Решение № 30 от 06.01.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 30 гр. София, 06.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на шести декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

Боян Г. Бояджиев като разгледа докладваното от Георги Ст. Чехларов Въззивно гражданско дело № 20231100512197 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С решение № 13955/15.08.2023 г., постановено по гр.д. № 61176/2022 г. на СРС, ГО, 61 състав, е отхвърлен предявеният от „Б.Г.” ООД с ЕИК *******, срещу „Р.Г. 2017” ЕООД, ЕИК *******, и А. М. А., ЕГН *******, иск с правно основание чл. 92 ЗЗД за заплащане при условията на солидарност на сумата от 9400 лева, представляваща неустойка по чл. 14 от Договор от 07.03.2018г. за временно ползване на движими вещи, сключен между „Б.Г.” ООД и „Р.Г. 2017” ЕООД /ползвател/ и А. М. А. /солидарен длъжник на ползвателя/, дължима в 7-дневен срок от прекратяване на договора, ведно със законната лихва, считано от 11.11.2022г. до окончателното изплащане на главницата.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство „Б.Г.” ООД, в която се твърди, че решението в обжалваната част е неправилно. Въззивникът твърди, че с исковата молба е заявил отрицателен факт – неизпълнение от страна на ответника и че не е в негова тежест да доказва неизпълнение на задълженията от страна на ответника. Сочи, че ответниците не са изпълнили задълженията си по договора и това не било спорно между страните, като ответниците единствено твърдяли, че не изпълнявали поради ковид епидемията, което обаче не обяснявало неизпълнението в периода 07.03.2018 г. – 13.03.2020 г.

Въззивникът поддържа, че изводът на районния съд за нищожност на договорената неустойка по чл.14 от договора е неправилен. Поддържа се, че 1 задължението за извършване на реклама не може да се разглежда отделно от другите задължения по договора, който има комплексен характер. Сочи се, че задължението за извършване на реклама е пряко свързано с основното му задължение по сделката – да закупува от ищеца определено количество кафе ежемесечно – чрез предлагането на тези стоки на крайните потребители произведените от ищеца стоки се рекламират и популяризират, т.е. задължението за реклама няма как да бъде изпълнявано без да се изпълнява основното задължение за закупуване на кафе. Въззивникът навежда, че именно защитата на този комплексен интерес обезпечава процесната неустойка, поради което и същата не излиза извън типичните й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Моли се за отмяна на обжалваното решение и уважаване на предявения иск.

Въззиваемият А. М. А. е депозирал отговор на въззивната жалба, с който оспорва подадената въззивна жалба и излага доводи за правилност на постановеното решение. Твърди се, че клаузата на чл.14 от договора за продажба от 07.03.2018 г. е нищожна. Моли се за потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на сторените разноски.

С влязло в сила определение № 10844/10.07.2024 г., постановено по настоящото дело, решение № 13955/15.08.2023 г., постановено по гр.д. № 61176/2022 г. на СРС, ГО, 61 състав е обезсилено в частта, в която е отхвърлен предявеният от „Б.Г.” ООД с ЕИК *******, срещу „Р.Г. 2017” ЕООД с ЕИК *******, иск с правно основание чл. 92 ЗЗД за заплащане при условията на солидарност на сумата от 9400 лева, представляваща неустойка по чл. 14 от Договор от 07.03.2018г. за временно ползване на движими вещи, сключен между „Б.Г.” ООД и „Р.Г. 2017” ЕООД /ползвател/ и А. М. А. /солидарен длъжник на ползвателя/, дължима в 7-дневен срок от прекратяване на договора, ведно със законната лихва, считано от 11.11.2022г. до окончателното изплащане на главницата, като производството по делото в тази част е прекратено на основание чл.233 ГПК.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от надлежна страна и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Решение в обжалваната част е валидно, допустимо и правилно. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно.

Съобразно чл. 272 ГПК, когато въззивният съд потвърди първоинстанционното решение, мотивира своето решение, като може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. В случая, при 2 обсъждане само на оплакванията по въззивната жалба с оглед чл. 269, изр. 2 ГПК, настоящият съдебен състав намира, че крайните изводи на двете инстанции съвпадат. Съдът възприема фактическите и правни констатации в обжалваното решение, срещу които се възразява в жалбата. В настоящото производство не са представени нови доказателства. Решението следва да се потвърди и по съображения, основани на препращане към мотивите на първоинстанционния съд в частта им, оспорена в жалбата.

В отговор на оплакванията по жалбата, въззивният съд приема следното:

Производството по делото е образувано по предявен от „Б.Г.” ООД, ЕИК *******, срещу „Р.Г. 2017” ЕООД, ЕИК *******, и А. М. А., ЕГН *******, иск с правно основание чл. 92 ЗЗД за заплащане при условията на солидарност на сумата от 9400 лева, представляваща неустойка по чл. 14 от Договор от 07.03.2018г. за временно ползване на движими вещи, сключен между „Б.Г.” ООД и „Р.Г. 2017” ЕООД /ползвател/ и А. М. А. /солидарен длъжник на ползвателя/, дължима в 7-дневен срок от прекратяване на договора, ведно със законната лихва, считано от 11.11.2022г. до окончателното изплащане на главницата.

