Решение № 544 от 30.01.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 544 гр. София, 30.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Цветина Костадинова при участието на секретаря Ива Ат. Иванова като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско дело № 20221100512820 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 10808 от 06.10.2022 г. по гр.д. № 7832/2022 г. Софийски районен съд, 27 състав отхвърлил предявените от „П.К. Б.“ ЕООД, ЕИК *******, срещу Е. З. Ц., ЕГН **********, по реда на чл. 422 ГПК искове с правно основание чл. 240 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че дължи на ищеца сумите 2 142.80 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит № 30037281078/05.06.2019 г., падежирал на 01.07.2021 г., ведно със законна лихва от 30.09.2021 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва от 01.07.2021 г. до 29.09.2021 г. в размер на 101.55 лв., мораторна лихва от 02.07.2019 г. до 01.07.2021 г. в размер на 311.69 лв., договорно възнаграждение от 01.12.2020 г. до 01.07.2021 г. в размер на 355.32 лв., както и отхвърлил предявения от ищеца осъдителен иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 10а, ал. 1 ЗПК за осъждане на ответницата да заплати сумата от 1 610 лв., представляваща възнаграждение за пакет от услуги, ведно със законната лихва от 14.02.2022 г. до изплащане на вземането.

На основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗА ищецът е осъден да заплати на адв. К.И.Б., ЕГН **********, адвокатско възнаграждение в размер на 1

776.50 лв.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „П.К. Б.“ ЕООД, който го обжалва в частите, с които исковете за главница и за договорна възнаградителна лихва са отхвърлени, с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. Районният съд неправилно приел, че договорът за потребителски кредит е недействителен поради противоречие с разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 ЗПК. В договора ясно била посочена методиката на формиране на ГПР, като разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК била спазена, а в ОУ било посочено какви допускания се правят и била направена препратка към формулата в Приложение 1 на ЗПК. Неправилно било заключението на съда, че кредиторът не е посочил действителния размер на ГПР, във връзка с което приел, че е налице заблуждаваща търговска практика. Длъжникът приел по свое усмотрение закупуването на допълнителни услуги. Предоставянето им не било задължително условие за отпускане на кредита, а закупуването на допълнителни услуги зависело единствено от волята на потребителя.

Предоставянето на допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, било легално уредено в разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 ЗПК, като ал. 4 предвиждала, че видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисионни, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит. В обхвата на общите разходи по кредита, които следва да се отчетат при формирането на ГПР попадали разходи за допълнителни услуги, но само в случаите, когато получаването на такива допълнителни услуги е задължително условие за сключването на договора за кредит. В случая в договора изрично било посочено, че изборът и закупуването на допълнителен пакет услуги не е задължително за получаване на потребителски кредит или получаването му при предлаганите условия. От това следвало, че разходите за тези допълнителни услуги не представляват част от общите разходи по кредита, съответно не следва да се отчитат при изчисляването на ГПР. Търговската практика не можела да въведе в заблуждение средния потребител предвид всички посочени в договора и в ОУ уточнения и указания, но същата не била в състояние и да окаже влияние при вземане на решение за сключване на договор за кредит, което без тази търговска практика потребителят не би взел. Съдът неправилно направил прихващане на всички заплатени суми по договора от дължимата главница.

2

Договорът бил действителен и като такъв породил правни последици за страните, съответно не следвали последиците на чл. 22 и чл. 23 ЗПК. Поради това моли съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваните части и вместо това постанови друго, с което да уважи исковете за главница и за договорна възнаградителна лихва. Претендира разноски, като за тези във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.

Въззиваемата страна Е. З. Ц. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението в обжалваните части като правилно. Пълномощникът й адв. М.Л. претендира присъждане на адвокатско възнаграждение за въззивното производство на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 3 ЗА съгласно списък по чл. 80 ГПК.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл.

259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен до посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Обжалваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части. С оглед доводите в жалбата, и при извършената служебна проверка по чл. 7, ал.

3 ГПК и съобразно разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г., ОСГТК на ВКС, въззивният съд намира жалбата за неоснователна по следните съображения:

Страните не спорят по фактите, а те се установяват и от приетите писмени доказателства. На 05.06.2019 г. между страните е сключен договор за потребителски кредит „П.К. стандарт“ № 30037281078, с размер на кредита 5 000 лв., срок за връщане 24 месеца, с фиксиран лихвен процент 38.30 %, при посочен ГПР 44.98 %, размер на вноската от 298.58 лв. и общо дължима сума по кредита 7 165.57 лв. (главница и възнаградителна лихва). На същата дата между страните е сключено споразумение за предоставяне на пакет от 3 допълнителни услуги, които кредитодателят се задължил да предостави по искане на клиента и при изпълнение на посочените в ОУ изисквания, както следва: 1. приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит;

2. възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски; 3. възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски; 4. възможност за смяна на дата на падеж; 5. улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства. Уговорено е възнаграждение за предоставянето на пакета, като споразумението препраща към договора за кредит - т. VІ, според която по избрания и закупен пакет от допълнителни услуги се дължи възнаграждение от в размер на 4 830 лв. В споразумението е уговорено възнаграждението да бъде разсрочено за срока на договора за кредит и добавено към месечните вноски за погасяване на главницата, като в т. VІ от договора е посочен размер на вноската по закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 201.25 лв., общо задължение по кредита и по пакет от допълнителни услуги в размер на 11 995.57 лв. и общ размер на вноската 499.83 лв.

