Решение № 307 от 03.08.2026, Районен съд - Петрич

РЕШЕНИЕ

№ 307 гр. П., 03.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – П., ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Андрей Ив. Николов при участието на секретаря Величка Андреева като разгледа докладваното от Андрей Ив. Николов Гражданско дело № 20251230101102 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Съдебното производство е по Глава тринадесета от ГПК.

То е образувано въз основа на искова молба, подадена от Д. А. С., с адрес в с.

М., общ. П., ул. „Г. Д.“ № 25, ЕГН **********, срещу „Ю. Б.“ АД, със седалище и адрес на управление в гр. С., ул. „О. п.“ № 260, ЕИК ***.

Предявени са искове, както следва:

- главни искове – за обявяване на недействителност по чл. 22 ЗПК на договор за потребителски кредит, както и

- евентуален иск – за прогласяване на нищожност по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД на клауза от същия договор, уреждаща заплащането на такса по кредита.

Ищецът твърди, че на 09.09.2022 г. между него (като кредитополучател) и „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.“ – акционерно дружество, учредено и регистрирано в Република Франция, действащо чрез клона си в Република България – „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България“ КЧТ, ЕИК 204915054 (като кредитодател), е бил сключен Договор за потребителски паричен кредит, отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта с № PLUS19539715. Смята, че този договор е недействителен по чл. 22 ЗПК, тъй като противоречи на чл. 10, ал. 1 и на чл. 11, ал. 1, т. 10 от с. з. Поддържа, че договорът съдържа клауза, уреждаща заплащането на такса по кредита, наречена „ангажимент“, 1 която е нищожна, тъй като влиза в колизия с императивното правило на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Пояснява, че ответното дружество изцяло е придобило търговското предприятие на клона на кредитодателя в Република България. Предлага в полза на адвоката, който му е предоставил безплатна правна помощ по делото, да бъде присъдено съответно възнаграждение.

Ответникът оспорва ищцовите претенции, излагайки доводи, че както кредитният договор, така и оспорваната негова клауза са валидни и не страдат от пороците, релевирани от ищеца. Прави искане за присъждане на съдебно-деловодни разходи.

Съдът приема следното:

1.) По съществото на спора (изводи от фактическа и от правна страна):

С доклада по делото, на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, са отделени за ненуждаещи се от доказване признатите от страните обстоятелства за:

- сключването на процесния договор между ищеца (като кредитополучател) и посоченото дружество кредитодател;

- придобиването от страна на ответника на търговското предприятие на клона на кредитодателя в Република България.

Самият кредитен договор, ведно с приложение към него от 09.09.2022 г., са приобщени към доказателствения материал и от съдържанието им стават ясни базовите параметри на кредитното отношение, свеждащи се до:

- главница – 7 600 лв.;

- застрахователна премия за застраховка „Защита на плащанията“ – 3 785,04 лв.;

- годишен процент на разходите – 23,75 %, като липсва отразяване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляването му, по начина, определен в Приложение № 1 на ЗПК;

- годишен лихвен процент – 20,57 %;

- такса „ангажимент“, дължима при усвояване на кредита – 190 лв., които биват удържани от страна на кредитодателя от кредитната сума;

- погасяване – посредством 84 месечни вноски, разписани по размер и падеж в нарочен погасителен план, който е инкорпориран в договора, като елемент от всяка вноска е и съответна част от застрахователната премия;

- финален падеж – 01.10.2029 г.

От приложения сертификат за застраховка с № CARD-19539715/09.09.2022 г. се установява, че:

- на датата, на която е сключен договорът за кредит, кредитополучателят е сключил и договор за застраховка при общи условия „Защита на плащанията“;

- застраховател по нея е „Кардиф Животозастраховане“ АД – чуждестранно 2 дружество, регистрирано в Република Франция, действащо чрез клона си в Република България – „Кардиф Животозастраховане, клон България“ КЧТ;

- застрахователният договор се сключва с посредничеството на кредитодателя;

- срокът на действие на застраховката съвпада със срока на действие на кредитната сделка.

По делото е представен и стандартен европейски формуляр (СЕФ) за предоставяне на информация за потребителските кредити (Приложение № 2 към чл. 5, ал. 2 ЗПК), касаещ обсъждания кредит, съгласно който:

- общият размер на кредита е 7 600 лв., но нетната сума за получаване по сметка на кредитополучателя (след удържане на „такса ангажимент“ и „застрахователни премии /ако има такива/“) е 7 410 лв.;

- сумите за застрахователните премии ще се заплащат директно от кредитодателя на застрахователя;

- отречено е, че за получаване на кредита или за получаването му при конкретно предлаганите условия се изисква сключване на договор за застраховка, свързан с договора за кредит, или друг договор за допълнителна услуга, а като единствено свързан с договора разход е визирана „таксата ангажимент“ от 190 лв.;

- годишният процент на разходите по кредита се изчислява за всеки конкретен договор за кредит и зависи от избрания лихвен процент, размер на кредита, гратисен период и матуритет.

От назначената съдебно-техническа експертиза на документи се изяснява, че текстът на кредитния договор, на приложението му и на СЕФ е изписан с шрифт, чийто размер е 12.

Изслушана е и съдебно-счетоводна експертиза, от заключението на която се констатира, че:

- вноските по погасителния план към договора включват главницата, договорната лихва и застрахователната премия;

- заплатените застрахователни премии са превеждани от кредитодателя на застрахователя;

- годишният процент на разходите по кредита от 23,75 %, вписан в договора, е изчислен в съответствие с формулата, предвидена в Приложение № 1 на ЗПК, но при формирането му са включени само договорната лихва (6 978,20 лв.) и таксата „ангажимент“ (190 лв.);

- ако при изчисляването на годишния процент на разходите бъде включена и застрахователната премия, то тогава величината му ще бъде друга – 46,34 %.

