Решение № 20046 от 26.10.2026, Софийски районен съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 20046 гр. София, 26.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 65 СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: КАЛИНА В. СТАНЧЕВА при участието на секретаря ЗОРНИЦА ЛЮДМ. ПЕШЕВА като разгледа докладваното от КАЛИНА В. СТАНЧЕВА Гражданско дело № 20261110108566 по описа за 2026 година

Производството е по реда на ГПК, част ІІІ "Особени искови производства", глава двадесет и девета „Съдебна делба“, дял І "Производство пред първата инстанция". Същото е в своята първа фаза – по извършване на делбата. имот.

Предявен е иск с правно основание чл. 34 от ЗС за делба на недвижим Ищецът Л. Д. Т., ЕГН ********** е завел иска си срещу С. Д. Л., ЕГН ********** и Е. Л. Т., ЕГН **********, като същият е с правна квалификация по чл. 34 от Закона за собствеността за съдебна делба на недвижими имоти във фазата на допускането й, а именно следните недвижими имоти: 1. Апартамент № 108, находящ се в жилищна сграда в град София, район „Слатина“, улица „Гео Милев“ № 116Б, блок № 53, вх. Д, ет. 8, с идентификатор ***, състоящ се от три стаи, кухня и сервизни помещения със застроена площ от 84,67 кв.м. с принадлежащите избено помещение № 24 и 4,403 % идеални части от общите части на сградата и 2. Дворно място, находящо се в с. Байлово, Софийски окръг с площ от 660 кв.м., урегулирано, съставляващо парцел № VII-4 в квартал 30 по регулационния план на село Байлово, при съседи от две страни улици, Никола Захариев Донев и наследници на Иван Андонов, заедно с подобренията извършени върху него, ведно с двуетажна жилищна сграда с гараж, представляваща УПИ II-261, кв.

34 по плана на с. Байлово, общ. Горна Малина, Софийска област, КРП, одобрен със Заповед № АБ-471/30.12.1982 г.

Ищецът твърди, че съсобствеността между ищеца и С. Л. върху имота, 1 находящ се в град София, район „Слатина“, е възникналa по силата на наследствено правоприемство от техния общ баща – Димитър Владимиров Т.

/починал на 11.02.2025 г./ Последният придобил собствеността върху апартамента по силата на нотариален акт за собственост върху жилище, дадено като обезщетение срещу отчужден недвижим имот за мероприятия по Закона за териториално и селищно устройство № 184, том XVIII, нот. дело № 33384/1986 г. След неговата смърт собствеността преминава върху неговите низходящи ищецът Т. /син/ и ответницата С. Л. /дъщеря/, като и двамата получили по ½ идеална част от имота. С нотариален акт за дарение ищецът дарява на дъщеря си Е. Т. 1/60 идеални части от процесния имот от неговите ½ идеални части. Ето защо към настоящия момент съсобствеността между страните по отношение на този обект на правото на собственост е както следва: С. Л. – 1/2 идеални части; Л. Т. – 29/60 идеални части и Е. Т. – 1/60 идеални части. При тези квоти моли да бъде допуснат до делба процесният имот. На следващо място относно имотите, находящи се в село Байлово, Софийски окръг сочи, че съсобствеността между ищецът Т. и ответницата С.

Л. касателно тези имоти пак е в резултат на наследствено правоприемство от техния възходящ баща. Уточнява, че баща им придобил собствеността върху имота в село Байлово приживе посредством нотариален акт № 36, том IV, дело № 636/1979 г. След смъртта на Димитър Т. двете му деца получили в наследство по ½ част от имота. Въпреки положени усилия за постигане на доброволна делба с ответницата Л., това не било постигнато, поради това моли съда да допусне до делба посочените имоти, при квоти по ½ идеална част за двете страни – С. Л. и Л. Т..

В срока по чл. 131 ГПК е депозиран отговор на исковата молба от ответницата Е. Т., с който моли съда да допусне до делба процесните имоти, при посочените от ищеца квоти. Признава за извършената сделка по реда на чл. 225 от ЗЗД от 16.03.2026 г., по силата на която страната се е сдобила с 1/60 идеални части от процесния недвижим имот, находящ се в гр. София, район „Слатина“, улица „Гео Милев“.

Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявен е иск с правно основание чл. 34, ал. 1 ЗС.

