Определение № 2606 от 17.09.2026, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2606 гр. София, 17.09.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на петнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Камелия Ефремова

Членове:

Людмила Цолова

Иво Димитров като разгледа докладваното от Иво Димитров Касационно търговско дело № 20268002900609 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „АКУЛИТЕ“ ЕООД /н./, ЕИК:

200731861, чрез синдика Мая Великова, срещу въззивно решение № 59 от 06.10.2025 г., постановено от Апелативен съд – Бургас по в.т.д. № 98 по описа на съда за 2025 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 239 от 28.03.2025 г., постановено от Окръжен съд - Бургас по гр.д. № 578 по описа на съда за 2023 г., с което са отхвърлени предявените от касатора против „Поморие - Туринвест 02“ ЕООД, ЕИК: 202937657 и „Ти Ай Груп“ ООД, ЕИК:

200170499, искове за осъждане на ответника „Поморие - Туринвест 02“ ЕООД да заплати на ищеца сума в размер на 560 000 лв., представляваща обезщетение за неоснователно използване на собствените на ищеца недвижимости - масивна бетонова ограда, три пълноразмерни футболни терена, от които два с естествено тревно покритие и един с изкуствено тревно покритие, и един малък тренировъчен терен с изкуствено тревно покритие, находящи се в поземлен имот с идентификатор ***, за периода 12.02.2018 г. - 12.04.2019 г., както и за осъждане на ответника „Ти Ай Груп“ ООД да заплати на ищеца сума в размер на 1 840 000 лв., представляваща обезщетение за неоснователно използване на същите недвижими обекти за периода 12.04.2019 г. - 12.02.2023 г., ведно със законна лихва за забавено 1 плащане на двете главници, считано от подаване на исковата молба 22.03.2023 г., до окончателното им изплащане, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за недопустимост, очевидна неправилност и неправилност на обжалвания съдебен акт, последната - поради наличието на всички касационни основания по чл. 281, т.

3 от ГПК.

Касаторът счита, че въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск.

Приел е, че процесните игрища не са самостоятелни обекти на правото на собственост и не могат да бъдат транслирани отделно от земята, върху която са изградени. Този извод на Апелативен съд – Бургас, според касатора, противоречи на възприетото в практиката на ВКС и в настоящия случай е довело до разглеждането на непредявен иск досежно вида вещ, за която се търси обезщетение. Посочва се, че ищецът е очертал пределите на търсената защита, като е претендирал обезщетение за ползване на описаните вещи, търсената защита се състои в искане за присъждане на обезщетение за ползване на вещите, които са вложени и изпълнени като СМР върху УПИ с идентификатор ***, така че същото да представлява четири футболни терена, от които три пълноразмерни и един малък тренировъчен терен, разделени и оградени с бетонна ограда и това всъщност са вещите, придаващи специален статут и предназначение на УПИ, а именно - спортна база. Настоява се, че въззивният съд не е съобразил практиката на ВКС, която приема, че: „Спортен комплекс..., който съдържа отделни недвижими вещи (трайно прикрепени към земята вещи) и представлява отделен обект по смисъла на § 5, т. 39 и т. 68, б. „а“ от ЗУТ, какъвто може да бъде и игрище за колективни спортове и корт за тенис, може да бъде отделен обект на правото на собственост по смисъла на ЗС.“ (Решение № 48 от 30.03.2016 г. на ВКС по гр.д. № 4053/2015 г., I г.о., ГК, докладчик съдията Владимир Йорданов).

Следователно, според касатора, съдът е постановил недопустимо решение в нарушение на принципа на диспозитивното начало, като се е произнесъл по предмет, по който не е бил сезиран, определяйки спорното право въз основа на обстоятелства, каквито не са били въведени от страната и излизайки извън обхвата на търсената защита.

Твърди се по-натам, че въззивният съд е препратил изцяло към мотивите 2 на първоинстанционното решение, като липсва самостоятелно произнасяне по всички твърдения на „АКУЛИТЕ“ ЕООД и на възраженията, направени във ВЖ, което е довело до произнасяне с неправилно и необосновано решение.