И двете експертни заключения подлежат на пълно кредитиране, тъй като дават точен и изчерпателен отговор на поставените задачи, мотивирани са подробно, не са оспорени от страните и не се опровергават от другите доказателства.

3

Договорът, атакуван от ищеца в настоящото съдебно производство, несъмнено разкрива признаците на такъв за потребителски кредит по чл. 9 ЗПК (обнародван в бр.

18/10 г. на ДВ, в сила от 12.05.2010 г.). Ищецът е физическо лице, за което няма данни при встъпването в кредитното отношение да е действало при упражняването на професионална или търговска дейност, а кредитодателят е търговско дружество, част от чиято базова дейност е кредитиране, включително предоставяне на потребителски кредити. Следователно, при сключването на договора, кредитодателят е действал като „кредитор“, според легалната дефиниция, дадена в чл. 9, ал. 4 ЗПК, а ищецът е имал качеството на „потребител“, съобразно легалното определение на чл. 9, ал. 3 от същия закон.

Правилото на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК въвежда изискването, че договорът за потребителски кредит следва да включва годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора, като се посочат взетите предвид допускания, използвани по начина, определен в Приложение № 1 към закона. Става въпрос за ясна императивна разпоредба, която във връзка с чл. 22 ЗПК установява елемент от специалната форма за действителност на договора за потребителски кредит. В коментирания аспект допълнително трябва да се отчете, че годишният процент на разходите по потребителския кредит изразява общите разходи по него за потребителя – настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредници за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит (чл. 19, ал. 1 ЗПК).

Изчисляването му пък се извършва по специалната формула, която също е разписана в Приложение № 1 към закона (чл. 19, ал. 2 ЗПК). Систематичното и телеологическото (смислово) тълкуване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от същия закон водят до извода, че посочването в договора за потребителски кредит само на цифровото изражение на годишния процент на разходите не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания на тези разпоредби. Целта на нормативния текст на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които ще стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.

Затова е нужно в потребителската кредитна сделка да бъдат ясно упоменати и компонентите, съставящи годишния процент на разходите, както и математическият алгоритъм (методиката), по който (която) тези компоненти формират самия годишен процент на разходите (вж. в този смисъл Решение № 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/17 г. на Окръжен съд – гр. Пловдив, Решение № 229/18.10.2018 г. по в. гр. д. № 229/18 г. на Окръжен съд – гр. Кюстендил, Решение № 198/07.11.2019 г. по в. гр. д. № 256/19 г. на Окръжен съд – гр. Разград, Решение № 260121/29.03.2021 г. по в. гр. д. № 110/21 г. на Окръжен съд – гр. Пазарджик и Определение № 811/01.04.2024 г. по т. д.

4

№ 670/23 г., І т. о. на ВКС).

В този контекст се налага изводът, че оспорваният от ищеца договор за потребителски кредит наистина не съответства на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което се явява недействителен по смисъла на чл. 22 от с. з. И в самия договор, и в СЕФ отсъства ясно и конкретно визиране как всъщност е бил формиран годишният процент на разходите по кредита, доколкото не е уточнен конкретният начин, по който е била получена крайната му величина, а вместо това са изложени съвсем общи формулировки, които имат изцяло бланкетен характер.

Наред с горното се констатира и друго нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – в кредитния договор не е посочен действителният размер на годишния процент на разходите, защото при формирането на последния е следвало да бъде взет предвид и разходът за застрахователната премия. Разход от такъв порядък е нужно да бъде третиран като общ разход за потребителя по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, когато при преценка на условията на кредита се установи, че сключването на договора за застраховка е задължително условие за получаване на кредита или за получаването му при конкретно предлаганите с договора параметри (вж. Решение № 84/19.03.2026 г. по т. д. № 1533/25 г., I т. о. на ВКС). Неточното посочване на годишния процент на разходите, като компонент от задължителното съдържание на договора за потребителски кредит, пък има същата последица, както и непосочването му, и обосновава приложението на чл. 22 ЗПК (вж. Решение № 50013/05.08.2024 г. по т. д.

№ 1646/22 г., II т. о. на ВКС).

Условията на конкретния кредитен договор, които дават основание да се смята, че застрахователната премия представлява общ разход за потребителя, са свързани с това, че: застрахователната премия е отразена в частта от договора, уреждаща основните му параметри; общият й размер е разпределен на вноски, включени във всяка месечна погасителна вноска; предвидено е плащанията по застраховката да се събират от кредитодателя, след което да се превеждат от последния на застрахователя; застрахователната сделка и кредитният договор са сключени на една и съща дата; при сключването на застраховката е посредничил кредитодателят; срокът на застраховката напълно съвпада със срока на кредита. Ето защо в тази връзка се налага логичната констатация, че независимо от декларираното от кредитодателя в СЕФ, в действителност сключването на застраховката е било условие за сключване на договора за кредит при предложените условия.

В обобщение на казаното дотук трябва да се подчертае, че първият главен иск за недействителността на оспорвания договор, на основание чл. 22 във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е основателен, поради което не подлежи на разглеждане по същество другият такъв иск, който е ориентиран към идентичен процесуален резултат, но на различно основание – за недействителност на същата кредитна сделка, съгласно чл. 22 във вр. с чл. 10, ал. 1 от с. з.