Решение № 3847 от 19.11.2022, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3847 гр. Пловдив, 19.11.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Кристина Янк. Табакова при участието на секретаря Радка Ст. Цекова като разгледа докладваното от Кристина Янк. Табакова Гражданско дело № 20215330114295 по описа за 2021 година

Производството е образувано по искова молба на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК 203670940, против С. Л. К., ЕГН **********, с която са предявени искове с правна квалификация по чл. 422, ал.1, вр. с чл. 415, ал.1 ГПК, вр. с чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 9, чл.11, т.7, т.11, чл. 33 ЗПК, вр. с чл. 99 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.

Твърди, че на 22.08.2019 г. между ответника и трето лице – кредитор „Сити Кеш” ООД бил сключен Договор за паричен заем с № ***, при Общи условия и спазване на ЗПК, с която била предоставена земна сума в размер на 800 лева. Сумата следвало да бъде върната на 16 равни двуседмични вноски – до 02.04.2020 г., включващи главница и договорна лихва от 127.23 лева. Било начислено и обезщетение за забава в размер на 288.33 лева за периода от 06.09.2019 г. до 29.04.2021 г.

На 03.07.2020 г. било подписано Приложение № 1 към Договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 24.09.2019 г. между „Сити Кеш” ООД и „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, по силата на който последният като цесионер придобил вземанията срещу ответника, произтичащи от горепосочения договор, ведно с всички привилегии, обезпечения и принадлежности, вкл. и с всички лихви.

Твърди се, че длъжникът е уведомен по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД за извършената цесия, чрез уведомително писмо, изпратено чрез „Български пощи“ ЕАД, с известие за доставяне. Писмото се върнало в цялост с отбелязване върху обратната разписка „Непотърсена“. Ето защо и към исковата молба било представено уведомление за извършената цесия, което да бъде връчено на ответника.

В уточняваща исковата молба, ищецът твърди, че ответникът е внесъл общо сумата от 196 лева, с която са погасени лихва в размер на 24.92 лева и неустойка в размер на 171.08 лева.

Поради липсата на плащане, било инициирано заповедно производство и издадена 1 заповед по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 7237/2021 г. по описа на ПРС, Х гр.с., връчена лично на длъжника, който подал възражение в срока, при което възникнал правен интерес от предявяване на настоящите искове за следните суми: 800 лева – главница; 102.31 лева – договорна лихва за периода 05.09.2019 г. – 02.04.2020 г.; 288.33 лева – обезщетение за забава за периода 06.09.2019 г. – 28.04.2021 г. Моли се за уважаването им, ведно със законната лихва от постъпване на заявлението до погасяването. Претендират се разноските в заповедното и настоящото производство.

В срока по чл. 131 ГПК по делото е постъпил писмен отговор от ответника, в който изразява становище за допустимост, но за неоснователност на предявените искове. Заявява, че договорът бил недействителен, на осн. чл. 22 ЗПК, като сключен в нарушение на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Оспорва като неоснователна претенцията за заплащане на възнаградителна лихва, тъй като клаузата била недействителна, поради противоречието й с добрите нрави. Твърди се, че в договора не е посочен начина на изчисляване на ГПР и липсва каквато и да било яснота по какъв начин е формиран същият, респ. общо дължимата сума по него. Сочи се, че нормата на §1, т.2 от ДР на ЗПК определя, че тя представлява сбор от общия размер на кредита и общите му разходи, като последните са регламентирани в §1, т.1 от ДР от ЗПК и по своето същество представляват ГПР /чл.19, ал.1 ЗПК/. Сочи се, че в ГПР, съгласно законовата дефиниция, се включва възнаградителната лихва и всички други разходи, свързани с кредита. Ответникът счита, че определената в Договора неустойка представлява „скрито“ оскъпяване на кредита, тъй като в случай, че същата се добави към общата сума за плащане, то ГПР ще надвиши 50% в нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК. В тази връзка се сочи, че клаузата за ГПР е нищожна, което обуславя нищожност на договора на основание чл.22, вр. с чл.11, т.10 ЗПК.

Освен това ответникът твърди, че неустойката е нищожна и на самостоятелно основание, като противоречаща на добрите нрави и прекомерна. Посочва се, че в договора липсват правила, по които да се определи кои са тези вреди, които дружеството ще претърпи от непредставяне на обезпечението и които ще се компенсират от неустойката. Именно поради тази причина и с оглед на обстоятелството, че всички преки или косвени разходи, възникнали от изпълнението на задълженията на страните по договора, са покрити от ГПР /чл.19, ал.1 и §1, т.1 ДР ЗПК/, то следвало да се приеме, че неустойката е начислена за покриване, именно на тези разходи и е следвало да се включи в ГПР.

Твърди се, че неустойката е недействителна и на допълнително основание по чл. 21, ал.1 ЗПК, тъй като с нея се създавали задължения, които по своето същество се покриват от ГПР и по този начин се надвишавало изискването по чл.19, ал. 4 ЗПК, като сочи, че ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва.