Излага се също, че за да потвърди първоинстанционния съдебен акт, Апелативен съд - Бургас порочно е приел, че установеното от събраните доказателства и извършената експертиза по делото, а именно - че ,,процесните игрища не са били индивидуализирани с кадастрални идентификатори позволява формиране на извод, че същите не са самостоятелни обекти на правото на собственост“. Според касатора този извод е неправилен и съдът е достигнал до него в разрез със събраните по делото доказателства, в какъвто смисъл се излагат подробни оплаквания.

По-натам се сочи, че въззивният съд не е преценил по никакъв начин извършените в хода на първоинстанционното дело експертизи, а е формирал изводи, които са икономически издържани, но са нерелевантни за спорното право и не отразяват в цялост всички събрани по делото доказателства.

Оспорват се, като неправилни, констатациите на въззивния съд в насока на това, че процесните открити обекти по смисъла на ЗУТ не могат да притежават качеството самостоятелен обект, което заключение, според касатора, е обосновано единствено с факта, че обектите не притежават идентификатор, като съдът не е съобразил представените по делото и описани в жалбата, други доказателства в уверение на противното. Сочи се в допълнение, че съдът неправилно е извел, че за да е налице годен обект на право на собственост, е необходимо построеното да притежава Акт 16, който извод, според касатора категорично противоречи на закона, предвиждащ, че обект може да бъде предмет на прехвърлителна сделка след завършването му в груб строеж, а по аналогия правото на собственост върху обект възниква именно с Акт за приемане на конструкцията, какъвто съгласно експертната оценка е установено, че е издаден. Предвид това, според касатора, процесните обекти е следвало да бъдат преценени от въззивния съд с оглед разпоредбата на чл. 110 ЗС, която предвижда, че като недвижима вещ освен земята, растенията, сградите и другите постройки, е определено всичко друго, което по естествен начин или от действието на човека е прикрепено трайно към земята или към постройката.

Сочи се и, че е теоретично вярно приетото от съда по отношение на 3 процесната масивна ограда в обекта - че е „съоръжение, използвано за отграничаване на съседни поземлени имоти и същата се изгражда по границите между имотите. Тя не представлява самостоятелен обект на правото на собственост, а допълващо застрояване“, но според касатора, в конкретния случай съдът не е съобразил, че предназначението на същата е да отделя процесните игрища, а не да разделя два съседни имота, с оглед на което тя се явява принадлежност към откритите обекти и обслужва единствено тях. В допълнение се излага, че съдът неправилно е преценил характера на оградата, като я е определил като „ажурна ограда от сглобяеми панели, с плътна стоманобетонна основа“, докато от всички представени доказателства и изготвената съдебно-техническа експертиза е видно, че тя представлява бетонна ограда с плътна част 0,60 м и ажурна част с оградни пана, разработени на база на система NYLDFORD на BEKART, както и че видно от строителните книжа и експертизите, подземната част на оградата представлява специален заустен фундамент, в който е разположена дренажна система.

Иска се отмяна на въззивното решение и връщането на делото на въззивния съд със задължителни указания за новото му разглеждане и произнасяне по предявения иск, а в случай, че касационният състав прецени, че не са налице основания за връщане на делото – да бъде разгледан спора по същество и да бъдат уважени предявените искове, претендират се разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, както и по ал. 2, предл. 2 и 3 от ГПК.

По чл, 280, ал. 1, т. 1 от ГПК:

Твърди се произнасяне в противоречие с практиката на ВКС и задължителната практика на ВС по въпросите:

Следва ли въззивният съд, като съд по съществото на спора, да направи своите фактически и правни изводи, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните, като съобрази твърденията в исковата молба, направените възражения в отговора и оплакванията, инвокирани във въззивната жалба? – противоречие с Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС - т. 19, Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. ВКС - т. 2, решение № 7 от 4

8.02.2012 г. на ВКС по гр.д. № 510/2011 г., Второ г.о., решение № 17/23.07.2014 г. по т.д. № 811/2012 г. на Второ т.о. на ВКС, ППВС № 1/13.07.1953 г., ППВС № 7/27.12.1965 г., ППВС № 1/1985 г., и практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК: решение № 212/01.02.2012 г. по т.д.

