Решение № 3912 от 28.06.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3912 гр. София, 28.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Георги Стоев при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20231100500749 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

С Решение № 7625 от 06.07.2022 г., постановено по гр. д. № 6103/2022 г., по описа на СРС, 46-ти състав, частично е уважен предявеният от И. Н. Н. срещу „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД осъдителен иск с правно основание чл. 49 ЗЗД във вр. чл. 45 ЗЗД и чл.

86 ЗЗД, с което ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата в размер на 2000 (две хиляди) лева, ведно със законната лихва върху тази сума от завеждане на исковата молба до пълното изплащане, представляваща обезщетение за неимуществени вреди /изразяващи се в страх, напрегнатост, нервност, притеснение, гняв, срам и всички негативни емоции/ вследствие на неправомерно поведение на служители на ответника в периода от 14.10.2021 г. до 05.01.2022 г. – телефонен тормоз, заплахи за живота и здравето на ищеца, арогантно поведение и вменяване на вина, като искът е отхвърлен за разликата над уважения размер – 2000 лева до пълния предявен размер от 6000 лева.

Със същото решение ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал.

1 ГПК сумата от 380 лева, представляваща съдебно-деловодни разноски съразмерно на уважената част от исковете.

Срещу така постановеното решение, в частта, с която е отхвърлен предявеният от ищеца осъдителен иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 45 ЗЗД за разликата над 2000,00 лв. до пълния предявен размер от 6000,00 лв., представляващи неимуществени вреди, е постъпила въззивна жалба от ищеца И. Н. Н., чрез пълномощника му – адв. Ч. В., с надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания за неправилност поради нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите. Поддържа, че по делото при условията на пълно и главно доказване, чрез изслушаната СПсЕ и свидетелски показания е установено, че ищецът е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в страх, напрегнатост, нервно притеснение, гняв, срам и всички останали подробно описани в 1 експертизата негативни емоции, тяхната продължителност и причинна връзка с действията на служители на ответника. Сочи, че съдът следва да определи размера на обезщетението съобразно предписаните в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД критерии. Посочва значението на понятието „справедливост“, съгласно ППВС № 4/1968 г., както и че не трябва да се забравя и икономическата обстановка в страната и доколко присъденото обезщетение в размер на 2000 лв. отговаря на общото икономическо състояние на обществото. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и да постанови друго, с което да уважи изцяло предявеният иск. Претендира разноски.

Въззиваемият ответник – „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД, чрез пълномощника му – юрк. Н. К.-Т., с надлежно учредена представителна власт по делото, е подал в законоустановения срок отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата по подробно изложените правни съображения.

Подадена е и частна жалба от ищеца – И. Н. Н., срещу Определение № 26615/10.10.2022 г., постановено по гр.д. № 6103/2022 г. по описа на СРС, 46-ти състав, с което първоинстанционният съд е оставил без уважение молба по чл. 248 ГПК, инкорпорирана във въззивната жалба с вх. № 155716/26.07.2022 г. от И. Н. Н., за изменение на Решение № 7625 от 06.07.2022 г. гр. д. № 6103/2022 г. на СРС, в частта за разноските. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното определение, поддържайки, че съобразно задължителните разяснение, дадени с т. 5 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, направените от страните в обезпечителното производство разноски се присъждат с окончателно съдебно решение по съществото на спора, с оглед крайния изход и доколкото разноските не са разграничени по отделни фази на обезпечителното производство, следва да се приеме, че се имат предвид всички направени разноски в обезпечителното производство и в двете му фази – както по допускане, така и по налагане на обезпечението. Моли съда да отмени процесното Определние като неправилно и противоречащо на установената съдебна практика и да постанови друго, с което да уважи изцяло молбата по чл. 248 ГПК и да присъди направените в производството по обезпечение на иска разноски.

Въззиваемият ответник не е подал отговор на частната жалба.

Решението в частта, с която е уважен предявеният от ищеца осъдителен иск с правно основание чл. 49 ЗЗД във вр. чл. 45 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за сумата до 2000,00 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди /изразяващи се в страх, напрегнатост, нервност, притеснение, гняв, срам и всички негативни емоции/ вследствие на неправомерно поведение на служители на ответника в периода от 14.10.2021 г. до 05.01.2022 г. – телефонен тормоз, заплахи за живота и здравето на ищеца, арогантно поведение и вменяване на вина, ведно със законната лихва върху тази сума от завеждане на исковата молба до пълното изплащане, не е обжалвано от ответника, поради което същото е влязло в законна сила.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:

2

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт. По конкретно наведеното в жалбата оплакване настоящата съдебна инстанция намира следното:

Отговорността по чл. 49 ЗЗД е гаранционно-обезпечителна и е производна за възложителя на работата, като възниква доколкото е налице виновно и противоправно поведение на извършителя на работата и зависи изцяло от обема на отговорността на причинителя, която е лична и виновна по смисъла на чл. 45 ЗЗД. Възложителят на работа отговаря по чл. 49 ЗЗД за вредите, причинени от негови работници и служещи при или по повод на възложената им работа и тогава, когато не е установено кой конкретно из между тях е причинил тези вреди.

