Решение № 1331 от 21.03.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1331 гр. Пловдив, 21.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Христо Г. Иванов при участието на секретаря Елица Ч. Колибаровска като разгледа докладваното от Христо Г. Иванов Гражданско дело № 20245330106101 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба от Р. Т. И. срещу “Кредит Тайм“ ЕООД, с която е предявен иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1- во ЗЗД, с който се претендира ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сума в размер о т 513 лв., представляваща неоснователно платена по недействителна клауза за неустойка, обективирана в чл.11 от Договор за паричен заем № ***г , сключен между страните, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на входиране на исковата молба в съда /*** г./ до окончателното й изплащане.

Ищецът поддържа, че между него и „Кеш Пойнт България“ ЕООД, ЕИК 207079835 е сключен Договор за паричен заем № ***г . Ангажира доказателства, че процесната клауза е недействителна, поради което се дтлжи връщането на сумите, заплатени по нея. Предвид изложеното, моли се така предявеният осъдителен иск да бъде уважен. Претендират се и сторените разноски.

В срока по чл. 131 ГПК, не е постъпил отговор от ответника „Кеш Пойнт България“ ЕООД, ЕИК 207079835, в който излага подробни съображение, че предявения иск е несонователен.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между "„Кеш Пойнт България“ ЕООД като заемодател и Р. Т. И. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от 1

ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК.

Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния законЗПК.

Съдът следи служебно за нищожност на договора, когато: 1.) е нарушена норма предвидена в закона в обществен интерес и не се изисква събиране на доказателства; 2.) е относимо до формата /външната страна на представения правопораждащ спорното право документ/; 3.) е налице противоречие с добрите нрави – в тази връзка решение № 229 от 21.01.2013 год., по т.д.№ 1050/2011 год. на II т.о. на ВКС; т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 год. на ОСТК на ВКС; 4.) е налице неравноправна клауза- в тази връзка Решение на СЕС от 30.06.2022г. по дело С- 170/ 21 и Определение на СЕС от 17.01.2023г. по дело С- 379/ 21.

Съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ГПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Ал. 5- та на чл. 19 ЗПК (ДВ, бр.

35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.) разписва, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

Съгласно чл. 11, ал. 1 от Договора за кредит, при непредставяне в определения тридневен срок от страна на потребителя, на обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка. Разпоредбата на чл. 5, ал. 1 от договора, възлага в тежест на кредитополучателя да осигури едно или две физически лица- поръчители (които следва да отговарят на множество, кумулативно поставени условия, посочени във фактическата част от настоящото изложение) или обезпечение под формата на банкова гаранция за период от 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по приложимия към договора за кредит погасителен план. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 11 и чл. 5 от Договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество „неустойката“ представлява скрито възнаграждение за кредитора. Изискванията, които клаузите на чл. 11, ал. 1, вр. чл. 5 от Договора за кредит възвеждат за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране и то в нисък размер. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури, което и да било от горепосочените обезпечения и то само в тридневен срок от сключването на договора за кредит. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели единствено да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по 2 договора (обстоятелство, което се признава изрично от кредитора- ответник в отговора на исковата молба). Съобразно изложеното, то явен е стремежът на кредитора да заобиколи по този начин нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи на съда са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в погасителния план към договора изначално добавя вземането за „неустойка при липса на обезпечение” към всяка анюитетна вноска. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Впрочем, невключването на вземането за неустойка към разходите по договора следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО ( директивата адресира нелоялните търговски практики ), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай в договора е посочено ГПР, но от съдържанието му не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран самият ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 11, ал. 1 от Договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. Ярко впечатление оставя и обстоятелството, че дължимата неустойка при непредставяне на обезпечение е в размер, който е почти половината от чистата стойност на усвоения от ищеца финансов ресурс.

Впрочем, след като неустойката и не е включена при формиране на ГПР, то с 3 включването й ГПР би нараснал значително над законово установения в чл.

19, ал. 4 ЗПК лимит (който вече е превишен и без да се включва неустойката).

В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той не би сключил договора. На практика, клаузата на чл. 11, ал. 1 от договора единствено води до допълнително увеличаване на задълженията на потребителя (увеличава относителната финансова тежест на договора), като дава възможност на кредитора да капитализира допълнителен приход от присъща му дейност (дейността по оценка на кредитоспособността на длъжника е такава, която следва да се осъществи от кредитора). Отделно от това, по този начин се прехвърля изцяло върху длъжника рискът от неизпълнение на задължението на кредитора да оцени кредитоспособността на длъжника. Последното се явява в директно противоречие с чл. 8, § 1 от Директива 2008/48 и разясненията, дадени в § 40- 46 от Решение на СЕС (четвърти състав) от 27.03.2014г. по дело C‑565/12 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Tribunal d’instance d’Orléans (Франция).

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в противоречие с чл. 3, §. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. В конкретния случай е налице и пълно разминаване между посочения в договора ГПР и действителния процент на разходите.

С оглед приетите по- горе постановки и доколкото се констатира, че с включването на неустойката при непредоставяне на обезпечение в ГПР, същият нараства над определения в чл. 19, ал. 4 ЗПК лимит, то на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузата на чл. 11, ал. 1 от сключения между страните Договор за потребителски кредит № ***г год. следва да бъде обявена за нищожна.

От представените писмени доказтелства се установява безспорно, че сумата в размер на 513 лева е заплатена на ответника по процесната недействителна клауза, поради което следва да бъде върната на ищеца.

По отношение на разноските:

Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, то се поражда право на разноски в полза на ищеца. В рамките на настоящото производство, на ищеца са предоставени правни услуги от адв. С. Н., като 4 съобразно Договор за правна защита и съдействие, е договорено възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 Закон за адвокатурата.

Предвид това и на основание чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на адв. Н. сума в размер от 400 лв.

Допълнително, ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищеца в лично качество сума в размер от 50 лв.- държавна такса.

Така мотивиран, Съдът

РЕШИ:

ОСЪЖДА „Кеш Пойнт България“ ЕООД, ЕИК 207079835 да заплати на Р. Т. И., ЕГН **********, на основание чл. 55, ал. 1, пр. „1- во” ЗЗД сума в размер от 513 лв., предстявляваща неоснователно платена по недействителна клауза за неустойка, обективирана в чл.11 от Договор за паричен заем № ***г ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на входиране на исковата молба в съда /*** г./ до окончателното й изплащане.