Решение № 1391 от 27.11.2024, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1391 гр. Пловдив, 26.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIV СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анна Ив. Иванова

Членове:

Иван Ал. Анастасов

Цвета Б. Борисова при участието на секретаря Валентина П. Василева като разгледа докладваното от Иван Ал. Анастасов Въззивно гражданско дело № 20245300501911 по описа за 2024 година

Производството по делото е образувано по въззивна жалба от Р. М. против решение № 260027/22.04.2024г. по гр.д.№ 15217/2020г. на ПдРС, XVIII гр.с. в частта, с която са отхвърлени предявените от него искове по чл. 55 от ЗЗД за това „Юробанк България“АД да бъдат осъдени да му заплатят сумата от 4834,79 евро, платена без правно основание за договорна възнаградителна лихва по договор за кредит за покупка на недвижим имот от 14.12.2007г.; сумата от 594,41 евро, представляваща част от сумата от 814,70 евро, платена без основание за такси за управление по чл. 4, т. 2 от горепосочения договор за кредит, както и сумата от 314 евро, платена без основание за такса за усвояване на кредита по чл. 4, т. 1 от договора. Във въззивната жалба се сочи, че изводите на РС относно началния момент, от който е започнала да тече погасителна давност за процесните вземания, е погрешен и противоречи на практиката на СЕС, с която е извършено задължително тълкуване на Директива 93/13/ЕИО. Цитирани са редица решения на СЕС, като се набляга на това, че с Определение № 570/11.3.2024 г. по т.д. № 2746/2022г. на ВКС е допуснато касационно обжалване на въззивно решение, с което не е приложена относимата практика на СЕС. Иска се отмяна на решението на ПдРС в обжалваните му части и уважаване на исковете.

От въззиваемата страна „Юробанк България“АД е подаден отговор на въззивната жалба, с който същата се оспорва като неоснователна. Твърди се, че жалбата е необоснована и е не е подкрепена с необходимите доказателства и релевантни правни доводи. Сочи се, че разпоредбата на чл. 110 ЗЗД е императивна и не противоречи нито на европейското право, в частност на Директива 93/13/ЕИО, нито на практиката на СЕС по нейното прилагане.

Изложен е коментар на практиката на СЕС. Иска се потвърждаване на решението в обжалваните му части.

ПОС, XIV гр.с., като се запозна с материалите по делото, намира следното:

Производството по по гр.д.№ 15217/2020г. на ПдРС, XVIII гр.с. е образувано по 1 искова молба от Р. А. М. против „Юробанк България“АД, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове по чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.143 от ЗЗП, вр. чл. 58, ал. 1 и ал. 2 и чл. 59, ал. 2 от ЗКИ и осъдителни искове по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД. При условията на евентуалност са предявени искове с правно основание по чл.55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД. В исковата молба се твърди, че по силата на сключен между страните договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 31999/14.12.2007г., ищецът получил от ответната банка кредит в размер от 25600 евро. Съгласно чл. 3. ал. 1 от договора, възнаградителната лихва се формирала от плаваща компонента, наречена от кредитора „Базов лихвен процент“, която към момента на сключването му била в размер на 6,35% и от твърда надбавка от 0,15% или общо възнаградителната лихва била 6,50%. Съгласно клаузите по чл. 3, ал. 5 и на чл. 6, ал. 3 от договора, кредиторът имал правото, в ущърб на кредитополучателя и в защита единствено на собствения си икономически интерес, едностранно и произволно да увеличава договорната лихва. Считано от месец февруари 2008г. банката започнала да упражнява правото си и да увеличава лихвените нива, което довело до увеличаване и на месечните погасителни вноски. Неравноправно, с клаузата на чл.12 от договора, банката си запазила правото по време на действие на договора да променя едностранно тарифата си за условията, лихвите, таксите и комисионните, които прилага при операциите си. Неравноправие в кредитното правоотношение било внесено и чрез уговорките по чл. 4, т. 1 и т. 2 от договора, по силата на които кредитодателят усвоил такса в размер от 1,5% върху размера на разрешения кредит и получавал престации под формата на такси за управлението на кредита.

