Решение № 662 от 05.02.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 662 гр. София, 05.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Виолета Йовчева

Членове:

Мариана Георгиева

Димитър Ковачев при участието на секретаря Христина Сп. Кръстева като разгледа докладваното от Виолета Йовчева Въззивно гражданско дело № 20221100507854 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение от 28.04.2022г. по гр.д. № 7556/2022 г. на СРС, 78 състав Министерството на вътрешните работи е осъдено да заплати на Д. Б. М., на основание чл. 181, ал. 1 от ЗМВР, сумата от 4 320 лв. - левова равностойност за храна за периода 01.02.2019г. - 31.01.2022г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба - 15.02.2022г. до окончателното изплащане на сумата и на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД сумата от 653. 02 лв. - лихва за забава за периода 01.03.2019 г. - 14.02.2022г.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника q с оплаквания за а неправилност, поради нарушение на материалния и процесуалния закон.

Поддържа се, че първоинстанционният съд не е взел предвид представените доказателства за увеличението на работната заплата на ищцата след предназначаването . Навеждат се доводи, че не е била проведена разлика между различните групи служители в системата на МВР съгласно чл. 142, ал.

1 от ЗМВР – 1. държавни служители – полицейски органи и органи по пожарна безопасност и защита на населението; 2. държавни служители и 3. лица, работещи по трудово правоотношение. Въззивникът твърди, че съгласно чл. 142, ал. 4 от ЗМВР, статутът на държавните служители по ал. 1, т. 2 се урежда със Закона за държавния служител. Сочи, че неправилно с обжалвания акт неправилно са приложени ЗДСл и Наредбата за заплатите на държавните служители, в които са предвидени допълнителни възнаграждения единствено за извънреден и нощен труд, както и труд по време на празници, 1 но не и пари за храна. Излага съображения, че неправилно е приложен § 69 от ПЗР към ЗИДЗМВР (обн. ДВ бр. 81/2016г.), като съдът не е съобразил, че дължимите пари за храна са инкорпорирани в увеличеното след преназначаването основно трудово възнаграждение на ищцата, като не е било възможно сумата да бъде изведена в отделно перо. Поради това поддържа, че нормата на чл. 181, ал. 1 от ЗМВР не се отнася за всички служители, а само за тези по чл. 142, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ЗМВР – полицейски органи и органи по пожарна безопасност и защита на населението и служители, работещи по трудово правоотношение. В чл. 142, ал. 4 от ЗМВР изчерпателно е посочено кои разпоредби от ЗМВР са приложими по отношение на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР, като чл. 181 не е сред тях. Твърди, че уважаването на предявения иск ще доведе до неоснователно обогатяване на ищцата, поради повторно изплащане на парите за храна. Поддържа, че съгласно заповедите на Министъра на вътрешните работи за определяне на размера на средствата за храна, такива се полагат единствено на служителите по чл. 141, ал. 1, т. 1 и т. 3 ЗМВР, като тези по т. 2 са изключени. Моли съда да отмени решението и да отхвърли исковете, с присъждане на разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата Д. Б. М. в депозиран отговор оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли съда да я остави без уважение. Оспорва твърденията на въззивника, че средствата за храна са включени в основната й заплата. Поддържа, че в представения по делото фиш за заплата за м. януари 2017г. като отделно перо са включени средства за храна в размер на 120 лв., докато във фиша за м. февруари 2017г. това не е направено. Поради изложеното твърди, че тези средства нямат характера на възнаграждение, а на социална придобивка, част от материалното и социално осигуряване на служителите и по тази причина следва да бъдат включени като отделни пера във фишовете за заплата. Излага, че поради този им характер те не попадат в обхвата на забраната по чл. 67, ал. 12 от ЗДСл за определяне на възнаграждения, различни от тези по ЗДСл. Твърди, че изложените във въззивната жалба доводи за неприложимост на чл. 181 от ЗМВР спрямо държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР са неоснователни, като неотчитащи съотношението между ЗМВР и ЗДСл, както и духа на ЗМВР. Намира за противоречиви изложените от въззивника твърдения, че от една страна на ищцата не се дължат средствата по чл. 181 от ЗМВР, а от друга – същите са били включени в основното й трудово възнаграждение. Поддържа, че с изменението на чл. 142, ал. 4 от ЗМВР с ДВ бр. 60/2020г., с което към препращането към ЗДСл, се прибавят конкретни разпоредби от ЗМВР, приложими към държавните служители, не се дерогира прилагането на останалите разпоредби на ЗМВР, имащи отношение към държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР. Поддържа, че ЗМВР продължава да се прилага като специален закон спрямо ЗДСл и изключването на служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР от приложното поле на ЗМВР е в противоречие с принципите на управление на държавната служба в МВР.

