Решение № 1041 от 04.12.2023, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 1041 гр. Стара Загора, 04.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, VIII-МИ ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на седми ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Антония Тонева при участието на секретаря Лазарина Ф. Лазарова като разгледа докладваното от Антония Тонева Гражданско дело № 20235530103048 по описа за 2023 година

Производството е с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД.

Ищецът Н. М. Н. твърди в исковата си молба, че на 22.02.2022г. сключил с ответното дружество Договор за паричен заем Кредирект № 637682, по силата на който получил сумата от 1400 лв., при фиксиран годишен лихвен процент от 40,05 % и ГПР в размер на 48.57 %. В договора е уговорено, че заемателят ще погаси кредита на 11 месечни вноски с размер на погасителната вноска: 3 х 46.73 лв. и 8 х 202.29 лв. с крайна падежна дата 23.01.2023г. и обща сума за плащане 1758,51 лв. Съгласно чл.6.1 от договора за кредит, кредитополучателят се задължил да предостави едно от изброените обезпечения: поръчител или банкова гаранция. Предвидено е, че обезпечението следва да отговаря на условията на чл.33, ал.1 от ОУ към договорът за заем. Съобразно чл.6.2 от процесния договор, при неизпълнение на изискването на ал.1 на чл.6 от договора в тридневен срок от сключването му да предостави обезпечение, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 1706.49 лв., която ще се плаща разсрочено като се кумулира към падежните вземания по погасителния план. В изпълнение на сключения договор, ищецът извършил две плащания – на 22.03.2023г. - 218.16лв., на 04.07.2023г. – 89,97 лв., като общо заплатените задължения по договора възлизат на 308,13 лв.

Счита, че не дължи изпълнение на вземанията за неустойка и за договорна лихва, тъй като те намират своето основание в нищожната кредитна сделка. Счита, че процесният договор е нищожен, поради изначалната недействителност на съществен елемент от договорното съдържание по чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК - договорната лихва, която не е породила 1 валидни правни последици на основание на нейното противоречие с добрите нрави /чл.26, ал.1, предл. 3 от ЗЗД/, поради значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, водеща до злепоставяне на интересите на потребителя на финансовите услуги на ответника с цел извличане на собствена изгода на кредитора.

Кредиторът не изпълнил изискването на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК да разпише в съдържанието на договора условията за прилагане на възнаградителната лихва.

Ищецът счита, че договорът се явява нищожен и като сключен при неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК във вр. с чл.10, ал.1, във вр. с чл.19, ал.1 и ал.2 във вр. с чл.21 и чл.22 от ЗПК, тъй като разписаният ГПР е неточен и подвеждащ, защото в него не е включена скритата под формата на неустойка договорна лихва. Кредиторът не изпълнил и изискването да посочи кои компоненти формират размерът на ГПР. Договорът не поражда валидни права и задължения, тъй като кредиторът е нарушил и изискванията на чл.11, ал.1, т.20 от ЗПК, защото в съдържанието му не е включен размерът на лихвения процент на ден и не са разписани правата на потребителя по чл.29, ал.4 и ал.6 от ЗПК. На собствено основание е нищожна и неустоечната клауза, която предвижда силно ограничителни условия, препятстващи изпълнението. Това създава предпоставки кредиторът да получи вземането, некоректно именувано „неустойка“. Тази неустойка изначално не притежава обезпечителна и обезщетителна функции и съставлява скрито оскъпяване на кредита. По силата на чл.22 във вр. с чл.21 от ЗПК неизпълнението на изискванията в договорното съдържание да бъдат включени точни, верни и действителни съществени елементи на договорът за потребителски кредит води до изначална недействителност на кредитната сделка с произтичащите от това последици по чл.23 от ЗПК, а именно потребителят дължи връщане само на чистата стойност на паричния заем, но не дължи лихва и други разходи по заема. Уговорената в процесния договор възнаградителна лихва е нищожна като противоречаща на добрите нрави по чл.26 от ЗЗД, като неравноправна по смисъла на общия фактически състав на чл.143 от ЗЗП и като заобикаляща изискванията на ЗПК по смисъла на чл.21 от ЗПК. Договорения фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40,05 % се явява прекомерно висок, като договорката за лихва се явява нищожна поради прекомерност, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва. Максималният размер на договорната лихва (била възнаградителна или за забава) е ограничен винаги от втората хипотеза на чл.9 на ЗПК касаеща добрите нрави. Така, според ВКС, за противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг и пр. Прието е, че противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва. В случая договорената възнаградителна лихва е в годишен размер 40.05%.

За сравнение, законната лихва по чл.86 от ЗЗД е 10% на година. Уговорената възнаградителна лихва в процесния договор надвишава над 3 пъти законната лихва.

Уговарянето на такъв висок размер на възнаградителната лихва, надхвърлящ над три пъти законната лихва за забава, се явява противно на добрите нрави, тъй като се получава неравноправно третиране на кредитополучателя като икономически по-слаб участник в 2 оборота. Следователно уговорката за размера на лихвата до такава степен противоречи на справедливостта, че се явява нищожна. След като тази уговорка е нищожна, кредиторът не може да я ползва за правно основание да претендира заплащането на лихвата по съдебен ред. Размерът на договорната лихва е подвеждащ, тъй като към нея би следвало да се добави уговорената по договора неустойка за подсигуряване на поръчител или банкова гаранция, която се явява скрита лихва. Вземането по чл. 6.2 от потребителския договор има характера на възнаградителна лихва, а не на неустойка, тъй като не притежава присъщите на неустойката и характеризиращите я като такава обезщетителна и обезпечителна функции.