Когато при изпълнение на така възложената работа е допуснато нарушение на предписани или други общоприети правила, отговорността е по чл. 45 ЗЗД, съответно чл. 49 ЗЗД. В този смисъл са задължителните за съда тълкувателни разяснения, дадени в т. 3 от Постановление № 4/1975 г. на Пленума на ВС и т. 2 от Постановление № 17/1963 г. на Пленума на ВС.

Достатъчно е да се касае за дейност, която се осъществява по възлагане на този работодател и при или по повод изпълнението й да са причинени вредите, без да е необходимо се персонифицира прекия причинител на увреждането – работник или служител на работодателя. Съгласно задължителните за съда тълкувателни разяснения, дадени в Постановление № 7/1959 г. на Пленума на ВС, юридическите лица отговарят по чл. 49 ЗЗД за вредите, причинени от техни работници и служители при или по повод на възложената им работа и тогава, когато не е установено кой конкретно измежду тях е причинил тези вреди поради което и оплакванията в жалбата в тази насока са неоснователни.

Тъй като обжалваното решение в частта, в която е уважен предявения осъдителен иск за сумата до 2000,00 лв. е влязло в законна сила, то в конкретния случай със сила на пресъдено нещо между страните в настоящото съдебно производство са установени всички материални предпоставки, обуславящи възникването на спорното материално право.

Предвид това, спорът между страните, въведен с въззивната жалба и само по отношение, на който въззивният съд следва да се произнесе (арг. чл. 269, изр. 2 ГПК), се съсредоточава върху обстоятелството какъв е размерът на заместващото обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди при настъпване на процесното застрахователно събитие, определен съобразно критериите по чл. 52 ЗЗД.

В тази връзка следва да се отбележи, че от неоспореното от страните и кредитирано от съда като компетентно и обективно дадено заключение на вещото лице по изслушаната и приетата в първоинстанционното производство съдебно-психиатрична експертиза (СПЕ), се установява, че в резултат на процесните телефонни обаждания ищецът е изпитал силни негативни емоции – раздразнение, неудобство по време на работа или приятелски срещи, възмущение и яд от засилващата се настойчивост и арогантност, безсилие да прекрати обажданията, въпреки обстоятелството, че не е длъжник, което ясно е заявил в телефонните разговори, изпитал е страх от отправените му заплахи за „посещение“, което ще „влоши нещата“, както за здравето и сигурността на своя баща, на сестра си и нейния съпруг, така и за своите собствени, като въпросните негативни изживявания са с продължителност около три месеца, условно от средата на месец октомври 2021 г. до средата на месец януари 2022 г. От показанията на свидетелката Н.Г., която живее на семейни начала с ищеца, се установява, че първоначално е имало „малко промяна в обичайните отношения и обичайния начин на живот“, като вследствие на отправените заплахи ищецът е бил много напрегнат, 3 изнервен, „по-мрачен“. Преценени на плоскостта на чл. 172 ГПК, съдът намира показанията на свидетеля за конкретни, последователни и кореспондиращи на заключението на вещото лице по изслушаната по делото СПЕ, а фактите за които са дадени същите – за лично и непосредствено възприети.

При така възприетата фактическа обстановка, настоящата съдебна инстанция приема, че първоинстанционният съд е преценил правилно обстоятелствата, свързани с определяне на справедливото обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД в размер на 2000,00 лв. Съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Тъй като неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно критериите, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД – по справедливост от съда.

Съгласно ППВС № 4/1968 г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а причинените неимуществени вреди – болки и страдания следва да се преценяват с оглед на комплексен критерий, включващ обстоятелства като характер на увреждането, причинените морални страдания, неудобствата в нормалната деятелност, социално-икономическите условия в страната и т.н.

Настоящата съдебна инстанция при преценка на всички доказателства в своята съвкупност, касаещи определяне на справедливото обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД, счита, с оглед продължителността на претърпените психически страдания (около три месеца), отчитайки възрастта на пострадалия към месец октомври 2021 г. – месец януари 2022 г. – 36 годишен мъж, както и с оглед на обстоятелството, че не са налице трайни последици от изпитаните от ищеца неприятни усещания и че преживените негативни емоции – раздразнение, яд, страх, изнервеност, напрегнатост, не надхвърлят обичайните такива, поради което и справедливото заместващо обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди е в размер на сумата от 2000,00 лв., до какъвто извод е достигнал и първоинстанционния съд. В заключение следва да се отбележи, че принципът за справедливост включва в най-пълна степен компенсиране на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, релевантни към реално претърпените от увреденото лице морални вреди (болки и страдания), поради което и така определения размер на обезщетение е в съответствие с принципа за справедливост, а също и съобразно обществено-икономическите условия в страната към момента на настъпването на вредите в най-пълна степен репарира търпените от ищцата неимуществени вреди.