Определение № 1703 от 03.12.2025, Окръжен съд - Плевен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1703 гр. Плевен, 03.12.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІІ ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на трети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ВЕСЕЛА ЛЮБ. САХАТЧИЕВА

Членове:

РЕНИ М. СПАРТАНСКА

КРАСИМИР ИВ. ПЕТРАКИЕВ като разгледа докладваното от КРАСИМИР ИВ. ПЕТРАКИЕВ Въззивно частно гражданско дело № 20254400500963 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл.274 вр. с чл.248 от ГПК.

С определение №5161 от 14.10.2025г., постановено по гр.дело №3182/2025г. по описа на РС – гр. Плевен, е оставил без уважение молбата на адв.Т. – вх. №29919/23.09.2025год. и молбата на ответното дружество – вх.

№30078/24.09.2025год. за изменение на решението в частта за разноските, като неоснователни.

Постъпила е въззивна частна жалба от адв.С. Т., като пълномощник на Г.

Й., в която се сочи, че определението е неправино и незаконосъобразно.

Счита, че по делото са предявени два иска, които определят и възнаграждение за всеки от тях. Заявява, че РС-плевен не е отчел фактическата и правна сложност на делото, като е присъдил възнаграждение значително под минималния размер, с който независимо, че не е обвързан следва да се приема като ориентир. Цитира съдебна практика в подкрепа на доводите си. В заключение моли определението да бъде отменено и да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 1100лв.

Срещу така постановеното определение е подадена и частна въззивна жалба от „Макроадванс“ АД, чрез юрк. К. Г.. В нея се твърди, че акта е незаконосъобразен, тъй като съдът неправилно е отказал да приложи нормата на чл.78 ал.2 от ГПК, тъй като ответното дружество не е дало повод за завеждане на делото, а с първото възможно процесуално действие – отговора на исковата молба е признало иска и е заплатило претенцията о чл.55 ал.1 от ЗЗД. Също цитира съдебна практика в подкрепа на доводите си. Моли определението да бъде отменено и да се измени решението, като разноските се поставят в тежест на ищеца.

Окръжният съд, като съобрази доводите на страните, представените по 1 делото доказателства и разпоредбите на закона, намира за установено следното:

Частната жалба от Г. Й., чрез адв.С. Т. е подадена в законоустановения седмичен срок от връчване на съобщението до процесуалния представител на ищеца, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество е частично основателна.

Частната жалба от „Макроадванс“ АД, чрез юрк. К. Г. е подадена в законоустановения седмичен срок от връчване на съобщението до процесуалния представител на ищеца, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество е неоснователна.

Съдът ще изложи мотиви общо за двете жалби, доколкото касаят един и същ съдебен акт и произнасянето е само по въпроса за разноските, като първо се съобрази тяхната дължимост и след това техния размер.

По същество на спора следва да се отбележи, че настоящият съдебен състав нееднократно в своите актове е застъпвал еднозначно конкретна позиция по поставените с въззивната жалба въпроси.

Съгласно разпоредбата на чл.38. ал.1 от ЗАдв. адвокатът или адвокатът от Европейския съюз може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие на: 1. лица, които имат право на издръжка; 2. материално затруднени лица; 3. роднини, близки или на друг юрист, т.е. възможността за осъществяване на безплатна правна помощ се отнася само до конкретно посочените хипотезите. Посочените три групи лица обхващат случаи на предоставяне на безплатна адвокатска помощ и съдействие единствено на физически лица.

В своята трайна практика ВКС е приел, че за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ал.2 от ЗА е достатъчно по делото да е представен договор за правна защита и съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от основанията по т.1 - т.3 на чл.38 ал.1 от ЗА, като не е необходимо страната да установява и да доказва съответното основание за предоставяне на безплатна правна помощ /Определение № 47 от 8.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 917/2023 2 г., III г. о., ГК и Определение № 141 от 15.03.2021 г. на ВКС по ч.т.д. № 1005/2020 г., II т. о., ТК/. В случая, по делото е представен Договор за правна защита и съдействие и пълномощно, с което ищеца в първоинстанционното производство е упълномощил лично адв. С. Т. от ПАК да го представлява, в който е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на основание чл.38 ал.1 т.3 от ЗАдв. Затова и възнаграждение на същия се дължи по този ред.

Изцяло неоснователни са наведените в тази връзка доводи във въззивната жалба на дружеството – ответник, че разноски не следва да се присъждат, тъй като искът е признат и дружеството не е дало основание за завеждане на делото.

За прилагане на разпоредбата на чл. 78, ал. 2 от ГПК следва да са налице кумулативно две предпоставки ответникът да признае иска и с поведението си не е дал повод за завеждане на иска.

Безспорно в настоящия случай е налице първата от тях, като видно от депозирания отговор на исковата молба ответникът е заявил, че в случай, че иска е допустим го признава, като на същата дата е превел по сметка на адв.Т. и сумата по осъдителния иск.

Спорен е въпросът налице ли са предпоставките по чл.78 ал.2 от ГПК и по-конкретно втората от тях – ответникът с поведението си да не е дал повод за завеждане на делото.