В исковата молба изрично е заявено, че ищецът предявява исковете след узнаване на обстоятелството, че са неравноправни клаузите, оправомощаващи банката да получава такси за усвояване и за управление на кредита, да увеличава едностранно възнаградителната лихва, дължимите такси и комисионни. В полза на банката не бил изтекъл давностния срок, в какъвто смисъл била цитираната практика на СЕС. Твърди се, че ако на ищеца не бъде реституирано всичко надвзето по договора, няма да се изпълни императивното изискване на свръхповелителната норма на чл. 6 от Директива 93/13 държавите членки и в частност техните органи - съдилищата - да предприемат всички необходими мерки да се осигури постигането на целения от Директивата резултат - да се осуети търговците да налагат на потребителите неизгодни клаузи, с които да нарушават потребителските им права.

С подадения от „Юробанк България“АД отговор на исковата молба предявените искове са оспорени като неоснователни и недоказани. Твърди се, че по всички клаузи на договора за кредит е постигнато съгласие и същите са индивидуално договорени, тъй като между страните били водени преговори, завършили с подписване на процесния договор.

Банката отпуснала кредит при определени параметри, поискани от ищеца. Той не била реагирал години наред по никакъв начин срещу твърдените от него промени по договора.

Заявено е възражение за изтекла погасителна давност. Оспорено е становището на ищеца, че според практиката на СЕС, в полза на банката не бил изтекъл давностния срок. Твърди се, че ищецът не е узнал за неравноправните клаузи при подаване на исковата молба, а много порано.

В производството по настоящето дело е безспорно, че в сключения между страните договор за кредит за покупка на недвижим имот № ***г. са налице неравноправни клаузи, а именно клаузите за едностранно изменение от банката на размера на възнаградителната лихва и клаузите за такса за управление на кредита и тази за такса за усвояване на кредита.

Спорът се свежда до това от който момент е започнала да тече погасителна давност за вземанията на жалбоподателя за връщане на надплатените суми- дали от момента на плащанията, или от момента на узнаване за неравноправността на клаузите и дали тези два момента съвпадат или не. Съгласно т.7 от Постановление № 1 от 28.05.1979 г. по гр. д. № 1/79 г., Пленум на ВС, давностният срок за дадено при начална липса на основание започва да тече от деня на даване на престацията. Налице е обаче актуална съдебна практика на 2

ВКС, съгласно която, съобразно с практиката на Съда на Европейския съюз по приложението на Директива 93/13/ЕИО, началният момент за вземания на потребители за връщане на платени от тях суми по неравноправни клаузи, тече от момента, в който те са узнали или са могли да узнаят за неравноправността на тези клаузи. Така например в мотивите към Решение № 106/15.07.2024 г. по т. д. № 2746/2022 г. по описа на ВКС, ТК, II т. о. се приема, че „началният момент, от който тече 5-годишната погасителна давност за вземане по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, произтичащо от приложението на неравноправна клауза в дългосрочен потребителски договор, е моментът на получаване на сумата при начална липса на основание (т. 7 от ППВС № 1/79 г.), при условие, че към този момент потребителят е знаел или разумно е можел да знае за неравноправния характер на клаузата, от която произтича реституционната претенция, а при липса на така посоченото условие – моментът на осъществяването му“. В същия смисъл е и Решение № 124 от 24.07.2024 г. на ВКС по к. т. д. № 342/2023г.. В мотивите към Решение № 106 от 15.07.2024 г. на ВКС по к. т. д. № 2746/2022 г. се сочи, че „По въпроса за течението на погасителната давност относно вземане, произтичащо от неоснователното обогатяване на кредитор, осъществено вследствие на приложението на неравноправни клаузи в потребителски договор, е формирана задължителна за националните съдилища практика на СЕС, обективирана в: решение от 16.07.2020 г. по съединени дела С224/19 и С-259/19, т. 84, 87 и 90-91; решение от 16.06.2020 г. по дело С-28/22; решение от 22.04.2021 г. по дело С-485/19, т. 59-64; решение от 09.07.2020 г. по съединени дела С-698/18 и С-699/18, т. 65, 67 и т. 2 от диспозитива; решение от 10.06.2021 г. по съединени дела С-776/10С-782/19, т. 42-48 и т. 1 от диспозитива; решение от 08.09.2022 г. по съединени дела С-80/21С-82/21, т. 93-100 и т. 4 от диспозитива; решение по дело С-679/18, т. 22, решение от 25.01.2024 г. по съединени дела С-810/21-С-813/21, т.