№ 1106/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 136/06.11.2015 г. по т.д. № 2483/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 180/11.01.2016 г. по т.д. № 1618/2014 г. на ВКС, П т.о., решение № 94/13.09.2016 г. по т.д. № 3768/2014 г. на ВКС, II т.о. и решение № 222/27.03.2018 г. по т.д. № 505/2017 г. на ВКС, II т.о.

Следва ли съдът да изследва как са индивидуализирани обектите в издадено от съдебен изпълнител постановление за възлагане и проявява ли се вещно-транслативният ефект върху неиндивидуализираните в него обекти, находящи се в поземлен имот, придобит чрез постановлението? – противоречие с Тълкувателно решение № 5 от 18.05.2017 г. на ВКС по тълк.д.

№ 5/2015 г., ОСГК, решение № 124 от 29.11.2017 г. по гр.д. № 3343/2015 г., ГК, I г.о. на ВКС, решение № 571 от 25.01.2019 г. по в.гр.д. № 1907/2016 г. на Софийски градски съд, решение № 5981 от 20.09.2018 г. до в.гр.д. 4848/2016 г. на Софийски градски съд.

Представлява ли игрището за колективен спорт, находящо се в спортен комплекс, съдържащ отделни трайно прикрепени към земята вещи, отделен обект по смисъла на § 5, т. 39 и т. 68, б. „а“ от ЗУТ и може ли да бъде годен обект на правото на собственост по смисъла на Закона за собствеността? – противоречие с решение № 48 от 30.03.2016 г. на ВКС по гр.д. № 4053/2015 г., I г.о., ГК.

По чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК:

Представлява ли игрището за колективен спорт, находящо се в спортен комплекс, съдържащ отделни трайно прикрепени към земята вещи, отделен обект по смисъла на § 5, т. 39 и т. 68, б. „а“ от ЗУТ и може ли да бъде годен обект на правото на собственост по смисъла на Закона за собствеността?

Ако приемем, че игрището за колективен спорт, находящо се в спортен комплекс, съдържащ отделни трайно прикрепени към земята вещи, отделен обект по смисъла на § 5, т. 39 и т. 68, б, „а“ от ЗУТ може да бъде годен обект на правото на собственост по смисъла на Закона за собствеността, то правото на собственост върху игрището за колективен спорт може ли да бъде отделено от правото на собственост върху поземления имот, когато същият е придобит 5 на основание постановление за възлагане, но игрището за колективен спорт се явява неиндивидуализиран обект, находящ се в поземлен имот, придобит чрез постановлението?

Твърди се вероятна недопустимост на атакувания съдебен акт, като се възпроизвеждат релевираните в касационната жалба оплаквания в изложената насока на това, че съдът се е произнесъл по непредявен иск. В изложения смисъл касаторът счита, че съдът в противоречие с основните правила на ГПК и при допускане на съществени процесуални нарушения, е достигнал до очевидно порочни изводи и е отхвърлил исковите претенции, като се е произнесъл извън очертаните от ищеца предели на търсената защита. Според касатора видно е, че ищецът е претендирал обезщетение за ползване на вещи четири футболни терена, от които три пълноразмерни и един малък тренировъчен терен, и бетонна ограда, като търсената защита се състои в искане за присъждане на обезщетение за ползване на вещите, които са вложени и изпълнени като СМР върху УПИ с идентификатор ***, така че същото да представлява четири футболни терена, от които три пълноразмерни и един малък тренировъчен терен, разделени и оградени с бетонна ограда. Настоява се, че вместо да се произнесе по направеното искане за обезщетение за ползване на вещите, които са вложени и изпълнени като СМР, съдът се е произнесъл по отношение на обезщетение за ползване на поземления имот, какъвто иск не е предявен. Предвид това, според касатора, съдът е постановил недопустимо решение в нарушение на принципа на диспозитивното начало, като се е произнесъл по предмет, по който не е бил сезиран, определяйки спорното право въз основа на обстоятелства, каквито не са били въведени от страната и излизайки извън обхвата на търсената защита, противно на задължителната съдебна практика, обективирана в т. 9 на ППВС № 1/85 г., възпроизведено и в ТР № 1/2001 г, на ОСГТК на ВКС.