Решение № 5997 от 05.11.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5997 гр. София, 04.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Наталия П. Лаловска

ГЕОРГИ СТОЕВ при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20241100501224 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

С решение № 18013 от 03.11.2023 г., постановено по гр.д. № 28196/2023 г., по описа на СРС, 156-ти състав, са уважени предявените от К. Е. С. срещу Главна дирекция „Ж., с.о. и б. с т.-МВР“ , конститутивни искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 КТ, като е признато за незаконно и е отменено уволнението й извършено със Заповед № 484з1727/03.05.2023 г. на основание чл. 325, ал. 1, т. 12 КТ на директора Главна Дирекция „Ж., с.о. и б. с т. – МВР“ и е възстановена на длъжността „Системен оператор (обща регистратура)“ в сектор „Координация и административно обслужване и секретариат“ на отдел „Координация и административно обслужване“ на Главна дирекция „Ж., с.о. и б. с т. – МВР“, която е заемала преди незаконното й уволнение и осъдителен такъв с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, вр. чл. 225, ал. 1 и ал. 2 КТ, с който ответникът е осъден да заплати на К. Е. С. сумата от 2790,70 лева, представляващи обезщетение за оставане без работа в следствие на незаконното уволнение извършено със Заповед № 484з1727/03.05.2023 г. за периода от 03.05.2023 г. до 03.11.2023 г., ведно със законната лихва от 25.05.2023 г. до окончателното плащане, а на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и сумата от 1247,35 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство.

Пак със същото решение Главна дирекция „Ж., с.о. и б. с т.-МВР“ е осъден да заплати на основание чл. 78, ал. 6 ГПК по сметка на Софийски районен съд сумата от 271,63 лв., представляваща държавна такса за производството пред СРС, а на основан разноски по делото.

Срещу първоинстанционното решение е подадена въззивна жалба от ответника Главна дирекция „Ж., с.о. и б. с т.-МВР“ , чрез юриск. И.В., с надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания за неговата неправилност поради допуснати 1 от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон , съществени процесуални нарушения и необоснованост на изводите. Поддържа, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че прекратяването на трудовото правоотношение е поради съкращаване в щата, тъй като със Заповед № 8121 К-9293/25.09.2020 г. на министъра на вътрешните работи не се променя щатната численост на дирекцията, а една щатна длъжност е била трансформирана в друга, като се променят и изискванията за нейното заемане, което било мотивирано в докладна записка № 484р-8214/25.04.2023 г. не били обсъдени и длъжностните характеристики за двете длъжности, които били идентични. Сочи още, че е в правомощията на министъра на вътрешните работи е да утвърждава и изменя щатните разписания на отделните структури, които били регламентирани в разпоредбата на чл. 33, т. 7 и чл. 145 ЗМВР, а процесната заповед за прекратяване на трудовото правоотношение била издадена от компетентен орган – ръководителан а на ГДЖСОБТ – арг. чл. 41, ал. 3, т. 4 и чл. 159, ал. 2 ЗМВР, вр. чл. 107а, ал. 7 КТ, вр. чл. 37 ЗМВР и в рамките на неговите правомощия. Моли решението да бъде отменено, като предявените от ищеца искове бъдат отхвърлени.

Претендира разноски за юрисконсултко възнаграждение.

Въззиваемият – ищец К. Е. С. , чрез пълномощника си - адв. В.И. с надлежно учредена представителна власт по делото, оспорва въззивната жалба по подробно изложени съображения. Счита, че СРС е анализирал задълбочено събраните по делото доказателства и като ги е преценил в тяхната съвкупност, анализирал е практиката на ВКС и е достигнал до обоснован извод за незаконност на извършеното уволнение, както и до основателност на иска за възстановяване на работа и присъждане на обезщетение. Моли първоинстанционното решение да бъде изцяло потвърдено.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна.

Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт. По конкретно наведени доводи във въззивната жалба, съдът намира следното:

Законността на едностранното прекратяване на трудовото правоотношение на посоченото правно основание – чл. 325, т. 12 КТ се обуславя от проявлението на следните обстоятелствата – 1. компетентен орган да е издал уволнителната заповед и 2. длъжността, която въззивникът е заемал при въззиваемия, да е била определена за заемане от държавен служител. В конкретния случай първоинстанционният съд е разгледал и се е произнесъл именно по посоченото в Заповед № 484з-1727/03.05.2023 г. на директора Главна Дирекция „Ж., с.о. и б. с т. – МВР“ уволнително основание по чл. 325, ал. 1, т. 12 КТ, като с определение от 03.10.2023 г. е отменил на основание чл. 253 ГПК определение от 21.09.2023 г., с което е дал ход на устните състезания и е насрочил делото за разглеждане в о.с.з. на 26.10.2023 г., като в протокола на проведеното открито заседание е направил коректен доклад по делото и правилно, в съответствие с разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ГПК, е разпределил доказателствената тежест. Действително в мотивите на съдебния акт се съдържат съждения, касателно уволнителното основание по чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 КТ, но същите са допълнителни съображения на съда, по основание, по което не се е произнесъл.

2

Ето защо оплакванията в жалбата в тази насока са неоснователни.

По отношение на оплакването, касаещо материалната незаконосъобразност на обжалваното решение следва да се отбележи, че съгласно разпоредбата на чл. 2, ал. 2 от Закона за държавния служител /ЗДСл/ длъжностите, които се заемат от държавни служители, се определят в Класификатора на длъжностите в администрацията, който се приема от Министерския съвет и се обнародва в "Държавен вестник" . Следователно единственият орган, оправомощен да определя длъжностите, които се заемат по служебно правоотношение, а и всички длъжности в администрацията, е Министерският съвет – арг. чл. 2, ал. 2 ЗДсЛ, а на ръководителя на съответната държавна администрация е предоставено правомощието и задължението да определят конкретните длъжности, които ще се използват в нея, чрез утвърждаването от него на длъжностно разписание при спазване на КДА, разпоредбите на НПКДА и специфичните изисквания, определени с нормативен акт (чл. 11 НПКДА) – в този смисъл и е Решение № 383 от 4.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 504/2014 г., IV г. о., ГК, което се споделя от настоящия състав на съда. Въпреки правилно разпределената доказателствена тежест с доклада по чл. 146, ал. 1 ГПК в о.с.з. от 26.10.2023 г., ответникът, чиято е доказателствената тежест не е ,становил, че е налице надлежен административен акт за определяне на заеманата от ищцата длъжност в такава за заемането й от държавен служител. , поради което с оглед неблагоприятните последици на доказателствената тежест, съдът е длъжен да приеме недоказаните факти за неосъществили се в обективната действителност – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК. Ето защо уволнението на ищцата е незаконосъобразно.

Доколкото други оплаквания, включително и по отношение на предявения иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 ГПК не са наведени във въззивната жалба, в това число и по отношение на определения от съда размер на дължимото се обезщетение и при съобразяване на правилото на чл. 269, ал. 1 ГПК, настоящият състав намира, че искът е основателен за пълния предявен размер, до какъвто извод правилно е достигнал и СРС.

С оглед изложеното и поради съвпадане на крайните правни изводи на настоящия състав с тези на СРС, въззивната жалба се явява неоснователна, а обжалваното решение следва да бъде изцяло потвърдено.

При този изход на спора пред въззивната инстанция и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 273 ГПК въззивникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 1400,00 лв., представляващи реално направени разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред СГС.

С оглед на правилата, установени в разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК въззивното решение може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд.

Така мотивиран, Софийският градски съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 18013 от 03.11.2023 г., постановено по гр.д. № 28196/2023 г., по описа на СРС, 156-ти състав.

ОСЪЖДА Главна дирекция „Ж., с.о. и б. с т. – МВР“, БУЛСТАТ: ****, със седалище и адрес на управление: гр. София ул. **** да заплати на К. Е. С., ЕГН: **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 273 ГПК, сумата от 1400,00 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение за производството пред СГС.

РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от връчването на препис на страните.

3

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4