Не е било спорно и ищецът признава, че по процесния договор за потребителски кредит и споразумението ответницата е заплатила сумата от общо 8 241.15 лв.

С оглед така установеното, въззивният съд споделя извода на първоинстанционния за нищожност на споразумението. Т.нар. „допълнителни услуги“ по т. 1 – 4 от споразумението по същество представляват такива свързани с усвояването и управлението на кредита, за което законът императивно забранява плащане на такси и комисионни в чл. 10а, ал. 2 ЗПК;

Петата т.нар. услуга (улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства) касае евентуални бъдещи кредитни отношения между страните. Следва да се отчете и че заплащането на това възнаграждение е предварително, т.е. същото е дължимо само за „възможността за предоставянето“ на услугите, като е без значение дали някоя от тези услуги ще бъде използвана по време на действие на сключения между страните договор, доколкото в споразумението е посочено, че възнаграждението за предоставянето на посочените допълнителни услуги става изискуемо с подписването му, като изискуемостта му е в пълен размер дори и да не е ползвана и една от тях. С оглед размера на вземането за т.нар. „допълнителни услуги“ – 4 830 лв., при размер на отпуснатия кредит от 5 000 лв., очевидно е, 4 че споразумението има за цел и резултат увеличение на възнаграждението на кредитора, поради което и съгласно чл. 21, ал. 1 вр. чл. 10а, ал. 2 и ал. 4 вр. чл.

19, ал. 4 ЗПК е нищожно.

Споразумението безспорно е и сключено във вреда на потребителя по смисъла на чл. 143 ЗЗП, приложим в конкретния случай, тъй като води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи са нищожни, ако не са уговорени индивидуално, като за наличието на такива клаузи съдът следи служебно. В случая споразумението не е уговорено индивидуално, доколкото е изготвено предварително и ответницата не е имала възможност да влияе върху съдържанието му. А след като споразумението е нищожно, по него не се дължи възнаграждение.

За неоснователни съдът намира доводите в жалбата, че уговореното със споразумението възнаграждение не следвало да се включи в ГПР по договора за кредит, тъй като сключването на споразумението за т.нар. „допълнителни услуги“ не било задължително условие за сключване на договора, а зависело единствено от волята на потребителя.

Според чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, в договора за кредит следва да е посочен годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин;

Съгласно чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи (лихви, преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, като в ГПР не се включват разходите, които потребителят дължи при неизпълнение на договора, разходите, различни от покупната цена на стоката или услугата, които потребителят дължи при покупка на стока или предоставяне на услуга, независимо дали плащането се извършва в брой или чрез кредит; разходите за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски кредит, разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания, свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е задължително 5 и разходите, свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в договора за кредит или в друг договор, сключен с потребителя. Съгласно императива на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде повисок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република Б. (т.е. повече от 50 %), а според ал. 5 на чл. 19, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

В случая съгласно чл. 15.1 от ОУ на договора клиент, закупил пакет от допълнителни услуги, получава приоритетно разглеждане на искането за отпускане на кредит и изплащането на отпуснатата сума преди договорите а потребителски кредит без закупен пакет допълнителни услуги. В общите условия няма определен срок за разглеждане на искането за отпускане на кредит от лица, които не са пожелали закупуване на тези услуги. Като се има предвид, че ищецът е фирма, предоставяща бързи кредити, закупуването на т.нар. пакет от допълнителни услуги сочи на оказвана икономическа принуда върху потребителя, който за да ускори разглеждането на искането му за кредит, следва да „пожелае“ да закупи пакета. Липсва всякаква правна, а и житейска логика „среден потребител“ да пожелае по своя воля да закупи въпросния пакет, включващ предполагаеми и/или евентуални допълнителни услуги, присъщи на основния предмет на договора за кредит, и то на цена, близка до размера на отпуснатия му кредит. Уговарянето на възнаграждение за присъщи на основния предмет на договора за кредит услуги заобикаля императивните разпоредби на чл. 10а, ал. 2 и чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което и на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, а съгласно чл. 23 ЗПК потребителят дължи само чистата стойност на кредита – 5 000 лв., без лихви и други разходи по кредита.