Определение № 896 от 18.03.2026, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 896 гр. София, 18.03.2026 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в закрито заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Катерина Рачева

Членове:

Владимир Вълков

Здравка Иванова като разгледа докладваното от Владимир Вълков Въззивно частно гражданско дело № 20251000503521 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 2 вр. чл. 248, ал. 3, изр. второ ГПК.

Образувано е по препратена от Софийски градски съд частна жалба на „СИРИУС ПБ“ ЕООД, представлявано от адв. Д. Д., срещу Определение № 1312 от 27.03.2025 г. по дело № 20231100900555 по описа на на Софийски градски съд, ТО, VІ-6. В частната жалба се навежда довод за неоснователност на искането за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание върната насрещна искова молба преди прекратителният съдебен акт да е влязъл в сила. Противопоставен е и довод за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Иска се да бъде отменено Определение № 1312 от 27.03.2025 г.

С Определение № 3194/12.11.2025 г. по т.д. № 20258003901971 по описа на Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение е прието, че постановеното Определение № 1312 от 27.03.2025 г. е в процедура по чл. 248 ГПК, което не подлежи на изменение от постановилия го съд, а единствено на обжалване пред въззивния. Разрешеният процесуален въпрос задължава настоящия състав да прецени по същество доводите, без обаче да лишава от осъществените действия по размяна на книжата, съответно наведените доводи в отговора по частната жалба – Становище вх. № 53293/02.05.2025 г. на П. Д. Х., представляван от адв. К..

В отговора се застъпва теза, че чл. 81 ГПК изисква от съда да се произнесе по искане за разноски с акта, който приключва делото. Застъпена е теза, че разпореждане за връщане на насрещна искова молба отговаря на това условие и съответно попада в обхвата на чл. 78, ал.

4 ГПК. Твърди се, че не е направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, а напротив – да е налице изрично изявление при предявяване на претенцията, че такова не се прави. Застъпена е и теза, че полученият от ответника получил препис от нередовната искова молба и осъществената активност от процесуалния му представител обуславя задължение за възстановяване на сторените разноски. Оспорва се и възнаграждението да е прекомерно при довод, че отговаря на фактическата и правна сложност на делото и е в минималния размер, предвиден от Наредба № 1 от 09.07.2024 г. за определяне на адвокатската работа.

По допустимостта на жалбата.

Жалбата е допустима. Подадена е в законоустановения срок от надлежна страна 1 срещу подлежащ на обжалване акт и дължимата държавна такса е внесена.

По основателността на жалбата:

Разгледана по същество жалбата е неоснователна.

Със становище Становище № 6, вх. № 132832 от 02.12.2024 г. за връщане на насрещната искова молба с приложен към нея списък за разноскив това число и 18 000 лв. – адвокатско възнаграждение за една инстанция във връзка с насрещен иск, предявен от „СИРИУС ПБ“ ООД. От фактура № 2936/07.08.2023 г. се установява, че тази сума е платена на посоченото основание.

В съдебно заседание на 03.12.2024 г. съдът е докладвал становището, а от изявлението на адв. Д., че няма да прави възражение за прекомерност следва и че искането за разноски включително и техния размер, е сведено до знанието му.

С протоколно определение от открито съдебно заседание на 19.03.2025 година е разпоредено връщане на насрещен иск за сумата от 250 000 лв.

На 19.03.2025 г. е постъпила молба на П. Д. Х. съдът да се произнесе по искане за разноски, инкорпорирано в Становище № 6.

Препис от молбата е връчена на „СИРИУС ПБ“ ООД като в отговор се сочи, че връщането на НИМ не съставлява прекратяване на делото, която хипотеза смята за изрично установена в закона – чл. 231 и чл. 126 ГПК. Тъй като спорът не е разрешен по същество не е преклудирана възможността за повторното му завеждане, а неразгледаният спор по същество изключва и възможността за присъждане на разноски.

