Решение № 5182 от 26.11.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 5182 гр. Пловдив, 26.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20255330106945 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба, подадена от И. П. Д. против „Профи Кредит България“ ЕООД, с която е предявен иск с правно основание чл. 55, ал.

1, пр. „1- во“ ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати на ищцата сума в размер от 2333.40 лева. , платена от ищцата в полза на ответника без основание, по клаузата за възнаграждение за пакет „допълнителни услуги – Фаст и Флекси“ от недействителния Договор за потребителски кредит № *** сключен между страните, ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от датата на подаване на исковата молба в съда - 14.04.2025г. до окончателното й изплащане. /размерът на исковата претенция е съобразен с допуснато изменение на иска по реда на чл.241 ГПК в с.з. от 27.10.2025 год./ Ищцата твърди, че е сключила Договор за потребителски кредит № *** с ответника, по силата на който й е предоставена сума в размер от 5000 лв., която е следвало да върне до 25.08.2026г., ведно с договорената възнаградителна лихва и възнаграждение за допълнителни услуги. Отразеният в договора лихвен процент на дневна база е 0,11%, ГПР е 41,00%. Поддържа се, че закупеният към договора пакет „допълнителни услуги“ по своето същество включвал действия по усвояване и управление на кредита, за което 1 на основание чл. 10а, ал. 2 ЗПК кредиторът не следва да изисква възнаграждение. Изтъква се, че разписаното в договора възнаграждение за пакет от допълнителни услуги „Фаст“ (в размер от 2000 лв.) и „Флекси“ (в размер от 3600) следва да бъде включено в ГПР, тъй като е сигурен разход за потребителя. Поддържа се, че е налице драстично разминаване между посочения в договора ГПР и действителният му размер. Изтъква се, че ако възнаграждението за допълнителните услуги бъде включено в ГПР, размерът му би бил доста над императивно разписания в чл. 19, ал. 4 ЗПК максимален размер. Твърди се и че непосочването на компонентите, формиращи ГПР и отразяването в договора за кредит на различен ГПР от действителния води до нищожност на договора. Поддържа се, че това представлява нелоялна търговска практика, чиято цел е да заблуди потребителя за реалните параметри, при които получава кредитно финансиране. Доколкото договорът за кредит е недействителен, то се поддържа и че всички суми над главницата следва да бъдат възстановени на потребителя. Моли се предявеният иск да бъде уважен. Претендират се сторените разноски в процеса.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, със становище за неоснователност на предявения иск. Сочи, че процесният договор представлява такъв за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, тъй като с него кредиторът се задължил да предостави на ищеца заем, съгласно уговорените параметри и условия. Твърди, че всички императивни изисквания на чл. 22 ЗПК, които важат за договора били спазени и в тази връзка всички възражения, изложени от ищеца относно недействителността на договора за кредит били неоснователни. Договорът отговарял на разпоредбите на ЗПК – бил сключен в писмена форма, на хартиен носител, елементите по договора били представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт; общата дължима сума по кредита била сборувана от отделните стойности на предоставената заемна сума и дължимата за периода на договора възнаградителна лихва; било посочено общото задължение по кредита и по закупените допълнителни услуги. В договора бил посочен ГЛП – 41,00%, който бил фиксиран и не била предвидена възможност за промяната му, посочин бил и ГПР – 49,12 %.

В общите условия към договора било посочено как е изчислен ГПР, както и били посочени взетите предвид допускания. В ЗПК нямало изискване в договора да се посочат компонентите на ГПР, тъй като същите били 2 нормативно установени. В договора нямало неяснота каква сума следва да се връща от длъжника по него. Дали посоченият ГПР е правилно посочен, било относимо към последиците, предвидени в чл. 19, ал. 4 ЗПК и не водело до недействителност на целия договор. Неоснователни били твърденията в исковата молба, че възнаграждението за предоставени допълнителни услуги е следвало да се включи в ГПР. Сочи, че дори и да се приеме за вярно, че размерът на ГПР е по-висок от законоводопустимия по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, то последицата от това била недължимост на сумите, с които се надвишава размерът, посочен в ал. 4 на същия член, но не и недействителност на целия договор за кредит. Счита, че са неоснователни твърденията, че с предоставянето на допълнителни услуги, се прикриват разходи, които по своето същество следва да са включени в ГПР. Излага аргументи, че не е необходимо възнаграждението за допълнителни услуги да бъде включено в ГПР, тъй като стойността, платима от потребителя за допълнителна услуга не била задължителен разход и се заплащала само ако потребителят е поискал да има възможността да се ползва от нея. Твърди, че таксата за процесната допълнителна услуга би представлявала условие за кредита, ако кредиторът я изисква от всеки кредитополучател, за да му предостави кредит, а това не било така. Кредитополучателят сам пожелал да се възползва от предлаганите от кредитора допълнителни услуги.

