не може да бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. Тази сума по договора за поръчителство не съответства на никаква допълнителна услуга, предоставяна на заемателя, а пряко касае действия по отпускането на кредита, поради което се явява такава във връзка с усвояването на кредита. Законът допуска събиране на такси и комисиони, които касаят само допълнителни услуги по договора, но не и такива, които касаят действия по разглеждане на договора, риска и др. подобни. След като е предвидено, че това възнаграждение се дължи само при сключване на договора, ведно с вноските по погасителния план, налага се извод, че то не се изисква от всички потребители, а само от тези, на които е отпуснат кредит, и същото се явява такса, свързана с усвояването и управлението на кредита, а не за отделна, допълнителна услуга по вече сключен договор за кредит и в тази връзка противоречи и на чл.10а, ал.2 от ЗПК.

Съгласно член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ обхваща всички разходи, включително лихви, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните такси.

Съгласно Решение на Съда на Европейския съюз от 21 март 2024 година по дело C 714/22, за да осигури по- голяма защита на потребителите, законодателят на Съюза е възприел широко определение на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ (решение от 16 юли 2020 г., Soho Group, C 686/19, EU:C:2020:582, т. 31), което включва 4 всички разходи, които потребителят следва да заплати, във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора (решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerová, C 377/14, EU:C:2016:283, т. 84). В тази връзка следва да се отчетат всички разпоредби на разглеждания в главното производство договор за кредит и неговите общи условия, както и правния контекст и фактическите обстоятелства, в които се вписва този договор, за да се установи дали в действителност с договорна конструкция, не се цели възнаграждението за заетата сума да бъде отчасти изведено извън рамките на договора посредством уговорки относно допълнителни услуги и разходи, така че то да не се съдържа изцяло в посочения договор и следователно да не попада в обхвата нито на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“, нито на понятието „ГПР“ по смисъла на Директива 2008/48. Всичко това, наред с поставените изисквания на кредитора към изискуемото обезпечение и краткия срок за неговото предоставяне, както и факта, че се предвижда въпросната сума да се включи в погасителните вноски, налагат извода, че така предвидената сума, без значение как е наименована, съставлява разход, платим във връзка със сключването на договора, поради което следва да бъде включен в общите разходи по кредита, а оттам и в ГПР.