Решение № 1336 от 02.11.2022, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1336 гр. Пловдив, 02.11.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на пети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Величка П. Белева

Членове:

Надежда Н. Дзивкова Рашкова

Виделина Ст. Куршумова

Стойчева при участието на секретаря Тодорка Г. Мавродиева като разгледа докладваното от Величка П. Белева Въззивно гражданско дело № 20225300502122 по описа за 2022 година

Производство по чл. 258 и следв. от ГПК, образувано по въззивна жалба на ответника по спора А. Г. А., ЕГН - ********** срещу Решение № 2386/28.06.2022 г., пост. по гр.д. № 19 323/2021 г. на Районен Съд – Пловдив в частта, с която по предявен от „ Изи финанс „ ЕООД, ЕИК 201196810 иск с правно основание чл. 422 от ГПК е признато за установено че на основание сключен между страните Договор за предоставяне на кредит от разстояние № ***/*** г. А. дължи на дружеството сумата 873,93 лв. – главница по договора, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 10.09.2021 г. до окончателното й изплащане – които вземания предмет на издадена по ч. гр.д. № 14 470/2021 г. на РС – Пловдив в полза на ищеца срещу ответника Заповед № 7744/16.09.2021 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК.

Жалбоподателят поддържа оплаквания за неправилност на решението и искане за неговата отмяна и отхвърляне на претенцията относно главницата, евентуално уважаването й в размер на 640 лева.

Въззиваемата страна е депозирала отговор за неоснователност на жалбата.

Съдът установи следното:

Производството пред районния съд е образувано по предявен от „ Изи финанс „ ЕООД, ЕИК 201196810 срещу А. Г. А., ЕГН – ********** иск по чл. 422 от ГПК - за признаване за установено че на основание сключен между страните Договор за предоставяне на кредит от разстояние № ***/*** г. А. дължи на дружеството сумата 873, 97 лв. – главница; сумата 130, 68 лв. – договорна/възнаградителна лихва за периода 18.08.2020 г. – 15.04.2021 г. и сумата 30, 35 84 лв. – лихва за забава за периода 15.04.2021 г. – 17.08.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 10.09.2021 г. до окончателното й 1 изплащане – които вземания предмет на издадена по ч. гр.д. № 14 470/2021 г. на РС – Пловдив в полза на ищеца срещу ответника Заповед № 7744/16.09.2021 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК.

Претенцията се основава на възведени в исковата молба твърдения, че между страните е сключен процесния договор за предоставяне на кредит от разстояние за сумата 1 100 лв., че с този договор се рефинансира предходен кредит по договор № ***/*** г., като се погасява непогасено задължение по него в размер на 417, 83 лв., а разликата от 682, 17 лв. е преведена по банковата сметка на ответника в Банка ДСК ЕАД. Срока за издължаване на кредита по процесния договор е 300 дни, на 10 месечни погасителни вноски, с фиксирана за целия срок на договора възнаградителна лихва от 40, 15 %, и с годишен процент на разходите 48, 03 %, като подлежащата на връщане сума е 1 428, 02 лева. Крайния падеж е настъпил – 15.04.2021 г., към тази дата и до подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК кредитът не е върнат, издължените суми са в общ размер от 460 лв. / главница 226,03 лв., договорна лихва 68,97 лв. и неустойка 165 лв. /, като се дължат още 873, 97 лв. главница, 130, 68 лв. – договорна/възнаградителна лихва за периода 18.08.2020 г. – 15.04.2021 г. и 30,35 лв. – лихва за забава за периода 15.04.2021 г. – 17.08.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 10.09.2021 г. до окончателното й изплащане.

В срока за отговор ответникът е оспорил сключването на договора, евентуално е възразявал че същият като цяло и отделни негови клаузи са недействителни поради нарушение на императивни разпоредби на ЗПК и нищожни на основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД.

В тази връзка е поддържал че договорът съдържа клауза за неустойка, която е нищожна, тъй като с нея се създават задължения, които по същество се покриват от ГПР, без същевременно те да се включени в него и ако същите се включат, то ГПР надхвърля максимално допустимия размер от пет пъти законната лихва – чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Относно самата клауза за неустойка се поддържа да е нищожна като противоречаща на добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, както и че същата е в противоречие с чл. 71 от ЗЗД и чл. 33 от ЗПК.Оспорвал е и твърдението че договорът е рефинансиращ на предходен договор с твърдения че задължения си по същия е погасил изцяло преди сключването на процесния.