Посочва, че клаузата за неустойка противоречи и на ЗЗД – чл.71 ЗЗД, като в конкретния случай, с неустойката се цели натоварване на Кредитополучателя с допълнителни финансови разходи, което противоречи на материалния закон. Сочи, че същата клауза противоречи и на императивната разпоредба на чл. 33 от ЗПК, като сочи, че с процесната неустойка се заобикаля тази разпоредба и затова е нищожна чл. 21, ал. 1 ЗПК.

Твърди се, че погасената сума по договора била в размер на 490 лева, които плащания били извършени на лице – кредитен консултант на „Сити Кеш“ ООД, който събирал вноските от дома на ответника, за което била издавана платежна разписка.

Оспорва като неоснователна претенцията за заплащане на обезщетение за забава поради обстоятелството, че при недействителен договор, неплатената част от заемната сума чл. 23 ЗПК се връща на плоскостта на неоснователното обогатяване чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Твърди, че в случая обезщетението за забава се претендира преди образуване на заповедното производство, без да е отправена покана, от което следва, че не е налице забава, като се позовава на разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 5/21.11.2019 г. по тълк.д.

№5/2017 г. ОСГТК на ВКС. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.

2

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и правна страна, следното:

Със заповед за изпълнение на парично задължение № 4253/13.05.2021 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 7237/2021 г. на РС Пловдив, Х гр. с-в., е разпоредено ответникът да заплати на ищеца следните суми: сумата от 800 лева – главница; сумата от 102.31 лева – договорна лихва за периода 05.09.2019 г. 02.04.2020 г.; сумата от 288.33 лева – обезщетение за забава за периода 06.09.2019 г. – 28.04.2021 г., произтичащи от договор за паричен заем № *** от 22.08.2019 г., сключен между „Сити Кеш“ ООД и длъжника, което вземане е прехвърлено с договор за цесия на кредитора; ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на заявлението 29.04.2021 г. до окончателното плащане , както и разноските в заповедното производство в размер на 25 лева – държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лева.

Срещу издадената заповед за изпълнение е постъпило в срок възражение от длъжника и в тази връзка съдът е указал на кредитора да предяви иск за установяване на вземането си в месечния срок от връчване на съобщението. Исковете са предявени в преклузивния едномесечен срок, поради което са допустими и подлежат на разглеждане по същество.

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал. 1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: между ответника и трето за спора лице – кредитор „Сити Кеш” ООД, възникнало облигационно правоотношение по договор за паричен заем от 22.08.2019 г. , по силата, на който на ищеца е предоставена сумата от 800 лева, която е усвоена. /виж Определение по чл. 140 ГПК № 1218/03.02.2022 г./.

Съдът приема тези факти за доказани, включително като ги съпостави с приетите писмени доказателства – договор за паричен заем и цесия.

От приетия като писмено доказателство по делото, Договор за паричен заем /л.5-8/, се установява, че между „Сити Кеш“ ООД и С. Л. К., е подписан Договор за паричен заем № ***/22.08.2019 г.

От рамковия договор за цесия от 24.09.2019 г. и приложение № 1/03.07.2020 г. към него /л.13-26, в което под № **** фигурира вземането към ответника/ се установява, че между „Сити Кеш“ ООД и „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД е сключен договор за цесия, по силата на който ищецът е придобил вземанията по договора за заем.

Ето защо и, съдът приема за доказано подписването на договора между първоначалния кредитор и ответника, съгласно които е налице съглашение за предоставяне на паричен заем в размер от 800 лева, която е усвоена от ответника. Със същия договор е уговорена договорна лихва, като фиксираният годишен лихвен процент по заема е 40.05 %, а годишният процент на разходите (ГПР) е 49.23 %. Ищецът се е задължил да върне сумата на 16 двуседмични погасителни вноски, като общият размер на всички плащания е записан, че възлиза на 927.23 лева.

Според чл. 6 от договора за заем, страните се споразумяват, договорът за заем да бъде обезпечен с поне две от посочените по-долу обезпечения: банкова гаранция или поръчител, отговарящи на условията на чл. 9, ал. 2 от Общите условия към договора за заем. Съгласно чл. 8 от процесния договор, с подписването на договора, Заемателят декларира, че му е известно и се счита за уведомен, че в случай, че Заемателят не предостави договореното в чл. 6, ал. 2 от договора, в тридневен срок от сключването му или представеното обезпечение не отговоря на условията, посочени в чл. 9, ал. 2, т. 1 и т. 4 от Общите условия към договора за заем, Заемателят дължи на Заемодателя неустойка в размер на 640.77 лева, с начин на разсрочено плащане, подробно посочен в Приложение 1 към настоящия договор за заем, в конкретния случай, на 16 двуседмични вноски, или заема, ведно с нестойката по чл. 8 от 3

Договора, следвало да се върне на 16 равни двуседмични вноски, всяка в размер на 98 лева.

Предвид изложеното, съдът приема, че между ответника и „Сити Кеш“ ООД е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ответникът е усвоил заетата сума. Последното дружество е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ответникът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. има качеството на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т.

7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В отговора на исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение.

В случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК . Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.