Основен спорен момент, във вр. с който са и наведените доводи във въззивната жалба, е по отношение действителността на клаузата на чл. 14 от Договор от 07.03.2018г. за временно ползване на движими вещи.

Съобразно разрешението, дадено в ТР № 1/2020 г. по т.д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. Съгласно т. 3 от ТР № 1/2009г. от 15.06.2010г. по т.д. № 1/2009г., ОСТК на ВКС, нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В цитираното тълкувателно решение се сочи, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии: естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способипоръчителство, залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди.

3

В клаузата на чл.14 от Договор от 07.03.2018г. за временно ползване на движими вещи страните са постигнали съгласие, че неустойката е в размер равен на стойността на уговореното между страните възнаграждение, което се дължи авансово за извършване на възложените действия по реклама, което е платено от възложителя на изпълнителя. За да бъде преценено дали така уговореният размер на неустойката отговаря на присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, съдът трябва да сравни нейният размер с размера на обичайните вреди, които кредиторът би претърпял при неизпълнение на задължението, което тя обезпечава, което е задължението за извършване на реклама на предлаганите от ищеца стоки. Задължението за извършване на реклама не може да се разглежда отделно от другите задължения по договора, който има комплексен характер, като всички отделни престации на страните са свързани и в своята съвкупност изясняват какъв е интересът от неговото сключване за дружеството „Б.Г.” ООД. Задължението за извършване на реклама, което страните са се съгласили, че ползвателят поема, е такова, което е пряко свързано с основното задължение на този субект по сделката, което е да закупува от ищеца определено количество кафе ежемесечно. Това е така, тъй като при закупуване от „Р.Г. 2017” ЕООД на продаваните от ищеца стоките те достигат до отделните потребители, които посещават ресторанти, чрез тяхното предлагане за срока на действие на договора в обекта на „Р.Г. 2017” ЕООД. С това произведените от ищеца стоки се популяризират и следователно по този начин те се рекламират. Видно е, че няма как да бъде изпълнено задължението за осъществяване на реклама от „Р.Г. 2017” ЕООД без от това дружество да бъде изпълнено и задължението за закупуване на уговореното минимално количество кафе. Ето защо и интересът, който се извежда за „Б.Г.” ООД от сключване на договор като процесния и от включване в неговото съдържание на задължение за реклама е комплексен - да си осигури сигурна реализация всеки месец от срока на действие на договора на определено количество стоки, които продава по занятие, но същевременно с това и да си осигури осъществяването на реклама на продаваните от него стоки в търговския обект на ответника за продължителен период от време. Именно защитата на този комплексен интерес на кредитора обезпечава неустойката по на чл.14 от Договор от 07.03.2018г. за временно ползване на движими вещи, което се отразява и на нейния размер, който предвид този факт следва да е по-висок от размера на неустойката, ако задължението за рекламиране имаше самостоятелно значение. С оглед на този интерес трябва да се определят и вредите, които кредиторът би претърпял при неизпълнение на задължението за осъществяване на реклама. Тези вреди се изразяват в разходване на средства за придобиване на материали за извършване на брандиране на ресторанта на ответното дружество, в който е уговорено да се продават стоките, които остават изцяло за негова сметка, като същевременно не е реализирал ползи от рекламната дейност на неговите продукти, която ползвателят се е задължил да извършва за него, както и в разходване на средства за придобиване на 4 движимите вещи.

Същевременно процесната неустойка е уговорена като дължима в един и същи размер както в хипотеза на пълно неизпълнение, така и при неточно /частично/ изпълнение на задължението на изпълнителя. Липсва разграничение в размера на дължимата неустойка при прекратяване на договора в хипотезата на пълно неизпълнение и при неточно /частично/ изпълнение, което води до извод, че е налице несъответствие между очакваните от неизпълнението вреди и размера на уговорената неустойка.

Съгласно процесната клауза на чл. 14 от Договор от 07.03.2018г. за временно ползване на движими вещи, във всеки случай на прекратяване на договора поради неизпълнение на задължението /пълно или частично/ се дължи неустойка в пълния размер на платеното от рекламодателя по договора за реклама възнаграждение от 9400 лева. Така уговорен, този размер не съответства на очакваните от неизпълнението на задължението вреди, когато става дума не за пълно, а за неточно /частично/ неизпълнение – напр. при наличие на изпълнение на договора за определен период. Дори при неизпълнение на незначителен от гледна точка на кредиторовия интерес период би се дължала пълната неустойка в размер на цялото платено възнаграждение за извършване на реклама – неустойката от 9400 лв. ще се дължи както при пълно неизпълнение, така и при неизпълнение само за 1 ден от уговорения двегодишен период на действие на договора. Следователно тази неустойка е нищожна /за което съдът следи служебно/, като уговорена в противоречие с нейната обезпечителна и обезщетителна функция. Така определената договорна неустойка в нарушение на чл. 9 ЗЗД е договорена в противоречие с добрите нрави, накърняването на които е основание за нищожността на тази клауза съгласно чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Тъй като този порок е налице още при сключването му, то следва извода, че в конкретния случай не е налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл. 26, ал. 1 във вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка. Ето защо и предявеният иск за заплащане на договорената неустойка от 9400 лв. се явява неоснователен.