Определение № 4614 от 29.09.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4614 гр. София, 29.09.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове:

Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян като разгледа докладваното от Димитър Димитров Касационно гражданско дело № 20258002104163 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 6179/25.08.2025 година, подадена по ССЕВ на 22.08.2025 година,от В. И. М., срещу решение № 140/18.07.2025 година на Апелативен съд Варна, І-ви състав, постановено по гр. д. № 205/2025 година.

С въззивното решение съставът на Апелативен съд Варна е потвърдил първоинстанционното решение № 260 002/19.02.2025 година на Окръжен съд Варна, гражданско отделение, ХХV-ти състав, постановено по гр. д. № 2312/2017 година, с което е обезсилено решение № 1195/29.06.2018 година, постановено по гр. д.№2312/2017 година по описа на Окръжен съд Варна, с което по предявен от В. И. М. против Е. М. С. иск с правно основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД е обявен за окончателен предварителен договор, сключен на 29.03.2017 година, по силата на който Е. М. С. се е задължила да прехвърли на В. И. М. собствеността върху следния недвижим имот: самостоятелен обект-ж.-а. с идентификатор по КККР на гр. В., одобрени със заповед № година на изпълнителния директор на АГКК С., с административен адрес гр.

В., ул. „Я. К.“ № , ет. , с площ на апартамента м2, състоящ се от вх. а., д. ст., т., дн. с н., х., при граници на имота: обект с идентификатор , с прилежащото избено помещение без указан номер и площ, находящо се под хола, заедно със 1 съответните проценти идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж, както и / идеална част от дворното място, представляващо поземлен имот с идентификатор , целият с площ м2, съставляващ имот с пл.

№ в кв. по плана на -ти микрорайон на гр. В., срещу продажна цена в размер на 30 000.00 евро, при условие, че в двуседмичен срок от влизане в сила на решението М. заплати на С. сумата от 27 000.00 евро, поради неплащане на цената, на основание чл. 362, ал. 2 от ГПК.

В подадената от В. И. М. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано.

Поискано е същото да бъде обезсилено или евентуално отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения срещу М. от Е. М. С. иск, с правно основание чл. 362, ал. 2 от ГПК да бъде отхвърлен. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Варна по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 2 и пр. 3 от ГПК.

Ответницата по подадената касационна жалба Е. М. С. не подала отговор на същата, като не е изразила становище по допустимостта и основателността й.

В. И. М. е бил уведомен за обжалваното решение н а 22.07.2025 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 6179/25.08.2025 година, като е изпратена по ССЕВ на 22.08.2025 година.

Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

При постановяване на решението си съставът на Апелативен съд Варна е приел, че с решение № 1195/29.06.2018 година, постановено по гр. д.

№2312/2017 година по описа на Окръжен съд Варна по предявения от В. И. М. против Е. М. С. иск с правно основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД бил обявен за 2 окончателен предварителен договор, сключен на година, по силата на който Е.

М. С. се била задължила да прехвърли на В. И. М. собствеността върху следния недвижим имот: самостоятелен обект-жилище-апартамент с идентификатор по КККР на гр. В., одобрени със заповед № година на изпълнителния директор на АГКК София, с административен адрес гр. В., ул.

„Я. К.“ № , ет. , с площ на апартамента м2, състоящ се от вх. а., две ст., т., дн. с н., х., при граници на имота: обект с идентификатор , с прилежащото избено помещение без указан номер и площ, находящо се под хола, заедно със съответните проценти идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж, както и / идеална част от дворното място, представляващо поземлен имот с идентификатор , целият с площ м2, съставляващ имот с пл.

№ в кв. по плана на -ти микрорайон на гр. В., срещу продажна цена в размер на 30 000.00 евро, при условие, че в двуседмичен срок от влизане в сила на решението М. заплати на С. сумата от 27 000.00 евро. Препис от решението бил връчен на посочения в исковата молба личен адрес на В. И. М. към датата на постановяване на решението той не бил имал процесуален представител-с молба вх. №13 329/04.05.2018 година бил уведомил съда, че бил оттеглил пълномощията си от представлявалия го до тогава представител адвокат З., чрез Ц. И., пълнолетно лице от домашните, съгласило се да приеме съобщението (посочен и като баща) със задължение да предаде на адресата, на 06.07.2018 година, а на Е. М. С. на 13.07.2018 година и поради необжалването му било влязло в законна сила с изтичане на двуседмичния срок за обжалването му, изтичащ на 27.07.2018 година.

С молба, депозирана по делото на 31.05.2024 година, Е. М. С. била поискала постановеното по делото решение № 1195/29.06.2018 година да бъде обезсилено, тъй като М. не й бил заплатил цената на имота.

В депозирания отговор по молбата В. И. М. излагал доводи, че С. с некоректното си поведение още в деня за изповядване на сделката не се била явила на 30.10.2017 година, за което бил съставен констативен протокол от нотариус Д. в кантората й в гр. В., бул. „М. Л.“№ , ет. . Било й заплатено капаро в размер на 3000.00 евро, което понастоящем не било върнато. В. И. М. не се бил отказал от сделката, но Е. М. С., обаче с последващото си поведение не била дала обективна възможност да й се изплати остатъкът от сумата в размер на 27 000.00 евро. В продължителен период от време същата била 3 издирвана по телефона, тъй като живеела и работела в САЩ. Въпреки многобройните позвънявания и комуникации по интернет, не била изявила желание, нито била посочила банкова сметка, за изплащане на сумата. Към настоящия момент била в Република Б. и била сключила предварителен договор за продажба на имота (по партидата на който била вписана исковата молба по настоящото дело), което обстоятелство сочело на нежеланието й да получи дължимата сума от М. и некоректното й поведение с оглед бъдещите купувачи по данни на брокера на недвижимия имот. В. И. М. искал да заплати имота, поради което молил да му бъде дадена възможност в 7 дневен срок да преведе сумата от 27 000.00 евро по посочена от ответницата банкова сметка.