По делото е безспорно установено, че процесните вземания са предмет на издадена по ч. гр.д. № 14 470/2021 г. на РС – Пловдив в полза на ищеца срещу ответника Заповед 7744/16.09.2021 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК; че в срока по чл. 414 ал. 2 от ГПК ответникът е депозирал възражение за тяхната недължимост и че кредиторът ищец е предявил в срока по чл. 415 ал. 4 от ГПК настоящия установителен иск.

Сключването на договора – на който ищецът основава правата си, по реда на ЗПФУР е безспорно установено от представените доказателства и заключението на СТЕ – неоспорено от страните и в частност от въззивника. По силата на този договор ищецът Изи Финанс ЕООД е предоставил на ответника А. А. паричен заем в размер на 1 100 лв. със срок за връщане 300 дни, на 10 месечни погасителни вноски, при фиксиран годишен лихвен процент от 40, 15 % и годишен процент на разходите от 48, 30%, като е посочено че същият е определен при следните допускания: договорът ще е валиден за посочения в него срок, всяка от страните ще изпълнява точно и в срок задълженията си, съответно няма да бъдат начислявани разходи за събиране, лихви за забава и неустойки за неизпълнение, нито отстъпки по договора – за каквито липсва основание. Общата дължима сума от кредитополучателя е определена на 1 428, 02 лв. / главница и възнаградителна лихва / съгласно погасителен план по чл. 4 ал. 3 т. 1 от договора. В чл. 3 от договора е предвидено задължение на кредитополучателя да обезпечи кредита с едно от следните обезпечения – 1/ банкова гаранция със срок на валидност 30 дни след крайния падеж или 2/ две физически лица – поръчители, които да са в безсрочно трудово правоотношение, нетния им осигурителен доход да е в размер над 1 000 лв., да не са потребители или поръчители по 2 сключен договор за паричен заем с Изи Финанс ЕООД, да нямат неплатени осигурителни вноски за последните две години, да нямат задължения към банки и финансови институции или ако имат такива кредитна им история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статут „ редовен“. Горепосочената общо дължима по кредита сума от 1 428, 02 лв. е в хипотеза на представяне от потребителя на казаното обезпечение. В случай на непредоставяне на обезпечението – какъвто е настоящия случай, потребителят съгласно чл. 3 ал. 2 от договора дължи на кредитодателя и неустойка в размер на 495 лв., с начин на плащане – разсрочено, като към първите шест месечни погасителни вноски се добавя и съответната част от неустойката в размер на 82, 50 лева – за което в договора / чл. 4 ал. 3 т. 2 / се съдържа погасителен план при непредставяне на обезпечение, съгласно който подлежащата на връщане сума е в размер на 1 923, 02 лева.

Според заключението на ССчЕ – също неоспорено от страните, процесния договор за кредит е за сумата 1 100 лв. – главница, фиксираната възнаградителна лихва е в размер на 199 лв., а неустойката за недадено обезпечение - 495 лв.. С част от главницата в размер на 417, 83 лв. е погасено остатъчно задължение по сключен между страните договор за кредит № ***/*** г., а разликата от 682, 17 лв. е преведена по посочената от ответника банкова сметка в ДСК ЕАД на дата 19.06.2020 г.. Извършените от ответника погашения по кредита са в общ размер от 460 лв., като ищецът ги е отнасял както следва: за главница – 226, 03 лв., за възнаградителна лихва – 68, 97 лв. и за неустойка – 165 лева. Последното плащане е от 21.08. 2020 г., след което и до момента кредитът не е обслужван от потребителя. Според ищцовото счетоводство се дължи главница, договорна лихва и лихва за забава в размер на исковите суми.

По делото няма спор че ответното дружество е небанкова финансова институция по чл. 3 от ЗКИ, като може да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства, а ответникът е физическо лице, което при сключване на договора не е действал в рамките на осъществявана от нея професионална или търговска дейност. Следователно страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и кредитор по смисъла на чл. 9 ал. 4 от ЗПК, а договорът е такъв за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ал. 1 от ЗПК.

С оглед така установеното районният съд е приел че договорът за кредит е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК вр. чл. 11 ал. 1 т.т.9 и 10 от ГПК, поради което на основание чл. 23 от ЗПК потребителят връща само чистата стойност на кредита главницата, но не дължи лихви или други разходи по кредита. С оглед което с решението в необжалваната негова част съдът е отхвърлил иска за възнаградителна лихва и лихва за забава, а с обжалваната част – предмет на настоящата въззивна проверка, е присъдил главницата в претендирания от въззиваемия – ищец размер от 873, 93 лева.