Кредиторът го е именувал „неустойка”, за да преодолее ограничението по чл.19, ал.4 от ЗПК, тъй като съгласно чл.19, ал.3, т.1 ЗПК разходите за обезщетения не се вземат предвид при изчисляване на ГПР. Търговецът си е гарантирал, че ще получи това вземане срещу предоставените в заем средства чрез създадените от него предпоставки за сигурно неизпълнение на ограничителните му изисквания за осигуряване на поръчители или на банкова гаранция. Вземането се явява допълнителна и гарантирана за него икономическа облага, поради което съставлява печалба за търговеца - скрита под формата на неустойка лихва. Счита, че уговорената възнаградителна лихва е неравноправна по смисъла на чл.143 от ЗЗП. При сключване на договора потребителят не може да прецени обхвата на поетото от него задължение, тъй като същият е заблуден от търговеца, че ще дължи цена на кредита в размер на 40,05 %. В нарушение на чл.147, ал.1 от ЗПК на заемателят не е било оповестено по обективен и прозрачен начин, ясно и разбираемо икономическите последици от поетото от него задължение и какъв е действителният размер на възнаградителната лихва, а е бил заблуден, че нарушава договора, на което основание трябвало да престира неустойката по чл.6.2 от процесния договор. Според трайната съдебна практика на ВКС и СЕС, дадена клауза може да бъде определена като неравноправна, ако не е съставена на ясен и разбираем език. Не са изпълнени изискванията на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, който регламентира, че кредиторът е следвало да включи в договорното съдържание условията за прилагането на лихвения процент. От граматическото и логическо тълкуване на този израз както в контекста на правната разпоредба на чл.11 от ЗПК, така и в контекста на нормите, съдържащи изисквания по чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 -12 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.9, се налага изводът, че под "условия за прилагане" се има предвид предварително разяснени на потребителя и съответно инкорпорирани в договора предпоставки за прилагането на лихвения процент, според които да става ясно как се начислява този процент за възнаградителна лихва: дали върху цялата сума по кредита, дали върху остатъка от главницата при отчитане на извършените погасявания от длъжника в определен срок, или по някакъв друг свободно избран от страните начин и оттук дали вноските са анюитетни или са намаляващи. Приложения в кредитното правоотношение ГПР е различен от посочения в договора, кредиторът вписвайки в контракта ГПР от 48,57 % е заблудил потребителя, като използваната заблуждаваща търговска практика е довела до неравноправност на уговорката за ГПР и е заобиколил изискванията на чл.11, ал.1, т.11 ЗПК. Поради неравноправността на уговорката на ГПР и съгласно чл.21 ЗПК клаузата за ГПР е нищожна, с произтичащите правни последици по чл.22 ЗПК, нищожност на цялата кредитната сделка поради липса на 3 задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит по чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. По силата на чл.19, ал.1 ЗПК вземането по чл.6 във вр. с чл.8 от процесния договор не съставлява неустойка, на което основание включването му в размера на ГПР не се дерогира от правилото на чл.19, ал.3, т.1 ЗПК. Това вземане по правната си природа е печалба за кредитора, т.е. договорна лихва. Договорната лихва, като разход по кредита, съобразно повелителните изисквания на чл.19, ал.1 ЗПК следва да бъде включена в размера на ГПР. Невярното посочване на лихвения процент по договора в размер на 40.05 % без в него да е включена скритата лихва по чл.6.2 от договора е имало за резултат и невярно разписване на ГПР в размер на 48,57 %. Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл.68г, ал.4 ЗЗП във вр. с чл.68д, ал.1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл.19, ал.4 ЗПК и не позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Освен това, в процесния договор, кредиторът се задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР, което от своя страна нарушава основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин /чл.10, ал.1 ЗПК/. Във величината на ГПР, като глобален израз на всичко дължимо по кредита, е следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Непосочването на ГПР в договор за кредит би следвало да се приравни ситуация като тази, в която договорът съдържа само математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл.19 ал.1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. За да е спазена разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК в договора трябва да се посочат не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да са посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Това задължително съдържание съгласно чл.11 от ЗПК е следвало да е налице към момента на подписване на договора от страна на кредитополучателя, тъй като именно към този момент същия можел да изрази своето информирано съгласие по отношение на неговите общи параметри. Договорът за потребителски кредит не поражда валидни права и задължения и поради неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.20 от ЗПК, тъй като в съдържанието му не е включен размерът на лихвения процент на ден и не са разписани правата на потребителя по чл.29, ал.4, и ал.6 ЗПК. Нарушаването изисквания на чл.11, ал.1, т.20 ЗПК води до недействителност на договора. Поради това уредбата в чл.28, 4 ал.5 от Общите условия на правото на потребителя да извърши отказ не съставлява изпълнение на предвиденото в чл.11, ал.1, т.20 ЗПК изискване за задължителното съдържание на договора. Кредиторът не е изпълнил и изискването да посочи размера на лихвеният процент на ден.