Съгласно чл. 34 ЗС всеки съсобственик може да иска делба на общата вещ, освен ако законът разпорежда друго, или ако това е несъвместимо с естеството и предназначението на вещта, като искът не се погасява по давност.

Видно от чл. 344 вр. чл. 341-342 ГПК с решението по допускане на делбата съдът е длъжен да се произнесе по въпросите между кои лица и за кои имоти ще се извърши делбата и при какви квоти, поради което в първа фаза на делбеното производство се изследват всички наведени възражения относно правото на съделител да участва в производството, обвързано от оспореното му право на собственост, респ. относно размера на дела. Решението, постановено в първата фаза на делбеното производство се ползва със сила на присъдено нещо по въпроса за собствеността на имота, предмет на делбата, 2 което означава, че с иска за делба на съсобствен имот не се осъществява само потестативното право на съсобственика, насочено към ликвидирането на съсобствеността, а се цели също така установяване наличието на съсобственост между определени лица и размерът на тяхното участие в съсобствеността. Решението за допускане на делба има преди всичко установителен характер, с който се признава наличието на съсобственост между страните и размерът на техните части. Ако не бъде призната съсобственост, не би се допуснала и съдебна делба.

От горното следва, че в настоящата фаза на делбеното производство следва да се установи дали между страните съществува съсобственост по отношение на процесните имоти и при какви квоти е същата.

С доклада по делото по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК съдът е извел следното. Ищецът твърди, че съсобствеността в процесните съсобствени имоти се разпределя по следния начин, а именно, че по отношение на имотите, находящи се в село Байлово, Софийско квотите са по ½ идеална част за Л. Т. и за С. Л., а относно апартаментът, находящ се в град София, район „Слатина“ – респективно са: С. Л. – 1/2 идеални части; Л. Т. – 29/60 идеални части и Е. Т. – 1/60 идеални части. Ответницата Т. също признава тези квоти. Ответницата Л. признава съсобствеността и посочените квоти относно имотите в с. Байлово, а относно апартаментът в град София, оспорва квотите на ищеца и твърди, че и жилището е съсобствено само между нея и ищеца Т., при квоти по ½ част за всеки от двамата.

По отношение на процесният делбен имот в село Байлово:

С оглед признатите от ответницата С. Л. факти, и на основание чл. 153 ГПК съдът е отделил за безспорни и ненуждаещи се от доказване следните факти и обстоятелства: че процесният делбен имот, находящ се в село Байлово, Софийско е съсобствен между страните при квоти по ½ идеална част за ищеца Т. и за ответницата Л..

Страните тоест нямат никакъв спор касателно съсобствеността помежду им, възникнала по повод дворното място в село Байлово, ведно с построената в него двуетажна жилищна сграда с гараж.

В този смисъл са и ангажираните по делото писмени доказателства, а именно нотариален акт за покупка на недвижим имот чрез Общинския народен съвет от 14.12.1979 г., по силата на който документ наследодателят на ищеца Т. и на ответницата Л. – Димитър Владимиров Т. е собственик на дворно място с площ от 660 кв.м., съставляващо парцел VII-4 в квартал 30 по регулационния план на село Байлово, Софийски окръг, заедно с подобренията, извършени върху него, ведно с двуетажна жилищна сграда построена в това дворно място с разгърната площ от 207,83 лв.м. в парцел II-261 в квартал 34 по плана на с. Байлово.

Видно от приложено по делото удостоверение за наследници наследодателят Димитър Т. е починал на 11.02.2025 г., оставяйки за свои законни наследници своите низходящи /деца/: Л. Д. Т. и С. Д. Л..

Видно от удостоверение за наличие или липса на данни № 25-1686733 30.06.2026 г., издадено от Агенцията по геодезия, картография и кадастър за урбанизираната територия в с. Байлово, община Горна Малина, Софийска област към настоящия момент няма изработена и влязла в сила КККР, включително и за УПИ II, в квартал 34 по плана на с. Байлово, община Горна Малина.

По делото е представена скица за имота – издадена е скица № 507/21.09.2026 г. на УПИ II-261, кв. 34 по плана на с. Байлово, общ. Горна Малина, Софийска област, с графически изчислена площ от 660 кв.м.