С обжалваното определение първоинстанционният съд приема, че връщането на искова молба прегражда развитието на производството, а ненадлежно инициираната процесуална връзка ангажира отговорността за разноски в контекста на чл. 78, ал. 4 ГПК.

Прието е, че осъществената защита по насрещната претенция обосновава и възлагане в тежест на ищеца сторените разноски от ответника. Жалбоподателят е осъден да заплати сумата от 18 000 лв.

При тези обстоятелства от правна страна съдът намира следното:

Отговорността за разноски в съдебен процес произтича от необосновано провокиран или поддържан съдебен спор. Затова и ответникът дължи да възстанови сторените от ищеца разноски, ако и доколкото е установен нарушен негов легитимен интерес – искът е уважен изцяло или отчасти (чл. 78, ал. 1 ГПК). Реципрочно ищецът дължи да възмезди ответникът, ако искът бъде отхвърлен (чл. 78, ал. 3 ГПК) или при прекратяване на делото (чл. 78, ал. 4 ГПК). Както отчита и процесуалният представител на жалбоподателя прекратяването на делото препятства разрешаване на спора по същество. Следователно както необосновано от правна гледна точка провокирания съдебен спор, така и невъзможността за изследване на спора по същество ангажира ищеца да възмезди ответника за сторените от него разноски.

Придаденото от теорията и практиката разбиране за обективен характер на тази отговорност изключва меродавността на представата у страните за действителното правно положение.

Затова и достигнатият от съда извод за изхода от производството предпоставя и разпределение на отговорността за разноски – имуществената тежест от реализацията на право – ефективен достъп до съд.

Извън очертаната нарочна регламентация, отчитаща спецификите на съдебното производство, приложение следва да намерят общите правила, регламентиращи отговорността за обезвреда. Отговорността за разноски обаче не разкрива особености, обуславящи изключение от общото правило, че на възмездяване подлежат единствено вредите, съставляващи пряка и непосредствена последица от неправомерно поведение (чл.

51, ал. 1 ЗЗД, съответно чл. 82 изр. първо ЗЗД). Израз на тази връзка се явява необходимостта от тези разноски. В тази връзка и нормата на чл. 78, ал. 2 ГПК изключва отговорността на ответника дори и претендираното право да съществува, ако с извънсъдебното си поведение не е дал повод за завеждане на делото и признае иска. На същата идея почива и утвърденото 2 разширително тълкуване на нормата на чл. 78, ал. 1 ГПК – ищецът има право на разноски и при отхвърлен иск, ако основанието за това е удовлетворено притезание в хода на процеса.

Еднаквото прилагане на закона изисква и тълкуването му по аналогичен начин спрямо ответника, когато се окаже, че не може да си възстанови направени разноски за защита по спор, неразгледан поради непосредствено контролирана от ищеца причина.

Връщането на исковата молба препятства разглеждането на спора по същество.

Процесуалният закон овластява съда да откаже да разгледа отправено към него искане, ако то е ненадлежно упражнено било поради неясно очертана претенция, било поради друга причина, препятстваща съда да зачете сезиращото го процесуално действие (чл. 129, ал. 3 ГПК). С оглед нормата на чл. 131, ал. 1 ГПК привличането на ответника в процеса е предпоставено от служебна проверка на предпоставките за разглеждане на спора по същество. Съдът обаче е овластен да подходи по същия начин и когато установи нередовност по време на производството (чл. 129, ал. 4 ГПК), при които условия е върната исковата молба в случая.

Привличането на ответника в процеса определя заплатеното възнаграждение за адвокат като необходим разход. С връщане на искова молба очертаният с нея спор отпада от предмета на делото, а разходът, непосредствено обусловен от ненадлежно инициираното производство, не отговаря на критерия пряка и непосредствена причина спрямо предмета на висящото производство. Затова и нормата на чл. 78, ал. 4 ГПК следва да намери приложение и при връщане на исковата молба поради забелязана и неотстранена нередовност по време на производството.