Жалбоподателят поддържа в тази му част решението да е неправилно. Настоява че предходния договор за кредит № ***/*** г. не е рефинансиран с процесния такъв от 19.06.2020 г., тъй като задълженията си по договора от *** г. е погасил изцяло преди 19.06.2020 г.. В тази насока оспорва заключенията на СТЕ и ССчЕ с твърдения че те са изготвени само по данни на въззиваемия – ищец, които данни не са обективни. Счита че и процесния кредит е изплатил изцяло, но ако съдът приеме че дължи главница по него възразява срещу присъдения размер такава от 873, 97 лв., като поддържа че действителния й размер възлиза на 640 лева, формирана като от предоставените 1 100 лв. се извадят всички погашения в размер на 460 лева. В тази насока възразява и срещу размера на присъдените с решението разноски за заповедното и исковото производство.

С отговора по чл. 263 от ГПК въззиваемият – ищец поддържа че заключенията на СТЕ и ССчЕ не са своевременно оспорени, нито са представени доказателства в противна насока, поради което правилно на база установеното чрез тях е прието че с процесния договор е рефинансиран казания предходен такъв от *** г.,като с част от предоставените 3

1 100 лв. заемни средства по процесния договор е погасено задължението на въззивника по предходния в размер на 417, 83 лв., както и че по процесния кредит са издължени само 460 лева. Относно размера на присъдената главница от 873, 93 лева се поддържа че това е невърнатата чиста стойност на кредита, поради което неоснователно е възражението на въззивника същата да е в твърдяния от него по малък размер от 640 лева.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението и по неговата допустимост – в обжалваната част, а относно правилността е ограничен от посоченото в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, но частично неправилно.

Правилен като краен резултат е изводът на съда процесния договор като цяло и досежно отделни клаузи да е недействителен.

Съгласно разпоредбата на чл. 19 ал. 1 от

ЗПК годишния процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи / лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. и тези, дължими на посредници за сключването на договора /, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1 т. 1 от ДР на ЗПК „ общ разход по кредита за потребителя „ са всички разходи по кредита, вкл. лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят следва да заплати, вкл. разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В случая и без да се ползват специални знания е видно че доколкото предоставената главница по кредита е в размер на 1100 лв., а срокът за връщането 10 месечни вноски при договорена възнаградителна лихва от 40,15 % / по висока от трикратния размер на законната лихва от 30 % към датата на сключване на договора и за целия период на действието му / то общата дължима от потребителя сума при непредставено обезпечение не съответства на посочения в договора лихвен процент и годишен процент на разходите / 48, 44% / - което съставлява нарушение на изискванията за задължително съдържание на договора за потребителски кредит по чл. 11 ал. 1 т.т. 9 и 10 от ЗПК. Разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК предвижда че ГПР не може да бъде по висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. Несъответствието между посочения в договора ГПР и действителния такъв се дължи на факта, че в посочения ГПР не са включени разходите, съставляващи договорената неустойка за непредставено обезпечение. Действително, съгласно чл. 19 ал. 3 т. 1 от ЗПК при изчисляване на ГПР по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, но посочената законова разпоредба визира неизпълнение на основно задължение на потребителя по договора, а именно да върне предоставения му кредит, а не неизпълнение на други задължения. Да се приеме обратното би означавало да се допусне възможност за заобикаляне на императивни законови разпоредби чрез предвиждане в договорите на разходи за неизпълнение на задължения различни от това за връщане на кредита, които разходи да не се включват в ГПР. При сключването на процесния договор е налице именно такава хипотеза – уговорено е задължение за потребителя да даде обезпечение, при неизпълнението на което дължи неустойка, която като дължим се от него разход не е взета предвид при определяне на ГПР, в резултат на което последният е различен от посочения в договора, поради което не отговаря на изискванията на чл. 19 ал. 1 от ЗПК, като е нарушена и императивната норма на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. След като този допълнителен и задължително необходим за сключването на договора разход не е включен в посочения в договора ГПР е налице нарушение на изискването по чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК относно съдържанието на договора за потребителски кредит и същият е изцяло недействителен на основание чл. 22 от ЗПК.