С оглед изложеното по-горе, настоящият съдебен състав приема, че процесният имот, находящ се в с. Байлово – дворно място, ведно с построената в него жилищна сграда, следва да бъде допуснат до делба при квоти по ½ идеална част за ищеца Т. и ответницата Л.. Ответницата Т. няма право на собственост върху този процесен имот и същата не участва в изводите по отношение на собствеността за него.

Тук е мястото да се отбележи, че този съсобствен между ищеца и ответницата Л. имот е надлежно индивидуализиран. Константна е практиката на ВКС, че когато предмет на спора е вещно право върху недвижим имот, ищецът следва да посочи всички индивидуализиращи белези: вид, местонахождение, граници, площ, номер по действащия кадастрален и регулационен план или друг вид план, а когато за населеното място има влязла в сила кадастрална карта- и идентификатора на имота (така прието например в Решение № 11 от 1.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 166/2011 г., I г. о., ГК). От това по аргумент за противното следва, че ако няма влязла в сила кадастрална карта, идентификатор не е необходим, а индивидуализацията се осъществява чрез останалите белези, като в посоченото по-горе решение на ВКС се подчертава важността от представяне на скица за имота (в същия смисъл вж. още Определение № 49 от 25.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2368/2018 г., II г. о., ГК).

По отношения на делбения имот в гр. София:

Основен спорен момент в производството представлява квотите на страните досежно съсобственият им имот, находящ се в гр. София, ул. „Гео Милев“ 116Б, а именно Апартамент 108. Прочие, този спор има връзка и с инвокираното от ответницата Л. възражение за недействителност на сделката за дарение от 16.03.2026 г. поради симулация.

Видно от приложен по делото нотариален акт за собственост върху жилище, дадено като обезщетение срещу отчужден недвижим имот за мероприятия по Закона по териториално и селищно устройство № 184, том XVIII, нот. дело № 3384/1986 г. наследодателят на ищеца Т. и на ответницата Л. – Димитър Владимиров Т., е бил признат за собственик на процесния недвижим имот, а именно: апартамент № 108, находящ се в блок № 53, вход „Д“, ет. 8, ведно с избено помещение № 24, както и с 4,403 % идеални части от общите части на сградата.

Видно от приложено по делото удостоверение за наследници наследодателят Димитър Т. е починал на 11.02.2025 г., оставяйки за свои 4 законни наследници своите низходящи /деца/: Л. Д. Т. и С. Д. Л..

Дотук следва, че собствеността върху процесния апартамент е преминала върху децата на Димитър Т. – ищецът Т. и ответницата Л., съгласно чл. 5, ал. 1 ЗН.

С нотариален акт за дарение на идеална част от недвижим имот № 122, том I, рег. № 4619, дело № 106 от 2026 г. собственикът Т. е надарил дъщеря си – втората ответница Е. Т. с 1/60 идеална част от притежаваните от него ½ идеална части. Така ответницата Т. се легитимира като собственик на процесния апартамент, находящ се в гр. София с квота 1/60 част от собствеността.

Веднага следва да бъде разгледано инвокираното от ответницата Л. възражение за недействителност на така извършеното дарствено разпореждане. Оспорването се мотивира с довода, че сделката е изповядана само цел да осуети делбата и последиците от нея. Нямало как дарените 1,41 кв.м. /отговарящи на дарените 1/60 идеални части/ да е реално целен резултат.

С уточняваща молба от 26.06.2026 г. ответницата Л. поддържа, че е налице относителна симулация, доколкото дарител и надарен реално не целят в случая постигането на описаните в договора правни последици, а други, свеждащи се до обременяване на вещта, с цел осуетяване на делбата.

Съдът намира така въведеното в производството възражение за нищожност по чл. 26 ЗЗД за неоснователно. Съгласно чл. 26 от ЗЗД нищожни са привидните договори, като при относителна симулация следва да се установи както липсата на воля за обвързване от явната сделка, така и съдържанието на прикритото съглашение. Трайна е практиката на ВКС, че симулацията не се предполага, а подлежи на пълно доказване, включително относно вида и съдържанието на прикритата сделка (в този смисъл са следните: Определение № 3001 от 12.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 920/2023 г., III г. о., ГК; Определение № 446 от 20.05.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1060/2019 г., IV г. о., ГК и Определение № 3777 от 21.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4828/2024 г., IV г. о., ГК).