За да изгради своя краен извод за отсъствие на втората предпоставка по чл.78 ал.2 от ГПК, съдът съобрази факта, че в случая се касае за предявяване на установителен иск за прогласяване на нищожност на договор за потребителски кредит, при алтернативност иск за нищожност на клауза в договор за потребителски кредит и на осъдителен иск за връщане на определена сума, платена на основание тази нищожна клауза. Нищожност на клауза или на целия договор сама по себе си може да се установи, чрез предявяване на самостоятелен иск или чрез възражение по вече предявен от кредитора иск. И двата случая обаче нейното установяване може да стане само по съдебен ред, а не и извън съдебно. В настоящият случай ищеца е избрал защита, чрез предявяване на иск. Този иск се подчинява на всички правила на ГПК, включително и на последиците относно разноските. Изрично в чл.78 ал.1 от ГПК е посочено, че ищецът има право на разноски според уважената 3 част от иска. В случая искът е уважен изцяло и се следва присъждане на разноски в пълен размер. Самият характер на иска – установителен иск за прогласяване на нищожност на договор за потребителски кредит указва единствен възможен път за защита на интересите на длъжника, а именно чрез предявяване на иск. Още повече, че кредиторът независимо, че не е предприел действия по принудително изпълнение винаги може да го направи, ако не е призната от съда нищожност на тази клауза. Поради това и съдът приема, че в тези случаи предвид единствено възможният начин за защита, чрез предявяване на иск е изключена възможността за приложение на разпоредбата на чл.78 ал.2 от ГПК, а разноските следва да се разпределят по реда на чл.78 ал.1 и ал.3 от ГПК.

В този смисъл е и константната практика на ВКС отразена например в Определение № 3430 от 17.12.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 2634/2024 г., I т. о., ТК, докладчик председателят Боян Балевски; Определение № 1220 от 5.12.2023 г. на ВКС по ч. т. д. № 1809/2023 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Иванка Ангелова Определение № 242 от 31.05.2018 г. по ч. гр. д. № 2062/2018 г. на ВКС, ІV г. о.; Определение № 708 от 28.12.2012 г. по ч. гр. д. № 592/2012 г. на ВКС, І г. о., в които изрично се посочва, че предпоставките за недължимост на разноските от ответника, когато искът е уважен, са кумулативни и следва да се преценяват във връзка с предмета по конкретното дело. Смисълът на разпоредбата е, че ответникът не трябва да се натоварва с разноски, когато неговото поведение нито е обусловило предявяването на иска, нито в хода на производството са оспорени правата на ищеца. Когато обаче сезирането на съда е условие за упражняване на субективни права на ищеца, признанието на иска не е достатъчно за да се освободи ответника от отговорността за разноски, защото липсва едната предпоставка на чл. 78, ал. 2 ГПК.

Ето защо в случая нормата на чл.78 ал.2 от ГПК не може да намери приложение. При тези данни Окръжният съд счита за изцяло правилни изводите на РС-Плеавен, че с поведението си кредиторът – ответник е дал повод за завеждане на делото, още повече, че плащането по осъдителния иск е станало в хода на производството, а не преди неговото завеждане.

По отношение размера на определеното възнаграждение въззивният състав отчита настъпилите изменения в съдебната практика относно 4 задължителността на чл.38 ал.2 от ЗА. В своите актове - Определение № 712 от 21.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 175/2023 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Тотка Калчева; Определение № 50015/16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на ВКС, І т. о. и редица други ВКС изрично приема, че съгласно Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд е прието, че решението на Висшия адвокатски съвет за приемане на наредба за определяне на минимални размери на адвокатските възнаграждения представлява съгласуване на цените от всички участници на пазара на адвокатски услуги.

Преследваните цели, дори и същите да са легитимни за този сектор, не могат да се постигат чрез възлагане на задължение на съда при безплатно процесуално представителство възнаграждението да бъде в посочения в наредбата минимален размер. Въведеното с чл. 38, ал. 2 ЗА правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер, който е значително по-висок от приложимите размери в аналогични случаи, без възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС , в какъвто смисъл е даденото тълкуване в решението по дело C-438/22 на СЕС.

По тези съображения нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА , препращаща към Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения е счетена за несъответстваща на правото на ЕС, поради което не е приложена. Изложени са съображения, че посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.

В рамките на тези указания и предвид задължителния характер на решението по приложение но общностното право, по силата на чл.633 от ГПК, въззивният състав, счита, че определението издадено от Плевенски районен съд не е съобразено със същите и е в пряко противоречие с тях.

В решаващите си мотиви съдът не е изхождал от фактическата и правна 5 сложност на делото, броя на исковете и тяхната цена, както и положеният труд който фактор е основен за определяне на размера, а е изчислявал такъв напълно игнорирайки ориентира по Наредба №, като дори не е посочил извършени действия от адвоката на ищцата.

За да се определи възнаграждението на адвокат Т., въззивният съд съобрази, че делото не се отличава с висока фактическа и правна сложност.

Многобройни са делата от този вид в района на Плевенски съдебен окръг, изградена е трайна и непротиворечива съдебна практика. Действително, за да се образува делото и да се осъществи процесуално представителство по него е необходимо преди това консултация с клиента, подготовка на книжа, изготвяне на искова молба и т.н., но този труд на адвоката се включва в общия размер на възнаграждението и по Наредба №1. Затова и в нея са отделени случаите само за консултация, само за изготвяне на ИМ и съответно, когато всичко това е последвано от процесуално представителство, в който случай вече за предходните действия не се дължи отделно възнаграждение.