Поддържа, че служителите и от трите групи по чл. 142, ал. 1 от ЗМВР са включени в щатовете на основните структури на МВР. Възприемането на виждането, че средствата по чл. 181 от ЗМВР се дължат на служителите по 2 чл. 142, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ЗМВР, но не и на тези по т. 2 би довело до дискриминирането на тези служители. Сочи, че като е използвал термина „служителите на МВР“ в раздел V на глава седма, част от който е чл. 181, ал.

1 от ЗМВР, законодателят е имал предвид всички служители, като не е направил препратка към конкретна група по чл. 142, ал. 1 от ЗМВР. Навежда доводи, че с издадената от Министъра на вътрешните работи Наредба № 8121з-773/01.07.2015г. не може да се определя кръга на лицата, имащи право на средствата за храна по чл. 181, ал. 1 от ЗМВР, тъй като по този начин би се излязло извън законовата делегация. Твърди, че правилата на § 69 от ПЗР към ЗИДЗМВР /обн. ДВ бр. 81/2016г./ не водят до извод, че служителите по чл.

142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР са лишени от правото на храна или нейната левова равностойност. Моли съда да потвърди решението, с присъждането на разноски.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част, както и спазване на императивните норми на материалния закон /т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС/.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

Производството е образувано по предявени от Д. Б. М. срещу Министерството на вътрешните работи, иск, с правно основание чл. 181 от ЗМВР за осъждане на ответника на сумата 4 320 лв. - левова равностойност за храна за периода 01.02.2019г. - 31.01.2022г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба - 15.02.2022г. до окончателното изплащане на сумата и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата 653. 02 лв. - лихва за забава върху главницата от 4 320 лв. за периода 27.02.2019г. - 14.02.2022 г.

С отговора на исковата молба ответникът е изложил твърдения, че като служител по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР на ищцата не се дължат средства за храна по чл. 181 от ЗМВР. Навел е доводи, че трудовото възнаграждение на ищцата е било увеличено по реда на § 69 от ПЗР към ЗИДЗМВР, ред. ДВ бр.

81/2016г. с размера на средствата за храна.

В случая по делото е безспорно установено, че ищцата е работила в системата на МВР, като със заповед на министъра на вътрешните работи, считано от 01.02.2017г. е преназначена по реда на § 69, ал. 1 от ЗИДЗМВР /обн. - ДВ, бр. 81 от 2016 г./ на длъжност „старши експерт“ в отдел 01 „Оперативна готовност“ при дирекция „ОМП“ на МВР, а впоследствие „главен експерт“ в същия отдел, като заеманата от нея длъжност попада в 3 групата на служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР.

Основният спорен по делото въпрос касае приложимостта на разпоредбите на ЗМВР относно статута на въззиваемата като държавен служител по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР и в частност тази на чл. 181, ал. 1 от ЗМВР.

Съгласно чл. 181, ал. 1 ЗМВР, на служителите на МВР се осигурява храна или левовата й равностойност, а съгласно ал. 2 от същата разпоредба, на държавните служители се осигуряват работно и униформено облекло. В ал.

