Решение № 3318 от 22.06.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3318 гр. София, 22.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Анелия Ст. Янева

Бетина Б. Бошнакова при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Анелия Ст. Янева Въззивно гражданско дело № 20221100503579 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищеца „ЗК Л.и.“ АД от 07.3.2022 г. срещу решение № 1392/23.2.2022 г., постановено по гражданско дело № 29696/2021 г. на Софийския районен съд, 144 състав, с което е отхвърлен на основание чл. 415 ГПК вр. чл. 411 КЗ предявеният от жалбоподателя срещу „ЗД Е.“ АД иск за установяване на вземане за сумата 4766.46 лева - регресно вземане за ½ от платено обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност“, с полица № BG/22/117002990262 за вреди по ПС „Фолксваген”, модел „Голф”, с peг. № SHA-BF 85, причинени от пътнотранспортно произшествие, реализирано на 23.11.2017 г., около 13.05 часа на път Уферщрасе/тунел Лойцел в посока Щутгарт в Република Германия, от влекач МАН, модел ТГА 18.840, с рег. № РР 1957 ВА, застрахован при ищеца, с прикрепено към него полуремарке, марка „Шмитц”, модел „СКО 24”, с peг. № РР **** Е, застраховано при ответника по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, като на основание чл. 78, ал. 3 ГПК жалбоподателят е осъден да заплати на ответника сумата от 300 лева за 1 съдебно – деловодни разноски.

Жалбоподателят поддържа, че решението е постановено в нарушение на материалния закон. Според решение на Федералния съд в Германия от 27.10.2010 г., съгласно Застрахователния кодекс на ФРГ, застрахователят на гражданската отговорност на ремаркето следвало да понесе половината от вредите. Доколкото увреждащото събитие настъпило на територията на ФРГ, в случая било приложимо немското материално право. Съгласно решение на Съда (четвърти състав) от 21 януари 2016 година по съединени дела C-359/14 и C-475/14 приложимото право в отношенията между двамата застрахователи било правото на държавата, в която е настъпило събитието – по чл. 4 Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно приложимото право към извъндоговорни задължения (Рим II). Необосновано първоинстанционният съд приел за недоказано наличието на задължителна застраховка „Гражданска отговорност“. Моли въззивния съд да отмени решението на първоинстанционния като неправилно и да постанови друго, с което да уважи предявения иск. Претендира разноски.

Въззиваемата страна и ответник по иска „ЗД Е.“ АД оспорва жалбата при твърдения, че обжалваният съдебен акт е правилен и законосъобразен. Моли въззивния съд да я остави без уважение и да потвърди решението на първоинстанционния. Претендира разноски.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивната жалба е подадена в рамките на законоустановения срок за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което следва да се приеме, че същата е процесуално допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

2

Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите на обжалваното решение, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на Софийския районен съд. Във въззивната жалба на ищеца по същество се повтарят същите аргументи, които вече са били изтъкнати в исковата молба и писмената зашита, на които в обжалваното решение е даден подробен отговор. Независимо от това, следва да се добави и следното:

На първо място, съдът е приел за доказано и безспорно наличието на задължителна застраховка и на МПС, и на ремаркето, поради което и изложените в тази връзка доводи са ирелевантни.

Основният спорен между страните въпрос е кое е приложимото материално право - на ФРГ или българското. Разрешенията, дадени от съд на друга държава, не обвързват настоящия, поради което и изложените доводи в тази връзка не са релевантни.

Отговор е даден в решение на Съда (четвърти състав) от 21 януари 2016 година по съединени дела C-359/14 и C-475/14, според което Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 2008 година относно приложимото право към договорни задължения (Рим I) и Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно приложимото право към извъндоговорни задължения (Рим II), трябва да се тълкуват в смисъл, че приложимото право спрямо регресния иск на застрахователя на теглещо превозно средство, който е изплатил обезщетение на пострадалите лица при причинено от водача на това превозно средство произшествие, срещу застрахователя на тегленото по време на произшествието ремарке, се определя съгласно член 7 от Регламент № 593/2008, ако правилата на деликтната отговорност, приложими спрямо това произшествие по силата на член 4 и следващите от Регламент № 864/2007, предвиждат разделяне на задължението за поправяне на вредата.

С оглед съображенията на т. 60 и 61, цитирани в решението на СРС, няма никакво съмнение, че чл. 4 от Регламент (ЕО) № 864/2007 се прилага само а к о според правото на държавата, в която е настъпило събитието, не се предвижда разделяне на задължението за поправяне на вредите. Ако се предвижда такова разделяне, то приложимото право в отношенията между застрахователите се определя по реда на чл. 7 Регламент (ЕО) № 593/2008. В 3 съображения по т. 54 и 55 от решението е посочено, че следва да се припомни, че задължението на застрахователя да обезщети причинената на пострадало лице вреда произтича не от тази вреда, а от договора, който го обвързва с отговорното застраховано лице. Това обезщетение следователно произтича от едно договорно задължение, поради което приложимото към това задължение право трябва да бъде определено в съответствие с разпоредбите на Регламент „Рим I“. Поради това е необходимо да се изследва дали по отношение на приложимото право, съответно, на договора за застраховане на теглещи превозни средства, като тези в главните производства, и на този за прикачените към тях ремаркета, застрахователите на тези два вида превозни средства са били действително длъжни по силата на тези договори да обезщетят пострадалите при причинени от тях произшествия лица /в този смисъл е и решение по ТД № 6/2022 на САС/.

Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния, жалбата следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на Софийски районен съд потвърдено като правилно.

По разноските:

При този изход на делото на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника следва да бъдат присъдени своевременно поисканите разноски за производството пред въззивната инстанция в размер на 100 лева за юрисконсултско възнаграждение.

Настоящото решение не подлежи на касационно обжалване предвид ограничението по чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК.

Така мотивиран, Софийският градски съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 1392/23.2.2022 г., постановено по гражданско дело № 29696/2021 г. на Софийския районен съд, 144 състав.

ОСЪЖДА „Застрахователна компания Л.и.“ АД, ЕИК **** да заплати на „Застрахователно дружество Е.” АД, ЕИК **** на основание чл.

78, ал. 3 ГПК сумата 100,00 лева, представляваща разноски за въззивната 4 инстанция.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5