Визираните хипотези на прекратяване на делото в отговора по искането за допълване на определението от 19.03.2025 г. не обосновават ограничаване на приложното поле на чл.

78, ал. 4 ГПК до изрично предвидените в закона случаи. Хипотезата на чл. 126 ГПК овластявайки съда да осъществи проверката служебно, а следователно и да прекрати производството и без да ангажира участието на ответника, а следователно и без да му дължи разноски дори и такива да са били направени.

Нормата на чл. 231 ГПК свързва прекратяване на производството с непоискано възобновяване след спиране на производството по взаимно съгласие. Изразено съгласие за спиране на производството задължава съда да се въздържи от администрирането му. В тази хипотеза пречката за разглеждане на спора по същество е и бездействието на ответника, а не ненадлежно упражнено право на иск. Изключително право на ответника е да прецени дали се нуждае от съд, за да получи защита на собствения си интерес и на тази основа да очаква възстановяване на сторените разноски (чл. 78, ал. 3 ГПК). От друга страна, нормата на чл.

78, ал. 9 ГПК утвърждава особено правило за разпределение на разноските, когато страните сами намерят решение на предявен пред съд спор – всяка от тях поема своите разноски, освен ако изрично не уговорят друга. Ето защо специалното правило следва да намери приложение и при разпределение на отговорността за разноски в хипотезата на прекратено производство след спиране по съгласие на спорещите. Няма разумна причина ищецът да бъде държан отговорен за разноски на ответника, когато спорът е останал неразгледан по същество и по причина у ответника.

По изложените съображения настоящият състав приема, че посочените хипотези на изрично предписано прекратяване на делото не отразяват еднозначно утвърден легитимен интерес за ответника да си възстанови разноските. Същевременно предложеният от жалбоподателя буквален прочит на чл. 78, ал. 4 ГПК не отчита легитимния интерес на ответника да бъде възмезден при сторени разноски за защита по ненадлежно предявен иск.

Следователно, наложително е поправително тълкуване на нормата в указания вече смисъл, обуславящо приложението й и при връщане на искова молба в хипотезата на чл. 129, ал. 4 ГПК.

Съгласно чл. 81 ГПК съдът дължи да разпредели разноските с всеки акт, приключващ делото пред него. Вече стана дума, че връщайки насрещната искова молба съдът приключва администрирането на очертания с тази молба предмет на спора. Правилото на чл. 81 ГПК не 3 предпоставя влизане в сила на съдебния акт. За разлика от спора по същество прекратителният акт не изключва възможността след осъществен институционален контрол съдът да бъде задължен да разгледа същия спор по същество с произтичащото от това задължение да разпредели отговорността за разноски според общите правила. Тази хипотетична възможност обаче не изключва пряко изводимото от текста правомощието на съда да се произнесе с прекратителния си акт и по направено към този момент искане за разпределение на разноските.

В случая се установява, че още преди постановяване на определението от 19.03.2025 г. съдът е бил сезиран с искане на ответника да му присъди адвокатско възнаграждение за договорена защита по предявената насрещна искова молба. Пропускът на съда да стори това обуславя непълнота на съдебния акт – липсва произнасяне по искане, чието разглеждане страната може да очаква според изричния текст на чл. 81 ГПК. Затова и при отправено до съда нарочно искане в съответствие със закона първоинстанционният съд е допълнил протоколното си определение, съставляващо по същество на разпореждане по чл. 129, ал. 3 ГПК, възлагайки в тежест на ищеца доказаното като заплатено от ответника адвокатско възнаграждение.

Съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК съдът е овластен да редуцира отговорността на насрещната по спора страна, когато разноските произтичат от договорен размер на адвокатското възнаграждение. По изрично нормативно предписание обаче това правомощие е обусловено от нарочно искане. Такова в случая не се установява.