Решение № 2477 от 24.04.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2477 гр. София, 24.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на пети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Татяна Д.а

Членове:

Румяна М. Найденова

Гюлсевер Сали при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско дело № 20231100509636 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от С. А. Я. и Л. С. Я., чрез адв. В. В. срещу решение № 9941/09.09.2022г., постановено по гр. д. № 11782/2022г. на СРС, 82 с-в.

Решението се обжалва в частта, в която съдът е отхвърлил като неоснователни исковете за собственост на главно встъпилите лица С. А. Я. и Л. С. Я.., както и в частта, в която са уважени исковете с правно основание чл. 42, б. “б“ вр чл. 25, ал. 1 ЗН и чл. 124 ГПК, предявени от Българска епархия в Западна и Средна Европа. Излага доводи, че при постановяване на решението с правно основание чл. 42, б. “б“ вр чл. 25, ал. 1 ЗН и чл. 124 ГПК съдът е постановил решението си, без да обсъди събраните по делото доказателства, а се е позовал единствено на направеното признание на иска по чл. 237 ГПК. Извежда доводи, че съдът неправилно е преценил свидетелските показания, от които се установява, че С. Я. е владял имота като свой собствен, не само сградата, но и поземления имот, като само той е имал достъп до вътрешния двор. Сочи, че неправилно съдът не е приел като доказателства по делото представените в проведеното на 31.05.2022г. жалба и постановление за отказ да се образува наказателно производство, като е счел същите за неотносими към спора.

Поддържа, че не е отчетен пълния период на владение към датата на даване на ход на устните състезания на 14.06.2022г. Моли решението да бъде отменено в обжалваните части и вместо него съдът да постанови друго, с което да уважи исковете за собственост на главно встъпилите лица С. А. Я. и Л. С. Я. и да отхвърли исковете с правно основание чл. 42, б. “б“ вр чл. 25, ал. 1 ЗН и чл. 124 ГПК, предявени от Българска епархия в Западна и Средна Европа.

В установения от закона срок, въззиваемият Българска епархия в Западна и Средна Европа към Българската източноправославна църква – Български патриархат, е депозирал отговор на въззивната жалба. В него се излагат съображения за неоснователност на 1 въззивната жалба. Моли решението на районния съд да бъде изцяло потвърдено, като му бъдат присъдени сторените пред въззивната инстанция разноски.

Въззиваемите Е. П. К. и А. С. Б., в срока по чл. 263 ГПК, твърдят, че не оспорват подадената въззивна жалба. Признават факта, че целия процесен имот се владее и свои от С.

Я. през процесния период.

Предмет на въззивно обжалване е и подадена от въззивниците частна жалба срещу постановеното от СРС определение по чл. 248 ГПК, с което съдът е оставил без уважение искането им за изменение на решението в частта за присъдените разноски.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество - неоснователна.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално правни норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни материално правни норми.

Относно правилността на първоинстанционното решение въззивният съд намира наведените с въззивната жалба доводи за неоснователни.

За въззивниците е налице интерес от обжалване на решението в цялост, тъй като същите, като главна встъпила страна, могат да обжалват съдебното решение не само в частта по предявените от тях искове, но и в частта, с която се уважава първоначалния иск. В противен случай може да се стигне до противоречиви съдебни решения, ако в тази му част актът на първата съдебна инстанция влезе в сила, а по жалбата на третото лице бъде постановено въззивно решение, с което се уважават неговите искове.

По така предявените първоначални искове, от Българска епархия в Западна и Средна Европа към Българската източноправославна църква – Български патриархат, ответниците Е. Т. и А. Б. са признали всички факти и обстоятелства, описани в исковата молба, респективно Е.

Т. е признала, че съставеното в нейна полза саморъчно завещание от А. П., е нищожно, тъй като не е изготвено, написано и подписано от него.

Ето защо, СРС правилно е оставил без уважение искането на ищеца за допускане на СГЕ и е постановил решение, с което е уважил така предявения иск. С оглед така направеното признание не е било необходимо да се събират доказателства за основателността на иска. Още повече, че главно встъпилите лица са посочили в молба от 07.06.2022г., че оспорват истинността на завещанието на А. П. към Е. Т., макар и това оспорване да е било преклудирано. С признанието на иска от страна на Е. Т. саморъчното 2 завещание е обявено за нищожно именно на това основание, каквото е било и искането на главно встъпилите лица.

Аналогични изводи могат да се направят и по отношение на предявения иск с правно основание чл. 124 ГПК от Българска епархия в Западна и Средна Европа към Българската източноправославна църква – Български патриархат срещу Е. Т. и А. Б.. Същите са признали изцяло иска, поради което правилно СРС е уважил същия.

Неоснователни са изложените във въззивната жалба доводи относно правилността на решението по исковете с правно основание чл. 124 ГПК на главно встъпилите лица.

По така предявения иск в тежест на главно встъпилите лица е за установят, че са собственици на процесния имот на твърдяното от тях придобивно основание.

Главно встъпилите лица се легитимират като собственици на основание давностно владение, продължило повече от 10 години.