49-50 и т. 58-61, решение от 25.04.2024 г. по дело C-484/21, т. 32-35 и т. 41-47, решение от 25.04.2024 г. по дело С-561/21, т. 31-31, т. 3541, т. 45-53 и т. 58-59, решение по дело С-542/08 и решение по дело С-427/10“, съгласно която „Искът на потребителя за връщане на недължимо платено, поради неравноправна клауза (с правна квалификация по чл. 55, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД съобразно българското национално право), може да е обвързан от давностен срок, но при спазване на принципите на равностойност и ефективност (вкл. т. 1 от диспозитива на решение на СЕС по съединени дела № 698/18 и С699/18)“, а също така, че „Особен акцент е поставен върху втория принцип – на ефективност, според който националната разпоредба не трябва да прави невъзможно или прекомерно трудно прилагането на правото на ЕС“. Така например в т. 49-50 и т. 1 от диспозитива на решение от 25.01.2024 г. по съединени дела С-810/21-С-813/21, се приема, че за да е налице знание на потребителя за неравноправния характер на клауза или за да се приеме, че разумно не е можел да не знае за това, потребителят не само трябва да е запознат с фактите, съставляващи неравноправността на договорна клауза, но и с правната им преценка, която предполага този потребител да е запознат с правата, които черпи от Директива 93/13, вкл. да разполага с достатъчно време, за да може ефективно да подготви и задейства правото си на защита пред съд.

Действително жалбоподателят не оспорва, че е подписал договора за кредит, а също така, че му е била дадена възможност да се запознае със съдържанието му. Въпросът е, доколко към момента на подписване на договора или към някакъв последващ момент- порано от 5 години преди датата на подаване на исковата молба по първоинстанционното дело17.11.2020г., той е могъл да направи обоснована преценка за неравноправност на клаузите по чл. чл. 4, т. 1 и т. 2, предвиждащи заплащане от кредитополучателя на такси за усвояване и за управление на кредита/ и тези по чл.3, ал.1 и ал.5, чл.6, ал.3 и чл.12 от договора, даващи възможност на банката едностранно да изменя размера на възнаградителната лихва.

Несъмнено при подписване на договора жалбоподателят не е имал основание да счита, че въпросните клаузи са нищожни на конкретните основания, посочени в мотивите към обжалваното решение, а именно, че не е ясно какви услуги получава потребите срещу 3 заплатените от него такси и поради липсата на конкретни критерии, условия и механизъм за едностранната промяна на размера на възнаградителната лихва. Това е така на първо място предвид сравнително високата степен на доверие в търговските банки. Всички техни клиенти в по- голяма или по- малка степен приемат, че договорите, предлагани от банките, са със стандартни условия, които с годините са се наложили като приемливи и непротиворечащи на закона. Освен това, ако още към онзи момент жалбоподателят е имал основание да счита, че клаузите са до такава степен неравностойни и увреждащи го, че са нищожни, той не би подписал договора при тези условия, тъй като никой не поема парични задължения, за да иска връщане на платеното в изпълнение на същите.

Впоследствие до приемането с Д.в., бр.35 от 2014г., в сила от 23.07.2014г. на нов чл.10а, ал.2 от действащия ЗПК, които освен това е неприложим по отношение на сключения между страните договор за кредит, в националното законодателства липсва разпоредба, която да въвежда забрана за кредитора да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. В чл.58, ал.1, т.1 от Закона за кредитните институции най- общо се споменават таксите, като част от общите разходи по кредита, без да са уредени някакви изисквания за икономическа обоснованост на същите, с оглед на конкретно предоставяни на кредитополучателя услуги и тяхната пазарна цена.