Въззивният съд, след като съобразил събраните по делото доказателства и приложимия закон, приемал за установено от фактическа и правна страна, че предявеният иск бил с правно основание чл. 362, ал. 2 от ГПК. В производството по обезсилване на решение за обявяване на предварителен договор за окончателен, поради неизпълнение в срок на задължението на купувача да заплати остатъка от продажната цена, съдът преценявал само дали в законоустановения срок било направено от него плащане на определената в решението сума и дали неизпълнението се дължало на извинителни причини, които не можели да му се вменят във вина, т. е. дали била налице обективна невъзможност за точно изпълнение. С изтичането на срока длъжникът изпадал в забава, като кредиторът можел да търси, но не бил задължен да приеме плащане, както и можел да развали договора поради неизпълнение като поиска обезсилване на решението.

Видно от изложените твърдения на страните между тях не било спорно обстоятелството, че остатъкът от продажната цена в размер на 27 000.00 евро не бил заплатен на Е. М. С. в двуседмичния срок от влизане в сила на решението, нито впоследствие. В отговора по молбата и в хода на производството В. И. М. не бил твърдял, че не бил уведомен за решението, а напротив поддържал е, че бил знаел за задължението си, но с поведението си Е. М. С. била създала пречки за изпълнението му. В хода на устните състезания процесуалният му представител бил посочил, че до датата на подаване на молбата на С. по чл. 362, ал. 2 от ГПК В. И. М. не бил знаел за съдебното решение, мислел бил, че е в сила предварителният договор, поради което бил канил Е. М. С. да сключат окончателен договор, като по тази причина я бил канил да посочи банкова сметка, но тя била заела пасивно 4 мълчание. Твърденията относно незнание за постановеното решение № 1195/29.06.2018 година били неоснователни, тъй като препис от решението бил връчен надлежно по реда на чл.46 от ГПК (лицето, получило съобщението било пълнолетно лице от домашните, включително според показанията на водения от М. свидетел Д., последният негов вуйчо). Освен това В. И. М. безспорно бил узнал за решението от връченото чрез съпругата му М. на 10.12.2018 година уведомление за доброволно изпълнение на основание чл.

182, ал.2 от ДОПК за задължението му по решението, с което бил осъден да заплати в полза на Държавата, по бюджета на съдебната власт, по сметка на Окръжен съд Варна следващата се държавна такса за прехвърляне на недвижимия имот в размер на 523.87 лева. на основание чл. 364 от ГПК, която такса бил заплатил на 02.04.2019 година, според представеното по образуваното изпълнително дело № 18/2019 година по описа на Съдебноизпълнителната служба при Районен съд Кубрат преводно нареждане с основание „държавна такса за прехвърляне на недвижим имот по гр. д .№ 2312/17 година“, след което изпълнителното дело било прекратено.

В производството не се установявало В. И. М. да бил предприел някакви действия за изпълнение на задължението си за заплащане на остатъка от продажната цена в двуседмичния срок от влизане в сила на решението, като така бил изпаднал в забава. Не се установявало на следващо място тази забава да се дължала на особени непредвидени обстоятелства, пораждащи обективна невъзможност за изпълнение в срок, нито фактите по делото и ангажираните доказателства налагали извод за осъществяване на такива обстоятелства.

Според показанията на водения от В. И. М. свидетел‑Д., М. бил син на неговата сестра. Свидетелят познавал ответницата Е. М. С. от нейния брат А. и той я бил запознал с племенника си. С. продала като пълномощник къщата на майка си-съседна сграда в същото дворно място, в което имало общо три къщи, които се водели апартаменти, на В. И. М. и в същия ден той й бил платил задатък, за да закупи и нейната лична къща, като се били уговорили за сключване на окончателен договор през октомври 2017 година.

Тя не се била явила на сделката, изгубили контакти, пробвал многократно да се свърже с нея, тогава отишли с М. при адвокат, дали му цялата документация, протокола от нотариуса, искали да се обяви за окончателен договорът, имало дело през май 2018 година, оттеглили пълномощията от 5 адвоката и след това (юни-юли 2018година) свидетелят заминал в чужбина, първо във Ф., после за Федерална Република Г., а после и В. И. М. дошъл там, но през 2018 година. последният все още живеел в България. Свидетелят пробвал многократно да се свърже с Е. М. С. през 2018 година, 2019 година, последно й бил писал през 2020 година, имал неин телефонен номер, търсил я бил и по „Вайбър“, тя била гледала съобщенията, но не им отговаряла. Не знаел за съдебното решение, че В. И. М. бил собственик на имота.

Понастоящем няма връзка с брата на Е. М. С..

Представени били разпечатки от съобщения, изпратени от телефонен номер чрез интернет през 2023 година от свидетеля Д. до Е. М. С., със съдържание „Еми, здравей, звънни ми като можеш, В. съм“ с посочен негов телефонен номер във Федерална Република Б. Г. и „Е. прати ми банкова сметка да ти преведа парите“.