Според ответника поради факта, че възнаграждението за допълнителни услуги не е част от ГПР, нямало и неточно посочване на същия, но дори да се приеме, че има неточно посочване, това не можело да се приравни на липса на ГПР, което да доведе до нищожност на целия договор за кредит.

За избраните от кредитополучателя услуги „Фаст“ и “Флекси“ същият заплатил уговореното възнаграждение, но се твърди, че изборът и закупуването на тези услуги бил изцяло решение на клиента, като той се е възползвал от възможността да получи одобрение в рамките на подаване на искането за отпускане на кредит. Уговореното между страните съответствало на принципа на свободно договаряне между тях.

Ответникът сочи, че кредитът е усвоен на 04.09.2023 г. и предсрочно погасен по молба на ищеца на 31.10.2024 г., при последна падежна вноска, съгласно погасителния план – 25.08.2026 г., като на кредитора е заплатена общо сумата от 9566,52 лева. С тази сума били погасени задълженията за 3 главница в размер на 5000 лв., възнаградителна лихва в размер на 2046,85 лв., суми за допълнителни услуги в размер на 2333,40 лв. ( от които 833,40 лв. по Фаст и 1500 лв. по Фрекси), лихви за забава в размер на 3,72 лв., обезщетение за предсрочно погасяване на кредита в размер на 36,65 лв., такса за приоритетно разглеждане в размер на 145,90 лв. Моли искът да се отхвърли.

Претендирани са разноски, прави се възражение за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатското възнаграждение.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът от фактическа страна установява следното:

За основателността на предявения осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса на основание, следва да са се проявили следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е платил процесната сума на ответното дружество по процесния договор за заем, който е недействителен. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на плащането, а ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено на валидно основание, т.е. че процесният договор за заем е действителен С Определение № 10194/06.08.2025 год., съдът е отделил като безспорно и ненуждаещо се, че между ищцата като заемател и ответника „Профи Кредит България“ ЕООД като заемодател е сключен Договор за потребителски кредит № ***, по силата на който на ищцата е предоставена парична сума в размер от 5000 лева. При формиране на приложимия към кредитното правоотношение ГПР, не се включва дължимото към ответника възнаграждение за услуги „Фаст“ и „Флекси“.

Видно от приложения по делото договор за потребителски кредит № *** (л.53), заемната сума е следвало да се върне на заемателя на 36 равни месечни вноски, всяка в размер на 239.74 лева. Бил договорен ГПР в размер на 49,12 % и годишен лихвен процент в размер на 41 %. В т. VI от договора бил договорено възнаграждение за закупен допълнителен пакет услуги Фаст и Флекси в размер на общо 5600 лева, който също бил разсрочен на отделни погасителни вноски 155.56 лева всяка.

За да е основателен предявеният иск обаче, следва да се установи, че плащането на претендираната сума е при начална липса на основание, поради 4 наличие на някое от специалните основания за недействителност на договора по чл.22 ЗПК. Също така, следва да се съобрази и трайната съдебна практика на ВКС, съгласно която за разлика от правомощията му по предявен нарочен установителен иск за нищожност на договор, при който е обвързан от наведените от ищеца основания, когато е сезиран с осъдителен иск за изпълнение на договорно задължение или с иск по чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД за дадено без основание, съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:

1) при нарушение на добрите нрави - така изрично т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС, решение № 252 от 21.03.2018 г. по т. .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о., решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о, решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.

2) при неравноправни клаузи във вреда на потребителя - така изрично Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о., решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о., решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.

3) при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - така изрично решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о., решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о, решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.

Затова с оглед изложените принципни постановки, съдът при разрешаването на настоящия правен спор, следва да обсъди наведените от ищцата доводи за недействителност на договора за заем, а също и да извърши проверка налице ли е друго основание за нищожност на договора в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявен иск с правно основание чл.55 ЗЗД, следи служебно.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези 5 императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В процесния случай, твърденията за недействителност на процесния договор поради противоречието му с чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани съвместно, доколкото са неразривно свързани с клаузата за закупуване на допълнителен пакет услуга. Посочената разпоредба от договора, възлага в тежест за заемателя да заплати възнаграждение за извършвани присъщи дейности на кредитора. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него "допълнителен пакет услуги" към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, изначално разсрочва вземането за "заплащане на допълнителен пакет услуги.". Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за допълнителен пакет услуги, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.