3 е предвидено, че на служителите по чл. 142, ал. 1 и 3 ЗМВР, които извършват дейности, свързани със специфичен характер на труда, за което се полага безплатна храна, се осигурява левовата им равностойност, като размерът на сумите се определя ежегодно със заповед на министъра на вътрешните работи.

При уреждане на статута на служителите, разглеждан като съвкупност от техните права и задължения, законодателят е предприел диференциран подход, съобразно вида на заеманите от тях правоотношения и изпълнявани функции. Относно лицата, заети по служебно правоотношение, са обособени две групи държавни служители: по чл. 142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР, които осъществяват характерната за МВР дейност по чл. 2, ал. 1 от ЗМВР и такива по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР, изпълняващи общи административни функции.

Съгласно чл. 142, ал. 3 от ЗМВР, в първоначалната му редакция - обн. ДВ. бр.

53/27.062014г. /сегашен чл. 142, ал. 4/, статутът на държавните служители по ал. 1, т. 2 се урежда със Закона за държавния служител, като в разпоредбата не е предвидено прилагането на ЗМВР. Законодателят целенасочено е посочил приложимата законодателна уредба спрямо съответната група служители. Така, съгласно чл. 142, ал. 2 от ЗМВР, статутът на държавните служители по ал. 1, т. 1 се урежда с този закон.

Същият подход е приложен и с последващото изменение на закона с ред. ДВ, бр.60/7.07.2020г., с което в новата и сега действаща редакция ал. 4 на чл. 141, наред със ЗДСл е посочено, че статутът на държавните служители се урежда и от лимитативно изброени разпоредби на ЗМВР, между които и чл.

181, ал. 3 ЗМВР, но не и чл. 181, ал. 1 ЗМВР. При обща приложимост на ЗМВР, подобно изброяване би било излишно. С оглед изложеното, въззивният съд намира за основателни доводите на въззивника, че изброяването в чл. 142, ал. 4 ЗМВР е изчерпателно, като нормата на чл. 181, ал. 1 ЗМВР не е посочена в това изброяване и съответно неприложима за държавните служители. В случая не се твърди, да е налице приложимо изключението по чл. 181, ал. 3 ЗМВР – упражняван труд със специфичен характер от ищцата, към която норма единствено препраща чл. 142, ал. 4 ЗМВР. Това е допълнителен аргумент за неприложимост на чл. 181, ал. 1 ЗМВР, поради липса на изрично препращане.

Отделно от изложеното, в съответствие с този режим, в § 69, ал. 6 от ЗИДЗМВР /обн. - ДВ, бр. 81 от 2016г./ е предвидено, че при преобразуване на длъжности на държавни служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 от КТ в такива по чл.

142, ал. 1, т. 2 от КТ, се определя индивидуална основна заплата, не по-ниска 4 от определеното към датата на влизане в сила на този закон възнаграждение, определено по реда на ЗМВР и включващо заплата за длъжност, допълнително възнаграждение за прослужено време и за научна степен и левовата равностойност на храната по чл. 181, ал. 1 ЗМВР. Това разрешение отчита особеностите на заплащането на труда по ЗДСл, който, за разлика от ЗМВР /чл. 178 и чл. 179 от ЗМВР/, не предвижда изплащането на такива допълнителни възнаграждения – чл. 67, ал. 7 от ЗДСл, както и изричната забрана за определяне на допълнителни възнаграждения извън предвидените в закона - чл. 67, ал. 12 от ЗДСл. Именно с оглед преустановяване на изплащането на горепосочените допълнителни възнаграждения, законодателят е предвидил добавяне на стойността им към основната заплата на служителите, заемащи новообразуваните длъжности по чл. 142, ал. 1, т. 2 от КТ, за да бъде избегнато намаляване на възнаграждението на служителите с преобразувани длъжности. С оглед изложеното се налага извод, че идеята на законодателя е след преобразуването на служебните им правоотношения, служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР да не се ползват от посочените допълнителни възнаграждения – в това число и средствата за храна.