Съгласно приетото в Тълкувателно решение № 4/17.12.2012 г. на ОСГК по тълкувателно дело № 4/2012г. придобиване на правото на собственост или на друго вещно право настъпва автоматично с изтичане на установения в закона срок. Фактическият състав на владението съгласно чл.68, ал.1 ЗС включва както обективния елемент на упражнявана фактическа власт, така и субективния елемент вещта да се държи като своя. Обективният елемент на владението – упражняването на фактическа власт – съвпада с този при държането. Субективният елемент определя упражняването на фактическа власт върху имот като владение. Чл. 69 ЗС предполага наличието на намерението да се свои вещта. Именно затова, за да се трансформира фактическото състояние на упражнявана фактическа власт чрез действия, съответстващи на определено вещно право в самото вещно право, е необходимо потвърждаване наличието на намерение за своене чрез позоваване на последиците от придобивната давност.

За да се признае на едно физическо лице правото на изключителна собственост по отношение на един изцяло чужд, недвижим имот, разпоредбата на чл. 79 ал. 1 от ЗС установява, че претендиращият собствеността на имота следва да е упражнявал в период по-дълъг от 10 години, фактическата власт по отношение на конкретната вещ (corpus), без противопоставяне и без прекъсване и да е демонстрирал по отношение на собственика на вещта поведение на пълноправен собственик (animus), т. е., че упражнява собственическите правомощия единствено за себе си. Доказването на условията на закона - елементите от фактическия състав на чл. 79 ал. 1 от ЗС, за признаване право на собственост на основание изтекла придобивна давност следва да е пряко и пълно. Липсата на категоричност, за която и да е от законовите материално правни предпоставки, изключва придобиването на собствеността и вещната претенция основана на този придобивен способ следва да бъде отхвърлена.

Ищецът твърди, че е владял имота от 01.09.2007г. до датата на предявяване на иска.

Това обстоятелство не се установява от показанията на разпитаните по делото свидетели.

Така св. А.А. посочва, че живее непосредствено до процесния имот, още от раждането си.

3

Приживе познавал А. П., както и неговата сестра. Имотът се обитавал от него и сестра му.

Живеели на етажа над магазина, а магазините давали под наем. До смъртта на А. сградата се ползвала от наемателите. Съдът кредитира показанията на този свидетел като пълни и безпротиворечиви. Същият е непосредствен съсед на имота и има преки впечатления. От друга страна св. Д.А. няма непосредствени наблюдения върху имота. Същият посочва, че е ходил, задно със С. Я. да наглежда имота веднъж, два пъти в месеца. Имотът бил запустял, в него нямало никой, освен клошари. Магазините отдолу работели. Ето защо, неговите показания противоречат на тези на св. А., който посочва, че в имота се е живеело.

Показанията на този свидетел се опровергават и от представения договор за наем, вписан в АВ на 26.10.2007г. /л. 38 – 40 от делото на СРС/, видно от който А. П. е отдал магазинно помещение, находящо се на адреса на имота на трето лице.

Свидетелят С. посочва, че е ползвал едно от помещенията в периода 2007г. до 2015г., което му било предоставено под наем от Я., по силата на устна договорка. Показанията на този свидетел също по никакъв начин не установяват обективния факт на владението. Още повече, че същите са в противоречие със събраните гласни и писмени доказателства.

Отделно от това се отнасят за периода 2007г. до 2015г,. тоест за 8 години.

Ето защо, не може да се приеме, че ищецът е владял имота за посочения от него период.

В решение № 262 от 29.11.2011 год. по гр. д. № 342/2011 год. на ІІ г. о. на ВКС, е прието, че в хипотеза, при която се завладява чужд имот, не се изисква наличие на уведомяване на собственика за намерението за своене на имота, а единствено упражняваното владение да е постоянно, непрекъснато, явно и спокойно. Прието е, че когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на основание, то според презумпцията на чл. 69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическата власт държи вещта за себе си, т. е. има качеството на владелец. За придобиването на имота по давност в този случай не е необходимо да бъде демонстрирана промяна в намерението за своене спрямо собственика, тъй като от момента на установяване на фактическата власт тя има характер на владение, съгласно чл. 69 ЗС, а не на държане. В решение № 31 от 8.02.2016 год. по гр. д. № 4539/2015 год. на І г. о. ВКС приема, че презумпцията по чл. 69 ЗС е приложима, когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на установяването й и ползва владелеца дори в отношенията му със собственика.

Съгласно цитираното решение, установената в чл. 69 ЗС презумпция задължава съда да приеме, че щом е доказан фактът от хипотезата на правната норма /осъществяване на фактическа власт върху вещ/, то за осъществил се следва да се приеме и предполагаемият факт /наличие на намерение вещта да се държи като своя/, който не се нуждае от доказване, освен ако презупмцията не бъде оборена.

В настоящия случай обаче не се установява, че главно встъпилите лица са осъществявали фактическа власт върху имота в процесния период.

В случай, че се приеме, че цялото дворно място е съсобствено, поради сключения нотариален акт за замяна, то следва да се има предвид, че в отношенията между 4 съсобственици не е изключено приложението на презумпцията на чл. 69 ЗС, но тук отношенията са усложнени, тъй като всеки от съсобствениците има право да ползва вещта /чл. 31, ал.1 ЗС/. Когато след възникване на съсобственост, някой съсобственик ползва съсобствената вещ, той е владелец на своята част и държател на идеалната част на другите съсобственици. За да придобие частите на останалите съсобственици е необходимо да демонстрира, че е отблъснал намерението на другите съсобственици и е започнал да свои техните части за себе си. Съществено е действията на своене, покриващи съдържанието на правото на собственост, да са изявени пред съсобствениците по начин, че те да могат да разберат, че имотът се свои изцяло от този, който упражнява и фактическа власт върху него.